Реймънд Хури
Последният тамплиер (18)

17

Десетина съобщения очакваха Тес, когато влезе в кабинета си в Археологическия институт „Манукиан“ на Лексингтън авеню и 79-та улица. Както и можеше да се очаква, половината бяха от бившия й съпруг Дъг. Другата половина, почти толкова предсказуеми, колкото и тези в първата, бяха от Лео Гирагосян — завеждащия института.

Гирагосян никога не се опитваше да скрие факта, че толерира Тес само защото присъствието на дъщерята на Оливър Чайкин в института бе много полезно, когато се стигнеше до събиране на средства. Тя ненавиждаше оплешивяващото влечуго, но се нуждаеше от тази работа, а на фона на последните ограничения в бюджета, за които се говореше и които неминуемо щяха да доведат до уволнения, сега не беше моментът да се държи с него така, както всъщност би искала.

Изхвърли съобщенията в кошчето, без да обръща внимание на неодобрителния поглед на Лизи Хардинг — строгата и грижовна секретарка, която споделяше с още трима учени в института. И Лео, и Дъг ще искат от нея едно и също — пикантните детайли от събитията в събота вечер. Причините, поради които шефът й държеше да разбере всичко, като изключим нездравото любопитство, бяха малко по-оправдани от егоистичните цели на Дъг.

Тес бе поставила компютъра и телефона си така, че само с леко извиване на главата да вижда павираната градина до сградата на института. Къщата, в която се помещаваха, бе реставрирана с много любов от основателя на института — арменски корабен магнат. В другия край на градината се възправяше огромна плачеща върба, спускаща величествено клоните си над намиращата се под нея красива пейка.

Тес насочи вниманието си обратно към своето бюро и извади номера на Джеб Симънс, който й беше дал Клайв Едмъндсън. Набра го и се свърза с телефонен секретар. Затвори и пробва с другия номер, който имаше за него. Секретарката му в Историческия факултет на университета „Браун“ я информира, че професор Симънс е на разкопки в пустинята Негев за три месеца, но ако се налага, можела да се свърже с него. Тес каза, че ще се обади по-късно, и затвори.

Припомняйки си разговора с Едмъндсън, тя реши да пробва друг вариант. Влезе в Жълтите страници на интернет, щракна иконката за набиране и се свърза с телефонната централа на Колумбийския университет.

— Професор Уилям Ванс — изрече тя на пискливия глас, който й отговори.

— Един момент, моля. Много съжалявам, но в списъка на преподавателите тук не виждам такова име.

Не че Тес бе очаквала нещо друго.

— Бихте ли ме свързали с Историческия факултет?

След две прищраквания и малко звън вече разговаряше с друга жена. Секретарката на факултета очевидно знаеше за кого става въпрос.

— Разбира се, че си спомням Бил Ванс. Той ни напусна… ами… сигурно е било преди пет-шест години.

Тес се обнадежди.

— А знаете ли как мога да го открия?

— Нямам никаква представа. Доколкото знам, той се пенсионира. Много съжалявам.

Но Тес не губеше лесно надежда.

— Бихте ли ми направили една услуга? Наистина се налага спешно да говоря с Ванс. Работя в института „Манукиан“, а с него се запознахме преди време, на едни разкопки. Може би бихте могла да поразпитате, да проверите дали някой от другите ви колеги не знае нещо?

Жената нямаше нищо против да й помогне. Тес си каза името, продиктува телефона за връзка, благодари й и затвори. Замисли се, а после отново влезе в интернет и започна да търси Уилям Ванс в белите страници. Тръгна от района на Ню Йорк, но безрезултатно. Един от недостатъците на мобилните телефони — рядко ги включваха в указателите. После пробва щата Кънектикът. Пак нищо. Разшири проучването си на национално равнище, но този път съвпаденията бяха прекалено много. После въведе името му в търсачката и получи стотици попадения, но бързото им преглеждане не доведе до никакви идеи относно настоящото му местонахождение.

Тес се облегна и отново се замисли. Долу в градината гълъбите бяха отлетели, а врабците спореха по някакъв свой си въпрос. Завъртя стола си и плъзна поглед по лавиците с книги. Озари я нова идея.

Отново набра Колумбийския университет, като този път помоли да я свържат с библиотеката. След като се представи, тя каза, че търси доклади или други публикации, написани от Уилям Ванс. Продиктува му името буква по буква, след което изтъкна, че се интересува най-вече от разработки относно кръстоносците — предполагаше, че Ванс надали е писал конкретно и само за тамплиерите.

— Няма проблеми. Изчакайте за момент — каза библиотекарят и за известно време изчезна от линията. Когато се върна, обясни: — Извадих всичко от Уилям Ванс, с което разполагаме. — И й изчете заглавията на студиите и монографиите, които отговаряха на търсеното от Тес.

— Има ли възможност да ми изпратите копия от тях?

— Няма проблеми. Но ще трябва да ви вземем такса.

Тес му продиктува служебния си адрес и повтори няколко пъти, че държи сметката да й бъде изпратена лично. Точно сега не беше най-подходящият момент да притеснява блюстителите на разходването на бюджета в института. После затвори и почувства странно въодушевление. Връхлетяха я спомени за работата на терен и за вълнението, особено в началото на разкопките, когато всичко беше възможно.

Но тук не ставаше въпрос за разкопки.

Но какво правиш? Ти си само археолог! Това не ти е час на детектива аматьор! Обади се на ФБР, сподели с тях мнението си и ги остави да тръгнат по новата следа. Тес се запита възможно ли е, като не ги уведомява за насоката на работата си, всъщност да възпрепятства тяхната. Но веднага изхвърли тази мисъл от главата си. Сигурно ще й се присмеят и веднага ще я изхвърлят. И все пак…

Работата на детективите и археолозите е доста сходна, нали така? И едните, и другите се стремят да разкрият онова, което се е случило в миналото. Добре де, миналото от преди два дена не може точно да се нарече подходящата времева рамка, в която се движеха археолозите.

Няма значение.

Просто не можеше да се въздържи. Беше прекалено заинтригувана, за да остави следата. В крайна сметка точно тя бе направила тази връзка. И което е най-важното, наистина имаше нужда от малко тръпка в живота си.

Върна се отново към интернет и се зае да проучва страниците за рицарите тамплиери. Вдигна очи и забеляза, че Лизи, секретарката, я наблюдава с любопитство. Тес й се усмихна. Харесваше Лизи, а понякога дори си споделяше с нея някои лични проблеми. Ала след като вече бе говорила с Клайв Едмъндсън, не възнамеряваше да споделя откритието си с никого другиго.

Не и сега.