Реймънд Хури
Последният тамплиер (31)

30

Мич Адисън си даваше сметка, че ако остане още малко в тази проклета дупка, ще полудее. Но завръщането в собствения му дом би било още по-голяма лудост, защото там и улиците бяха по-несигурни. Поне тук, в апартамента на баща си в Куинс, беше в по-голяма безопасност.

Първо Гюс, а после и Бранко. Обаче Мич беше далеч по-умен от тях, макар че, дори и да беше толкова тъп, колкото Гюс Уолдрън, пак щеше да се досети, че някой разполага със списък с техните имена. Мич си знаеше, че неговото име не само фигурира в този списък, но и че е следващата мишена. Затова беше крайно време да се премести на по-безопасно местенце.

Погледна към другия край на стаята към своя оглушал и напълно неадекватен баща, който и днес правеше онова, което правеше всеки ден — зяпаше стария телевизор и безкрайната поредица от токшоу програми, срещу които непрекъснато бълваше ругатни и обиди.

На Мич му хрумна да провери какво става с онзи тип, който го беше наел. Вече няколко пъти се беше питал дали точно той е отговорният за цялата тази мръсна работа с останалите, но после стигна до извода, че подобно нещо е невъзможно. Вярно, че се беше показал като човек, който умее да язди кон, но със сигурност не би посегнал на Бранко, а във факта, че не би посмял да посегне на планина като Гюс Уолдрън, нямаше никакво съмнение. Вероятно беше някой друг, стоящ по-високо във веригата. А за да получи достъп до въпросния убиец и да го изиграе на негов терен, Мич трябваше първо да се свърже с човека, който го беше наел. Единственият проблем беше, че не разполагаше с начин да се свърже с него. Даже не му знаеше името.

Чу как баща му изпуска поредните си газове. „Господи! — помисли си Мич. — Не мога да стоя вечно тук! Крайно време е да направя нещо!“

Независимо че навън беше все още светло, той трябваше да предприеме нещо. Каза на баща си, че ще се върне след няколко часа. Старецът не му обърна никакво внимание, но когато Мич се обличаше, насочвайки се към вратата, изграчи:

— Бира и цигари!

Тази фраза преспокойно можеше да се определи като най-дългото изречение, което баща му беше изрекъл от ранния час в неделя, когато той се беше появил при него право от Сентрал Парк — веднага, след като се бяха освободили от доспехите си и всеки беше поел по своя път. Неговата задача бе да натовари реквизита и плячката си в камион, който по-късно беше оставил в един гараж под наем на две преки от собственото си жилище. Наемът бе предплатен авансово за цяла година, а дотогава той не трябваше да се приближава и на метър от заключените му врати.

Излезе от апартамента и слезе по стълбите. Когато се озова на улицата, той се огледа, а когато не забеляза нищо подозрително, тръгна напред и скоро заслиза към станцията на метрото.

 

 

Мич се прокрадваше предпазливо по тясната уличка зад мрачната седеметажна сграда в Астория, в която се намираше неговият апартамент. Бе започнало да вали. Носеше хартиена торба със стек бири „Корс“ и стекче цигари „Уинстън“ за баща си. Не мислеше да минава през дома си толкова рано след обира, но в последния момент реши да поеме този риск, за да си вземе някакви дрехи, щом възнамеряваше да напуска града.

Закова се неподвижно в уличката, огледа се внимателно и едва тогава вдигна ръка, за да смъкне стълбата на пожарния изход на сградата. Мич я смазваше редовно, просто за всеки случай, и сега със задоволство установи, че стълбата въобще не проскърца. Втурна се нагоре, като продължаваше да хвърля тревожни погледи към уличката под себе си. Когато се озова пред прозореца на своята спалня, той остави хартиената торба с покупките на стълбата и мушна пръст в пукнатината между нея и стената, бутвайки надолу райбера, който сам си беше монтирал. Секунди по-късно вече отваряше прозореца и се промъкваше в стаята си.

Реши да не пали лампите — познаваше достатъчно добре всичко, за да го намери. От горната полица в гардероба смъкна стара раница, а после бръкна по-навътре, измъкна четири кутийки с патрони и ги пусна в раницата. После се насочи към банята, където от казанчето на тоалетната измъкна найлонова торбичка. В торбичката имаше нещо голямо, увито в промазана кожа. Отвори го и отвътре измъкна своя 45-калибров „Кимбър“ и малката, 9-милиметрова „Берса“. Провери ги, зареди „Берсата“ и я пъхна в колана си, а „Кимбъра“ сложи при патроните. После грабна някакви дрехи и любимите си работни ботуши. Това като че ли беше достатъчно.

Излезе обратно през прозореца на спалнята, затвори го след себе си, преметна раницата през рамо и се присегна, за да вземе хартиената торба.

Нямаше я.

Мич застина на място. После много внимателно измъкна пистолета си. Вторачи се надолу в уличката. Не забеляза абсолютно никакво движение. В подобно гадно време дори и котките предпочитаха да си стоят по ъглите, а от подобна височина плъховете просто не се виждаха.

Кой му е взел торбата? Деца? Сигурно. Ако някой вървеше по петите му, той не би се задоволил само със стек бири и цигари. Реши да се качи на покрива, откъдето можеше да премине на съседната сграда и да слезе на улицата, която се намираше стотина метра по-надолу.

Започна да се катери безшумно нагоре. Тъкмо се опитваше да прекрачи вентилационната шахта, когато кракът му се плъзна върху една от многото тръби, оставени тук от небрежните работници по поддръжката. Падна по лице в огромна локва дъждовна вода. Изправи се бързо на крака и побягна към високия до кръста му парапет на покрива. Когато го стигна, прехвърли единия си крак, но точно в този момент го прониза неописуема болка — някой го ритна по другия крак, точно в прегъвката зад коляното, който веднага поддаде.

Мич се присегна светкавично към пистолета си, но непознатият бе по-бърз от него — грабна ръката му и я изви. Пистолетът се изплъзна от нея и затрополи по спускащия се надолу покрив. Опита се да се измъкне от захвата на мъжа до себе си, по едно време усети, че успява и изпита момент на радостна възбуда, преди да загуби равновесие и да се прекатури от другата страна на парапета.

Размахвайки отчаяно ръце, той съумя да докопа грубите камъни на последния ред на сградата. Но точно тогава нападателят приклещи ръцете му, точно над китките, като го задържа и не му позволи да се понесе надолу към сигурна смърт. Мич вдигна очи, вторачи се в лицето на човека срещу себе си, но не го разпозна.

Реши, че каквото и да иска този човек, ще му го даде без каквито и да било уговорки.

— Изтегли ме! — примоли се Мич. — Моля те!

Човекът направи бавно онова, за което беше помолен, докато накрая Мич се озова проснат наполовина върху покрива, наполовина върху каменния ръб на сградата. Усети как мъжът отпуска едната му ръка, а малко след това забеляза как нещо проблясва. За момент Мич си помисли, че е нож, но после си даде сметка какво вижда — хиподермична игла.

Не че знаеше точно какво означава това и за какво се използва, но се постара да се отскубне от захвата на непознатия. Ала преди да успее да стори каквото и да било, усети остра болка в опънатите си мускули, простиращи се от рамото по посока на черепа.

Мъжът току-що бе пъхнал иглата във врата му.