Реймънд Хури
Последният тамплиер (23)

22

За Гюс Уолдрън този ден определено не беше от най-добрите.

Спомняше си, че се бе събудил преди известно време. Но преди колко точно — не можеше да каже. А после отново се бе унесъл. И сега бе повторно буден. И като че ли най-сетне идваше в съзнание.

Даваше си сметка, че формата му никак не е добра. Примигна, спомняйки си катастрофата. Тялото му се чувстваше така, сякаш го бяха бъхтили много повече, отколкото средностатистическата телешка пържола в „Чиприани“. А дразнещите, нескончаеми писукания на мониторите около него в никакъв случай не му помагаха да дойде на себе си.

Знаеше, че се намира в болница — писуканията и характерните за подобно място шумове бяха повече от показателни. Налагаше се да се осланя на слуха си, тъй като в момента не виждаше абсолютно нищо. Болката и смъденето в очите му бяха неописуеми. А когато се опита да се раздвижи, разбра, че не може. „Завързали са ме за леглото! Но като че ли не особено здраво. Значи причините са болнични, а не полицейски.“ Това беше добре. Ръцете му се вдигнаха към лицето, опипвайки бинтовете. Но усети и друго нещо — навсякъде му бяха напъхали разни тръбички.

Нямаше никакъв смисъл да се бунтува. Не и точно в този момент. Първо трябваше да разбере точно колко е ранен, а и за да се измъкне оттук, му беше необходимо и зрението. Затова, докато не е наясно със залога, ще се наложи да направи сделка с ченгетата. Но какво можеше да им предложи той? Трябваше му нещо голямо, защото на тях хич нямаше да им допадне факта, че точно той бе отнесъл главата на онзи шибан пазач. Май наистина не трябваше да го прави. Просто стана така, че докато яздеше натруфен и важен като някакъв принц от приказките, му хрумна да провери какво ли е да се пробва срещу истински човек. И усещането си го биваше — по този въпрос нямаше никакъв спор.

Да, сети се какво може да направи. Да изпее Бранко Петрович. И без това отдавна се бе наточил на онзи шибаняк, задето не му каза името на човека, който ги беше наел — непрекъснато тънтонеше за това колко готина била идеята с празните звена. Сега вече Гюс разбираше защо е така — той беше нает от Петрович, който пък е бил нает от някой друг, който на свой ред е бил нает от някакъв трети задник. Кой може да каже колко точно за празните звена, преди да се стигне до човека, който ченгетата трябваше да заковат?

За миг болничните шумове се усилиха, а после отново се отдалечиха. Сигурно вратата се е отворила и затворила. Гюс чу нечии стъпки, проскърцващи по пода, сякаш някой приближаваше леглото му. После този, който беше влязъл, вдигна ръката на болния и постави върховете на пръстите си върху вътрешната страна на китката на Гюс. Сигурно някой доктор или сестра, които му проверяват пулса. Не, по-скоро беше лекар. Тези пръсти бяха по-твърди, по-силни от пръстите на медицинска сестра.

Гюс реши, че на всяка цена трябва да разбере какво е състоянието му.

— Кой е? Докторе, ти ли си?

Който и да беше, не отговори. Сега пръстите повдигаха бинтовете, които опасваха главата и ушите му.

Гюс отвори уста, за да зададе въпрос, но точно в този моменг устата му беше запушена от нечия силна ръка. Тилът му бе пронизан от такава неописуема болка, че цялото му тяло се разтресе.

Ръката натисна още по-силно, превръщайки виковете на Гюс в приглушен вой. Във врата и около гърлото му се разля горещина. А после, много бавно, ръката се поотпусна.

В ухото му зашепна нечий мек мъжки глас. Гюс усети топлия дъх на човека до него.

— Лекарите няма да позволят на никого да те разпитва още доста време. Обаче аз не мога да чакам. Налага се да знам кой те е наел.

Какво, по дяволите…

Гюс се опита да се надигне в леглото, ала каишите не му позволиха, а ръката, която още лежеше върху устата му, го върна бързо на място.

— Отговори ми на въпроса! — настоя гласът.

Кой е този? Не може да е ченге. Да не би да е някой мръсник, който се опитва да се набута в играта и да щипне част от плячката му от музея? Но ако е такъв, защо ще го пита кой го е наел?

— Отговори ми! — повтори гласът, все така мек, но вече звучащ далеч по-рязко.

— Мамка ти! — прошепна Гюс. Само дето всъщност не го изрече на глас. Устните му оформиха думите, после ги чу в главата си, но от тях не излезе никакъв звук.

Къде му е шибаният глас, за бога?!

— Аха — прошепна гласът до него. — Това е от лидокаина. — Малка доза, но достатъчна, за да обездвижи гласните ти струни. Доста дразнещо е, че не можеш да говориш. Обаче хубавото в ситуацията е, че и не можеш да пищиш.

Да пищи ли?

Пръстите, които бяха потърсили толкова внимателно пулса му, се приземиха върху лявото му бедро — точно там, където го бе уцелил куршумът. За момент просто замряха там, но после внезапно оживяха и натиснаха раната му. Силно. Много силно.

През цялото му тяло премина остра болка, сякаш го бяха пронизали с нажежен ръжен. Той изпищя.

Беззвучно.

Точно миг, преди да изпадне в безсъзнание, пръстите отпуснаха леко захвата и в гърлото му се образува проклета слюнка. Гюс си помисли, че сигурно ще повърне. После ръцете на мъжа до него отново го докоснаха и той конвулсивно се отдръпна. Но този път докосването беше нежно.

— Левичар ли си или десничар? — попита нежният глас.

Гюс вече се потеше като магаре. Левичар ли е или десничар? Какво значение има това, мътните го взели?! Повдигна едва-едва пръстите на дясната си ръка и не след дълго усети, че между тях поставят нещо. Молив.

— Просто ми напиши всички имена, които знаеш — каза му гласът, повеждайки ръката му към нещо, което, според болния, като че ли беше бележник.

С привързани очи и лишен от глас, Гюс се почувства напълно изолиран от света. И много сам — далеч по-самотен, отколкото би могъл да си представи. Къде са всички тук? Къде са докторите, сестрите, шибаните ченгета, за бога?!

Пръстите отново стиснаха плътта около раната му и стиснаха здраво. Този път по-силно и по-продължително. Тялото му отново беше пронизано от болка, раздираща, мъчителна, адска. Като че ли всеки нерв по тялото му се подпали. Гюс изпъна каишите, пищейки беззвучно.

— Не е необходимо да продължаваме така цяла нощ — изрече спокойно мъжът до него. — Просто ми дай имената, които знаеш.

Той знаеше само едно име. И го написа.

— Бранко… Петрович? — попита нежно мъжът.

Гюс побърза да кимне.

— А другите?

Гюс разклати глава. Това е единственото, което знам, мамка ти!

Отново онези пръсти.

Натискащи по-силно, по-дълбоко. Изцеждащи и последните му останали жизнени сили. Болката.

Беззвучният писък.

Мамицата му мръсна! Гюс изгуби представа за времето. Успя да напише името на мястото, където работеше Бранко. И после единственото друго, което написа, бе: „не“.

И пак болката. И отново, и отново.

Накрая, изпълнен с огромно облекчение, той усети, че изваждат молива от пръстите му. Най-сетне човекът му повярва, че казва истината.

Сега Гюс долови някакви нови звуци, които не успя да разпознае. После отново усети как пръстите на мъжа повдигат бинтовете на същото място. Сви се, но този път почти не усети проникването на иглата.

— Ето ти още малко болкоуспокояващо — прошепна мъжът. — Ще премахне болката, която усещаш, и ще ти помогне да заспиш.

Гюс усети как в главата му се надига някаква тежка умора, която постепенно обхваща и тялото му, а с нея дойде и облекчението, че изпитанието и болката са свършили. Но точно в този момент той си даде сметка, че забравата, в която постепенно потъваше, ще бъде сън, от който той никога повече няма да се събуди.

Изпълнен с отчаяние, той се опита да се раздвижи, ала не успя. А след няколко секунди като че ли окончателно изгуби желание да се движи. Отпусна се. Накъдето и да беше се запътил, със сигурност щеше да бъде място, далеч по-красиво и добро от клоаката, в която беше прекарал целия си окаян живот.