Реймънд Хури
Последният тамплиер (20)

19

Кафенето в приземния етаж на болницата беше почти празно. След като занесоха кафетата си на масата, Тес се изненада, че първото, което той я попита, бе дали момиченцето онази вечер в музея е било дъшеря й.

— Да, точно тя — усмихна се Тес. — Казва се Ким.

— Прилича на вас.

Тя автоматично усети разочарование. Въпреки че го бе зърнала мимоходом в „Метрополитън“ и едва сега всъщност се бе запознала официално с него, Тес си даде сметка, че от присъствието му изпитва леко неудобство. Господи, крайно време е да пренастроя сензорите си за мъжете около мен! Сви се, очаквайки неизбежния комплимент на традиционните свалячи. Не изглеждате достатъчно зряла, за да бъдете нейна майка. Помислих, че сте сестри, и други подобни. Но той я изненада за втори път, като попита:

— Къде беше детето, докато се вихреха онези неща там?

— Ким ли? Майка ми я беше завела до тоалетната. И след като чула, че нещо става, решила, че е най-добре да не мърдат оттам.

— Значи са пропуснали най-лошото.

Тес кимна, питайки се откъде този интерес.

— Да, нито една от двете не е видяла нищо.

— Ами после?

— Тръгнах да ги търся, намерих ги и не им разреших да слизат долу, докато не чухме, че линейките тръгват — отговори тя, все още не особено убедена накъде водят всички тези въпроси.

— Значи тя не е видяла нито ранените, нито…

— Не, не. Само опустошенията в Голямата зала.

— Хубаво — кимна агентът. — Но безсъмнено знае какво е станало.

— Тя е на девет години, агент Райли. В момента е най-известната личност в цялото училище, всички я питат какво се е случило и как се е чувствал човек, който е бил там.

— Да, представям си. И все пак не е зле да я наглеждате. Макар че не е била пряк свидетел на ужасите, понякога подобно преживяване има дълготрайни последици. Възможно е да са кошмари, възможно е нещо повече. Просто не я изпускайте от поглед, това е всичко. Човек никога не знае.

Тес бе напълно замаяна от интереса на агента към Ким. Единственото, което успя да направи, бе да кимне и да изрече:

— Разбира се.

След тези думи Райли се облегна назад в стола си и попита:

— А вие как сте? Била сте в самия епицентър на събитията.

— Откъде знаете?

— От охранителните камери. Видях ви на записа. — Не беше убеден дали действията му не са се възприели като леко перверзни. Надяваше се да не е така, но изражението й го объркваше. — Много се извинявам, ако ви досаждам с любопитството си. Просто непрекъснато съм обграден от подобни случки и съм наясно, че никак не е лесно да се справиш впоследствие с тях.

Тя вдигна към него очи и лицето й светна.

— Разбирам. И ви благодаря за загрижеността. — Същевременно не пропусна да си отбележи наум, че макар да не позволяваше на никого да й говори каквото и да било за Ким, в този случай прави изключение. Загрижеността му изглеждаше напълно искрена.

— И така — кимна той, — каква е тази работа с тамплиерите?

Тя се приведе към него, очевидно изненадана.

— Значи вие още не сте тръгнали по тази следа с тамплиерите, така ли?

— Доколкото ми е известно, не сме.

— Ясно — отпусна се омърлушено тя. — Знаех си, че няма да го вземете на сериозно.

— Просто ми разкажете какво мислите.

— Какво знаете за тамплиерите?

— Ако трябва да бъда честен, не много.

— Е, добрата новина тогава е, че не сте лунатик — отбеляза тя, но когато забеляза обърканото му изражение, побърза да продължи: — Така. Значи… 1118 година. Първият кръстоносен поход е приключил и Светите земи са отново в ръцете на християните. Балдуин II е крал на Йерусалим, населението на цяла Европа ликува и от всички краища на континента към Светите земи започват да се стичат поклонници, за да проверят за какво е целият този шум. Ала никой от тях все още не знае, че навлиза в една твърде опасна територия. Щом „освобождават“ Светите земи, рицарите кръстоносци решават, че са изпълнили дълга си и се завръщат по домовете си в Европа, като вземат със себе си плячкосаните съкровища и оставят региона обграден от враждебните ислямски държави. Мюсюлманите, които са загубили голяма част от земите си по време на войните с християните, нямат намерение нито да простят, нито да забравят, така че голяма част от поклонниците, отправили се към Йерусалим, така и не успяват да достигнат заветната цел. Те са непрекъснато нападани, ограбвани и дори убивани.

После Тес продължи да разказва на Райли как само при един-единствен инцидент през същата година, мародерстващите сарацини причакват и убиват повече от триста поклонници, пътуващи по опасните пътища между палестинското пристанище Яфа и светия град Йерусалим. Извън стените на града никога не било спокойно — там било царството на мюсюлманските банди. И точно в този период се появяват тамплиерите. Девет благочестиви рицари, водени от Уго дьо Павен, пристигат в двореца на Балдуин в Йерусалим и смирено предлагат услугите си на краля. Те обявяват, че са положили трите монашески клетви за непорочност, бедност и подчинение, но са добавили към тях и четвърта — да защитават поклонниците от пристанищата до самия град. Предвид обстановката, появата им се оказала напълно навременна. Християнската държава страдала отчаяно от липса на добри бойци.

Балдуин бил изключително впечатлен от отдадеността на рицарите-монаси и ги настанил в източната част на своя дворец, който бил издигнат на мястото, където някога се намирал Храмът на Соломон. Така те стават известни като Ордена на Нищите рицари на Христос от Храма на Соломон — Ордена на тамплиерите, наричани още „храмовници“.

Мястото, което Балдуин предоставил за живот на членовете на току-що родилия се орден, имало огромно религиозно значение.

Соломон построил своя храм през 950 г. пр.н.е. Работата по него била започната от баща му Давид, който следвал Божиите напътствия. Според тях се налагало построяването на храм, който да приюти Кивота на Завета — преносим олтар, който съдържал каменните плочи, върху които били гравирани Божиите заповеди, получени от Мойсей. Славното управление на Соломон приключило със смъртта му — малко след това еврейските земи били завоювани от варварите от Изтока.

Самият Храм бил съборен през 586 година пр.н.е. от завоевателите халдейци, които започнали да отвеждат евреите във Вавилон, превръщайки ги в роби. След повече от петстотин години Храмът е издигнат повторно от Херод, който много държал да се хареса на своите еврейски поданици и да им докаже, че въпреки арабския си произход техният цар е смирен последовател на новоприетата си религия. Храмът се превърнал в неговото най-велико достижение — възправящ се гордо над цялата долина Хеврон, той представлявал забележителна, внушителна сграда, много по-великолепна от първия храм. До вътрешния олтар, неговата Светая светих, се достигало през две импозантни златни врати, през които можел да влиза само Върховният еврейски свещенослужител.

След смъртта на Херод сред еврейското население отново избухват размирици и към 66 г. от н. е. бунтовниците отново си връщат контрола над Палестина. Римският император Веспасиан изпраща сина си Тит да потуши бунтовете. След ожесточени битки, продължили близо шест месеца, през 70 г. Йерусалим накрая пада. Тит дава заповед градът, чието население вече било напълно унищожено, да бъде сринат със земята. И така, „най-красивата сграда, за която човек бил чувал или виждал“, както я описва историкът Йосиф, отново е загубена.

Геройството на деветимата храбри монаси, самоотвержено охраняващи беззащитните поклонници в Светите земи, бързо завладява въображението на хората из цяла Европа. Много мъже започнали да гледат на тамплиерите с романтично преклонение и да се записват в редиците им. Европейските благородници започнали да изпращат щедри суми, за да ги подпомагат и да ги обсипват с дарове под формата на пари и земи. Цялото това отношение се дължало в голяма степен на получената папска благословия — рядко благоволение, което означавало страхотно много в онези времена, когато всички крале и нации гледали на папския престол като на най-върховния суверен в християнския свят.

И така, орденът започнал да се разраства. Членовете му били изключително добре обучени бойци и колкото повече се множали успехите им на бойното поле, толкова повече се разширявала и общата им дейност.

За по-малко от стотина години тамплиерите се превърнали в един от най-богатите и влиятелни ордени на Европа, отстъпващи само на папската институция. Притежавали обширни земи из Англия, Шотландия, Франция, Испания, Португалия и Германия. И на фона на тази обширна мрежа от територии и замъци, скоро те се превърнали в първите международни банкери — давали кредити на банкрутирали кралски величия, съхранявали богатството на пътуващите поклонници и създали първите пътнически чекове, нещо като съвременните акредитивни писма. В онези времена парите представлявали просто злато и сребро, чиято стойност се равнявала на теглото на благородния метал. Вместо да го разнасят със себе си и да рискуват да бъдат ограбени, поклонниците депозирали парите си в някой център или замък на тамплиерите където и да е из Европа, откъдето получавали за него кодирана бележка. Веднъж достигнали крайната си цел, те отивали в местния център на тамплиерите, представяли бележката, която се разшифровала посредством пазени в строга тайна методи, и си теглели оттам своята сума пари.

Тес погледна към Райли, за да се убеди, че той все още я слуша. После продължи:

— И така, онова, което започнало като малък екип от девет благородници с добри намерения, посветили се на задачата да защитават Светите земи от сарацините, се превърнало в най-мощната и най-тайнствената организация на своето време, достойно съперничеща на Ватикана както по богатства, така и по влияние.

— И накрая нещо се объркало, нали така? — обади се агент Райли.

— Объркало се, при това фатално. В края на XIII век мюсюлманските армии най-сетне успели да си възвърнат контрола над Светите земи и накарали кръстоносците да си съберат багажа и да се махнат оттам. Този път завинаги. На кръстоносните походи бил сложен край. Последни си тръгнали тамплиерите, след поражението при Акра през 1291 година. Когато се върнали в Европа, си дали сметка, че причината за съществуването им била потънала в небитието. Вече нямало поклонници за защитаване. Нямали нито дом, нито враг, нито кауза. А и приятелите им не били в изобилие. Бедните христови воини вече не били бедни. Цялото това богатство и власт, което им се стоварило на главите, ги направило арогантни и алчни. На всичко отгоре множество кралски особи, включително кралят на Франция, им дължали огромни суми пари.

— И се стоварили с грохот на земята — отбеляза Райли.

— Да, били разбити и изгорени — кимна Тес. — В буквалния смисъл на думата.

Тес отпи от кафето си и разказа на агента от ФБР как е било положено началото на кампания от клеветнически слухове за тамплиерите, безсъмнено улеснена от тайнствеността на ритуалите за инициация, които Орденът извършвал години наред. Не след дълго върху тях се стоварили и грозни обвинения в еретизъм.

— И какво станало накрая?

— Настъпил петък, тринадесети — усмихна се мрачно Тес. — Оригиналната версия.