Реймънд Хури
Последният тамплиер (26)

25

— Кажи ми нещо повече за това маце!

Райли простена, когато чу този въпрос. От мига, в който бе споменал на партньора си за разговора с Тес, си знаеше, че ще се наложи да изтърпи и подобни въпроси.

— Това маце ли? — парира го той с безизразна физиономия.

Двамата с Джордано пътуваха в източна посока, през претъпканите улици на квартал Куинс. Като изключим цвета на колата, понтиакът, който бяха получили, беше като клонинг на крайслера, който бяха потрошили, когато заковаха Гюс Уолдрън. Джордано се смръщи, докато Шон прекарваше внимателно колата покрай един паркиран камион с пушещ радиатор, чийто шофьор отчаяно риташе предната му гума.

— Извинявай. Госпожица Чайкин.

Райли положи максимални усилия да не показва абсолютно никакви чувства, когато отговори:

— Няма какво да ти кажа.

— Хайде де! — подкани го Ник Джордано, който познаваше партньора си по-добре от когото и да било. Не че имаше кой знае каква конкуренция. Райли не беше от хората, които допускаха някого близо до себе си.

— Какво толкова искаш да ти кажа?

— Как какво? Нали точно тя е направила първата крачка? Ей така, изневиделица! Спомнила си е за теб от музея — само от една бърза размяна на погледи през залата, след всичко, което е преживяла въпросната вечер!

— Ами, какво мога да ти кажа по този въпрос? — отбеляза Райли, вперил поглед в пътя пред себе си. — Просто жената има фотографска памет.

— Да бе, фотографска памет! — изсмя се подигравателно Джордано. — Това маце е тръгнало на лов, мой човек!

Райли подбели очи и рече:

— Не е тръгнала на никакъв лов! Просто проявява… любопитство.

— Ясно. Значи има фотографска памет и любознателен ум. И е страхотна сладурана. Обаче ти, разбираш ли, не си забелязал нито едно от тези нейни качества. Естествено! Как да ги забележиш?! Нали си мислел единствено за случая!

— Добре де — сви рамене партньорът му. — Може и да съм забелязал това-онова.

— Слава на бога! Значи той диша! Той е жив! — подкачи го Джордано с тона на професора, създал Франкенщайн. — Нали знаеш, че не е омъжена, а?

— Като че ли го забелязах — отбеляза Райли. Стараеше се да не превръща този факт в отправна точка на мисълта си. Рано тази сутрин бе прочел показанията, които Тес беше дала пред Амелия Гейнс още в музея, точно преди да помоли един анализатор да му предостави всички сведения за рицарите тамплиери, съдържащи се в огромния куп информация за екстремистките групировки из страната.

Джордано го изгледа. Познаваше го толкова добре, че бе в състояние да прочете мислите му и от петдесет крачки. И много обичаше да го подкача по лични въпроси.

— Абе, не знам. Ако подобна сладурана обаче ми налети, честно да ти кажа, въобще няма да му мисля!

— Ти си женен.

— Добре де, ама това не ми пречи поне да си мечтая!

Вече се намираха на шосе 405 и всеки момент щяха да излязат от Куинс. Адресът, с който разполагаха в папката за Петрович, беше доста стар, но бившият му хазяин им каза, че знае къде работи. Конюшните се намираха тук някъде. Джордано погледна картата на града и даде указания на Райли, който пък, тъй като бе наясно, че партньорът му няма да го остави на мира, отговори:

— Ако искаш да знаеш, въобще не ми е налитала!

— Естествено! Как ще ти налети! Тя е само загрижена гражданка, която прави всичко възможно да ни помогне! — възкликна Джордано и поклати глава. — Тук нещо не ми се връзва. Ти си неженен. При това не си и грозен като смъртта. Не излъчваш абсолютно никакви неприятни миризми, иначе досега да съм те усетил. И въпреки всичко… Виж сега как стоят нещата. Ние, женените мъже, се нуждаем от типове като вас, за да водим чрез вас необуздания живот, за който си мечтаем. А ти просто предаваш отбора!

Райли не беше в състояние да спори с него по този въпрос. Беше минало много време от последния път, когато бе имал връзка с жена, и въпреки че никога не би си признал пред своя партньор и приятел, пред себе си поне не бе в състояние да отрече, че Тес го привлича. Но същевременно бе наясно, че точно като Амелия Гейнс, и Тес Чайкин не е от жените, които биха приели благосклонно небрежното отношение към себе си — което си беше много добре, като се имаше предвид, че и той не бе от мъжете, които се отнасят небрежно към подобни въпроси. И точно там се съдържаше и парадоксът, лежащ в същността на неговата самота.

Ако дадена жена не бе в състояние да го омае напълно, той губеше всякакъв интерес към нея. Ако пък все пак притежаваше онова специално качество, което той търсеше, рано или късно случилото се с баща му избликваше на повърхността — на някакъв етап страховете му се събуждаха и той не даваше на връзката абсолютно никакъв шанс да разцъфти.

Трябва да се отпуснеш. Не е задължително същото да се случи и с теб.

Вторачен право напред, Райли забеляза, че отнякъде към небето се вие дим, а малко след това зърна и сигналните лампи на две пожарникарски коли. Двамата с Джордано се спогледаха. Колегата му веднага протегна ръка за полицейския буркан и го метна на покрива, а Райли включи сирените и скочи върху педала на газта.

Не след дълго двамата отново извършваха обичайните си скоростни маневри между колоните от коли и камиони, насочвайки се право към целта.

Когато влязоха в паркинга пред конюшните, Райли забеляза, че освен пожарните коли имаше още две в черно и бяло, както и една линейка. Паркираха достатъчно далече от изхода, излязоха от колата си и се насочиха към сцената на произшествието. Един от униформените полицаи ги пресрещна с разтворени ръце, но после забеляза значките им и отстъпи.

Въпреки че пожарът вече беше изгасен, из въздуха се носеше тежката миризма на изгоряло дърво. Трима-четирима души, очевидно работници в конюшните, се опитваха да удържат подплашените коне насред плетеницата от пожарникарски маркучи, които се виеха навсякъде. Мъж с черен шлифер и мрачно изражение на лицето наблюдаваше приближаването на двамата агенти, очевидно очаквайки ги.

Райли представи себе си и Джордано. Ченгето — сержант на име Милигън, не изглеждаше особено очаровано от появата им.

— Само не ми казвайте, че просто случайно сте се намирали наблизо! — отбеляза саркастично той.

Райли кимна по посока на обгорените конюшни и изрече единствено:

— Бранко Петрович.

Милигън сви рамене и ги поведе навътре, където двама медици от Бърза помощ бяха приклекнали до трупа. Близо до тях беше облегната сгъваема носилка.

Райли погледна към носилката, а после към Милигън, който веднага получи посланието — случаят трябва да бъде третиран като престъпление и убийство първа степен.

— Какво знаем до момента? — попита агентът. Милигън се приведе над обгорения труп, лежащ насред отломки от разцепилата се врата.

— Вие ми кажете. Мислех си, че това тук ще бъде лесна работа.

Райли погледна над рамото на сержанта. Трудно беше да се определи кое точно е обгоряла плът и кое — кръв, примесена със сажди и вода от пожарникарските маркучи. Към цялата тази зловеща обстановка се добавяше и още един страховит детайл — онова, което някога е била лявата ръка на човека, лежеше встрани от тялото му, напълно отделена от него. Шон Райли се смръщи. Какъвто и да беше случаят, купчината, която някога е съставлявала Бранко Петрович, вече не можеше да се определи като човешко същество.

— Откъде сте толкова сигурен, че това е той?

Милигън протегна ръка и посочи към челото на убития.

Райли веднага забеляза някакъв белег, който въпреки кошмара на всички останали поражения си личеше съвсем ясно. И не беше скорошен.

— Преди много години го ритна един кон. Още докато беше в полицията. Много се гордееше с белега си. И най-вече, че е оцелял след ритник в главата.

Райли приклекна, за да огледа трупа по-отблизо. Тъмнокосото момиче от екипа на Бърза помощ, което изглеждаше в началото на двадесетте, очевидно нямаше търпение да даде своя дял от заключения в разследването. Райли я погледна и я подкани с думите:

— Какво имате за нас?

Тя се усмихна и повдигна лявата китка на Петрович.

— Само не казвайте на съдебна патология за тези заключения, моля ви! Така. Бих се обзаложила, че някой никак не е харесвал нашия приятел тук. Другата му китка е цялата обгоряла, обаче виждате ли тази тук? — и тя посочи към откъснатата ръка. — Отпечатъците все още се виждат ясно. Бил е приклещен в белезници. — После посочи към портала на конюшните: — Бих предположила, че е бил прикован към двете врати. Все едно е бил разпънат на кръст.

Джордано се смръщи, представяйки си картината.

— Искате да кажете, че някой нарочно е пуснал конете да го прегазят?

— Или по-скоро да го разкъсат — обади се Райли.

Момичето кимна. Райли благодари на нея и колегата й, след което тримата с Ник Джордано и сержант Милигън се отдалечиха.

— А вие защо се интересувате от Петрович? — попита полицаят.

Вторачен в конете, Райли отвърна на въпроса с въпрос:

— Преди да ви кажем, нека първо попитаме вас — имате ли някакви причини да смятате, че някой е искал да го види мъртъв?

— Нищо конкретно. А вие с какво разполагате?

Сержантът заслуша с интерес разказа на Райли, който го осведоми подробно за връзката между Гюс Уолдрън и Бранко Петрович, както и за общата им връзка с обира в музея „Метрополитън“.

Когато агентът от ФБР свърши, Милигън отсече:

— Този случай веднага ще получи приоритет! Ще извикам момчетата от криминологичната лаборатория, ще помоля шефа на пожарната да направи тестовете за предумишлен палеж още днес и ще поставя документите за аутопсията на трупа най-отгоре в купчината!

Райли му благодари и двамата с Джордано се насочиха към колата си. Точно в този момент започна да ръми.

— Някой очевидно се опитва да заличава следите — отбеляза по едно време Ник Джордано.

— Така изглежда. Ще трябва да накараме съдебните патолози да огледат по-подробно трупа на Гюс Уолдрън.

— Ако нещата действително стоят така, налага се да открием максимално бързо останалите двама ездачи, преди онзи, който е тръгнал да разчиства, да се е добрал до тях.

Райли вдигна поглед към бързо скупчващите се над главите им облаци и отбеляза:

— Остават ни още двама рицари. Или може би само един. Ако четвъртият е този, който извършва убийствата.