Реймънд Хури
Последният тамплиер (25)

24

Колкото и да се стараеше, Бранко Петрович не бе в състояние да се концентрира върху работата си. Не че задълженията му в конюшните изискваха кой знае каква концентрация. През по-голямата част от времето той къпеше и хранеше конете, и ринеше лайната им на автопилот, поддържайки здравото си тяло в добра кондиция. Така мисълта му беше свободна да размишлява за какво ли не, да изчислява рисковете, да съставя планове. Обикновено ставаше така. Не и днес обаче.

Идеята да наемат Гюс Уолдрън беше негова. Помолиха го да намери някой едър здравеняк, който да може да язди кон, така че веднага се сети за Гюс. Вярно е, че отвреме навреме Гюс се държеше дивашки, но никой не бе допускал, че ще се втурне да отсича главата на някого. Господи, та дори и шибаните колумбийци не си позволяваха подобни волности! Е, поне не и на публични места.

Нещо не беше наред. Тази сутрин се бе опитал да се свърже с Гюс, но никой не му отговори. Опипа старата рана на челото си, която го болеше винаги, когато нещо се объркаше. Казаха му, по-скоро му заповядаха, да не допуска нищо, което би привлякло вниманието на полицията. И точно така бе инструктирал и Гюс. Като че ли някой го чу. Точно сега привличането на вниманието бе най-малката му грижа.

Обзе го внезапна паника. Трябваше да се махне оттук веднага, докато все още можеше.

Втурна се напред и отвори вратичката на едно от отделенията, където с приятелско махване на опашка го посрещна една жизнерадостна двугодишна кобилка. В ъгъла се мъдреше бидон, в който се съхраняваше храната за животното. Бранко вдигна капака, бръкна вътре, разрови зърното и извади голяма торба. Претегли я в ръката си, после я развърза и извади оттам блестяща златна статуетка на кон, изправен на задните си крака, инкрустиран с диаманти и рубини. Вторачи се за миг в безвкусно натруфената статуетка, после бръкна отново и този път измъкна смарагдов медальон със сребърен обков.

Съдържанието на тази торба бе в състояние да промени коренно неговия живот. Внимателно продавани, със съблюдаване на времето и интервалите, тези скъпоценни предмети бяха напълно достатъчни, за да му купят апартамента на покрива на някоя скъпарска кооперация, който винаги си бе обещавал, но откакто бе изгонен от полицията, си мислеше, че никога няма да притежава, И не само апартамента.

Затвори вратичката на кобилката и се насочи по пътеката между конете. Почти бе стигнал до вратата на конюшните, когато до ушите му достигна неспокойно пръхтене и разтревожено удряне на копита. Тревогата бе подета от друг кон, а после от трети. Бранко се обърна и тръгна назад. Не виждаше абсолютно нищо обезпокоително, ала вече всички коне се бяха включили към концертната изява.

И тогава го зърна.

Тънка струйка дим, виеща се нагоре от празното отделение в другия край.

Най-близкият пожарогасител беше по средата на пътя дотам. Когато го стигна, Бранко пусна торбата, измъкна цилиндъра от поставката му и се насочи към празното отделение. Отваряйки вратичката, забеляза, че димът се вие от малка купчинка слама, свита в ъгъла. Дръпна предпазителя на пожарогасителя, натисна лоста, бързо обля с пяна огъня и едва тогава се сети, че само преди час бе приключил с работата по това отделение. И го бе оставил без никаква купчина — само тънък слой слама, която лично той бе разпръснал по пода.

Бързо направи крачка назад и се огледа. В другия край на конюшните зърна друг димен стълб.

Господи! Значи има някой!

После се сети за торбата. Трябваше веднага да си я вземе! Всичките му житейски планове зависеха от нейното съдържание!

Хвърли пожарогасителя, втурна се към торбата, грабна я и после се закова на място. Конете. Не можеше да избяга просто ей така. Трябваше да им помогне.

Дръпна резето на най-близкото отделение и се отдръпна рязко, когато затвореният вътре кон се втурна навън. После хукна към следващото резе. Още един кон се изстреля оттам като куршум, а копитата му зачаткаха оглушително в затвореното пространство. Оставаха му три коня, които трябваше да освободи, но точно тогава около гърлото му се сключи нечия желязна ръка.

— Не се дърпай — прошепна спокоен глас в ухото му — Не искам да те осакатявам.

Бранко замръзна на място. Хватката около гърлото му беше здрава. Човекът зад него беше професионалист. И нямаше никакво съмнение, че говори напълно сериозно.

Бързо го повлякоха към вратата на конюшнята, където усети другата ръка на човека върху китката си, после едната му ръка се оказа прикована с белезници към огромната плъзгаща се порта на конюшните. Мъжът смени ръцете си през врата му, повтори процедурата и ето, че Бранко вече бе разпънат на кръст върху вратата.

Трите коня, които все още стояха приклещени в отделенията си, вече цвилеха отчаяно и ритаха вратите си, усещайки приближаването на пламъците.

Мъжът хвана дясната ръка на Бранко и без никакво усилие счупи палеца му.

Бранко изпищя от болка и започна да рита с крака, ала непознатият бързо отстъпи назад.

— Какво искаш? — успя да изреве бившият полицай.

— Имена — изрече спокойно мъжът и гласът му потъна в невъобразимия шум от тропота и отчаяното цвилене на конете. — Давай бързичко! Не разполагаме с много време.

— Какви имена?

Бранко забеляза как по лицето на непознатия преминава сянка. Протегна се и докопа лявата му ръка. Този път не си направи труда да си играе с пръстите му. С разкривено от гняв изражение той хвана китката му и рязко я счупи.

Болката премина като светкавица през тялото на разпънатия. Той почти изгуби съзнание, а воят му се понесе високо над хаоса, обхванал конюшните.

Когато успя да отвори очи, забеляза, че човекът стои срещу него и го наблюдава безстрастно сред все по-сгъстяващия се дим.

— Имена на приятели. С които посетихте музея.

Бранко се закашля и се вторачи отчаяно над рамото на мъжа — чак дотам, докъдето пламъците вече облизваха гредите на конюшните. Нищо не проумяваше.

— Гюс! — изплю отчаяно. — Гюс и Мич. Това е единственото, което знам.

— Мич чий?

Бранко си даде сметка, че не е в състояние да произнесе думите толкова бързо, колкото би му се искало.

— Адисън. Мич Адисън. Това е всичко, което знам, кълна се!

— Мич Адисън значи.

— Точно така. Нали така се прави? Като по командна линия, с празни звена.

Човекът го огледа внимателно и кимна.

— Да, знам.

„Добре, че този откачен психопат ми повярва!“ — помисли си Бранко.

— А сега ме измъкни от тези проклети белезници! — примоли му се той.

— И къде да го открия този Мич Адисън? — попита непознатият. Заслуша се напрегнато в едва долавящите се думи на разпънатия пред него човек. Накрая кимна и изтъкна: — Обаче с вас имаше и четвърти човек. Опиши ми го!

— Не му видях лицето. Беше със скиорска маска. И не си взе абсолютно нищо от музея. Носеше маската под шлема си и всичките онези глупости там.

Мъжът отново кимна и промърмори:

— Окей.

После се обърна и се отдалечи.

— Хей! — изрева след него Бранко.

Ала мъжът не се обърна. Продължи да върви към другия край на конюшните, като по пътя вдигна торбата с откраднатите реликви.

— Не можеш да ме оставиш така! — простена Бранко. И едва тогава осъзна какво точно прави непознатият. Той пускаше на свобода останалите коне.

Бранко изпищя, когато обзетата от паника кобилка поведе обезумелите си другари навън.

В следващия момент трите коня се носеха към него в пълен галоп, с подивели очи и разширени от ужас ноздри. На фона на пламъците зад тях те изглеждаха така, сякаш излизаха право от бездната на ада.

А той беше разпънат насред единствения им път за отстъпление.