Реймънд Хури
Последният тамплиер (12)

11

Клайв Едмъндсън бе доста блед, но не изглеждаше особено страдащ, което изненада не малко Тес, застанала до леглото му в болницата.

Знаеше, че един от конете го бе съборил със задницата си и Клайв бе паднал на пода, а в последвалата паника се бе сдобил с три счупени ребра. Въпросните ребра се намираха в прекалено опасна близост до белите дробове, затова, като изхождаха от възрастта му, от общото му здравословно състояние и от предпочитанието му към активен физически живот, лекарите от Презвитерианската болница бяха решили да го оставят под наблюдение още няколко дена.

— Сложили са ме на някакъв превъзходен коктейл — отбеляза той, като кимна по посока на системата, забодена в ръката му. — Не усещам абсолютно нищичко.

— Надали точно за такъв коктейл се бе запътил към бара — отбеляза тъжно тя.

— Така е. Пил съм и по-добри.

Клайв се засмя, а тя го погледна изпитателно, като се чудеше дали да му разкрие по-належащата причина за посещението си тук.

— Искаш ли да поговорим за една работа?

— Няма проблеми. Стига да не се налага да разказвам за пореден път всичко, което се случи тогава. Всички само за това ме разпитват — въздъхна той. — Разбираемо е наистина, но все пак…

— Ами… има известна връзка — призна си сконфузено Тес.

Клайв я погледна и се усмихна.

— Казвай какъв е проблемът?

Тес се поколеба, но накрая реши да се пробва.

— Когато се срещнахме в музея, случайно да забеляза какво точно разглеждах?

— Не — поклати глава той.

— Беше машина — някаква кутия с бутони и ръчки, които стърчаха от нея. В каталога е обявена като многостепенен роторен декодер.

Клайв сбърчи чело в размисъл, но отново поклати глава.

— Не, не съм я забелязал. — Естествено, че не я е забелязал. Щом наблизо е имало такава жена като нея. — Защо?

— Единият от ездачите я взе. И не взе абсолютно нищо друго.

— Е, и?

— Не го ли намираш за странно? От всичките безценни реликви той избра точно тази измишльотина? И не само това, ами когато я грабна, сякаш извършваше някакъв особено важен личен ритуал. Беше напълно погълнат от нея.

— Ами, вероятно е страстен колекционер на мистериозни декодиращи машини. Предупреди Интерпол. Сигурно „Енигмата“ е следващата в списъка му — отбеляза Клайв и я погледна накриво. — Хората колекционират и още по-странни неща.

— Сериозно ти говоря! — възмути се тя. — Даже каза нещо интересно. Когато я вдигна, изрече: „Veritas vos liberabit“.

— Veritas vos liberabit? — изненада се Клайв.

— Така мисля. Всъщност, сигурна съм, че каза точно това.

Клайв се замисли за момент, а после се усмихна.

— Ясно. Значи не разполагаш само със заклет колекционер на декодиращи машини, а и с такъв, който е ходил в „Джон Хопкинс“. Това би трябвало да стесни обсега на заподозрените.

— „Джон Хопкинс“ ли?

— Аха.

— Но какви ми ги приказваш, за бога?! — смая се Тес.

— Точно такова е мотото на този университет. Veritas vos liberabit. Истината ще ви направи свободни. Повярвай ми, сигурен съм, че е така. И аз съм завършил там. Дори е включено в онзи грандиозен химн на университета, дето го наричат „Ода на Джон Хопкинс“. — И започна да пее, наблюдавайки със задоволство озадаченото й лице: — „Нека знанията ни стават все по-големи и велики и за учените ни да няма на света нищо скрито…“

— И смяташ, че… — започна Тес, но точно в този момент забеляза самодоволната му усмивчица. — Аха, подиграваш се с мен, така ли?

Клайв кимна с виновно изражение, след което каза:

— Или е това, или е някой отмъстителен бивш агент на ЦРУ Нали знаеш, че това е първото, което прочиташ, когато влезеш в тяхната сграда в Лангли? — Предугаждайки следващия й въпрос, той добави: — Просто съм голям почитател на Том Кланси, това е.

Тес поклати глава, раздразнена от собствената си лековерност. Но точно тогава Клайв отново я изненада.

— Иначе не си далече. Всичко си пасва.

— Какво имаш предвид? — вдигна рязко глава към него тя и забеляза, че изражението му вече е сериозно.

— С какво бяха облечени рицарите?

— Какво искаш да кажеш с този въпрос?

— Аз попитах първи.

Тя очевидно не схващаше накъде бие колегата й.

— Ами, в стандартни средновековни доспехи; ризници, наметала, шлемове.

— И още? Нещо по-конкретно?

Тес разбираше, че Клайв я изпитва. Опита се да си спомни ужасната гледка на рицарите, опустошаващи музея.

— Нищо…

— Бели мантии с червени кръстове. Кървавочервени кръстове.

— Кръстоносци.

— Топло — продължаваше да я тормози Клайв. — Хайде де, Тес! Нищо особено ли не намираш? Червен кръст върху лявото рамо, друг такъв — на гърдите?

Най-накрая й просветна.

— Тамплиери!

— Това последният ти отговор ли е?

Мисълта й запрепуска бясно. И все пак това не обясняваше нищо.

— Прав си, бяха облечени като тамплиери. Но не е задължително външният им вид да предполага някакво специално послание. Това е традиционният образ на кръстоносците, нали така? Най-вероятно са решили да копират първия образ на кръстоносец, на който са попаднали, и тъй като за тамплиерите има най-много сведения, са попаднали на тях.

— В началото и аз си помислих така. Не придадох на тази подробност абсолютно никакво значение. Тамплиерите са най-славната или по-скоро най-безславната група рицари, свързвани с представата за кръстоносците. Но след твоята кратичка латинска сентенция… това вече променя всичко.

Тес се вторачи в Клайв, нетърпелива да разбере какво има предвид. Той обаче мълчеше и буквално я влудяваше.

— И защо? — подкани го накрая.

— „Veritas vos liberabit“, нали така беше? Съвсем случайно това е и мотото на един замък в областта Лангедок, в Южна Франция — изрече бавно Клайв, направи многозначителна пауза и добави: — Тамплиерски замък!