Реймънд Хури
Последният тамплиер (13)

12.

— Кой замък по-точно? — извика Тес с разширени от възбуда очи.

— Шато дьо Бланшфор. Намира се в Лангедок. Надписът се вижда съвсем ясно, още при влизането в замъка — изписан е точно на трегера над централната порта. „Veritas vos liberabit“. Истината ще ви направи свободни.

Фразата очевидно събуди цял поток вълнуващи спомени у Едмъндсън.

Тес се смръщи. Нещо определено не й даваше мира.

— Добре де, ама тамплиерите не бяха ли разпуснати, не, по-скоро орденът им не беше ли разрушен през XIV век?

— Да. През 1314 година.

— В такъв случай нещо не пасва. В каталога пише, че декодерът е от XVI век.

Клайв Едмъндсън се замисли. Накрая изрече:

— Нищо чудно и да са сбъркали с датировката. XIV век надали може да се нарече най-гордият момент за Ватикана. Точно обратното. През 1305 година папа Климент V — обикновена марионетка в ръцете на безпощадния френски крал Филип IV Хубави, бил принуден да напусне Ватикана и да премести папския престол в Авиньон, Франция. Именно през този период двамата започват да заговорничат, за да разрушат ордена на тамплиерите. А преместването въобще не е за кратко. За период от седемдесет години, наричан впоследствие „Вавилонския плен“, папската институция се е намирала под пълния контрол на френския трон, до възкачването на папа Григорий XI, който бива привлечен обратно към Рим от жената-мистик Катрин от Сиена. Така че, ако наистина е от XIV век, най-вероятно въобще не е създаден в Рим.

— Особено, ако е на тамплиерите.

— Именно.

— Смяташ ли, че съм попаднала на нещо истинско или просто се хващам за първата сламка?

— Да, смятам, че тук наистина има нещо сериозно. Обаче… Тамплиерите не влизат в твоята област на специализация, нали така?

— Разликата е само няколко хиляди години, плюс минус един-два континента — отвърна тя ухилено. Тя беше специалист по асирийска история. Тамплиерите бяха доста далече от нейната сфера.

— Значи трябва да говориш с някой спец по тамплиерите. От тези, които познавам, най-много биха могли да ти помогнат Марти Фокнър, Уилям Ванс и Джеб Симънс. Фокнър вече трябва да е прехвърлил осемдесетте, така че разговорът с него не би бил особено лесен. Ванс не съм го виждал от цяла вечност, но Симънс е на разположение…

— За Бил Ванс ли става въпрос?

— Да. Познаваш ли го?

Уилям Ванс се бе отбил веднъж на една от разкопките на баща й, когато и тя беше там. Беше преди около десет години и тя работеше с баща си в североизточна Турция — толкова близо до планината Арарат, колкото благоволиха да ги допуснат военните. Спомни си, че Оливър Чайкин направи нещо твърде необичайно за него — беше се отнесъл към Ванс като към равен. Представи си го съвсем ясно — висок, красив мъж, някъде с петнадесетина години по-възрастен от нея.

Уилям Ванс се бе държал изключително любезно и към нея. Помагаше й и й даваше кураж. Точно тогава условията на терена бяха особено неприятни. А и тя беше бременна. Сега Тес се изпълни с леко неудобство, когато си спомни, че беше доста разочарована от неговото безспорно платонично отношение към нея, защото самата тя определено го харесваше. А към края на краткия му престой в лагера бе доловила, че може би, само може би, той е започнал да усеща същото към нея, макар че колко привлекателна би могла да бъде една бременна жена в седмия месец, въобще не й беше ясно.

— Да, запознах се с него. Веднъж дойде при баща ми — отвърна тя. — Но си мислех, че специалността му е финикийска история.

— Точно така. Но нали знаеш как е с тамплиерите? Те са нещо като археологическа порнография. Интересът към тях се равнява на академично самоубийство. Нещата са стигнали дотам, че никой не иска колегите му да знаят, че приема темата достатъчно на сериозно. Съществуват прекалено много хаховци, вманиачени по какви ли не теории за конспирации, свързани с тях. Нали знаеш какво е казал Умберто Еко по този въпрос?

— Не, не знам.

— „Сигурен признак за това, че срещу себе си имате лунатик, е, че рано или късно той заговаря за тамплиерите.“

— Опитвам се да го приема като комплимент.

— Не се връзвай. Аз съм на твоя страна. Тамплиерите са повече от достойни за академични изследвания — заяви Едмъндсън. — Но както вече казах, не съм виждал Ванс от години. Последното, което чух за него, е, че бил в Колумбия, но ако съм на твое място, бих предпочел Симънс. Мога веднага да те свържа с него, ако искаш.

— Много ти благодаря! — омекнаха очите на Тес. През вратата надникна една сестра и обяви:

— След пет минути изследвания.

— Страхотно! — простена Клайв.

— Ще ми се обадиш ли, когато ми уговориш срещата?

— И още как! А когато изляза оттук, какво ще кажеш да те черпя една вечеря, а ти да ми разкажеш как се развиват нещата по този случай!

Тес си спомни последната си вечеря с Едмъндсън. Беше в Египет, след като двамата се бяха гмуркали, за да изследват потънал финикийски кораб близо до Александрия. Той се беше напил с местната ракия арак, беше се опитал да й налети, тя го беше отблъснала възпитано, след което той заспа в ресторанта.

— Разбира се — отговори на глас, като си каза, че разполага с достатъчно време, за да измисли някакво извинение за отказ. А после се почувства гузна заради неблагодаростта си.