Реймънд Хури
Последният тамплиер (9)

8

След пет часа сън, Тес отново бе будна. Изгаряше от нетърпение да се заеме с нещо, което я тормозеше още от онези няколко минути в музея „Метрополитън“, преди Клайв Едмъндсън да й заговори и около тях да се превърне в същински ад. И щеше да го направи — само да изкара майка си и Ким извън къщата.

Майката на Тес, Айлийн, се бе преместила да живее в двуетажната им къща на тихата, потънала в зеленина улица в квартал „Мамаронек“ малко след смъртта на съпруга си Оливър Чайкин, археолог също като Тес. И въпреки че самата тя го бе предложила, Тес не бе особено убедена, че постъпва правилно. Тайничко си признаваше, че везните като че ли бяха наклонени повече в нейна полза. Защото майка й оставаше да гледа детето, когато на нея й се приискваше да позакъснее вечер, макар че от друга страна…

— Излизаме! — подвикна Айлийн.

Тес излезе в антрето, за да ги изпрати. Точно в този момент звънна телефонът. Айлийн погледна към нея и попита:

— Ще го вдигнеш ли?

— Ще оставя на секретар — отговори дъщеря й.

— Знаеш, че рано или късно все ще бъдеш принудена да говориш с него.

Тес се нацупи и отвърна:

— Да, знам. Но все пак, когато нещата опират до Дъг, по-късно е по-добре от по-рано.

Изобщо не й беше трудно да отгатне причините за множеството съобщения, които бившият й съпруг й беше оставил на гласовата поща. Дъг Мерит беше новинар в един телевизионен канал в Лос Анджелис. Еднопосочното му съзнание безсъмнено автоматично бе направило връзката между нападението в музея „Метрополитън“ и факта, че Тес прекарва там доста време. И го е накарало веднага да й се обади, за да получи вътрешна информация за най-голямата новина на годината.

Последното нещо, от което сега имаше нужда, бе той да разбере, че не само е била очевидец на случилото се, но че и Ким е била там. Беше сигурна, че при първа възможност ще използва този факт срещу нея.

Ким.

Тес си даваше сметка, че снощи дъщеря й беше изживяла нещо ужасно, макар и от относително безопасното укритие, в каквото се бе превърнала тоалетната. Налагаше се да говорят по този въпрос. Но разговорът вероятно щеше да се позабави, което ще й предостави време да обмисли как да реагира и какво точно да й каже. Ненавиждаше се, че я бе замъкнала там.

Погледна към Ким, за пореден път благодарна на съдбата, че дъщеря й стоеше пред нея здрава и читава, без никакви наранявания.

— Мамо, няма ли най-сетне да престанеш с този съжалителен поглед. Аз съм си много добре, ясно? Нищо особено не се е случило. Така де, ти си тази, която закрива очи на страшните филми!

— Ясно — кимна Тес. — Е, доскоро тогава.

Помаха след колата на майка си, с която заминаха, а после се върна в кухнята, където телефонният секретар на барплота я уведомяваше, че има четири съобщения. Тес се намръщи. Плужекът си оставаше все така нагъл. Преди шест месеца бившият й съпруг Дъг се бе оженил повторно. Новата му съпруга беше двадесет и няколко годишно маце с хирургично подсилени прелести, младши началник в телевизионния канал. Тес си знаеше, че тази промяна в семейния му статус неизбежно ще доведе до съдебно дело за увеличаване на правото за срещи с детето.

Не че той обичаше Ким, нито пък му пукаше особено за нея — всичко беше въпрос на огромно его и на още по-голяма злоба. Бившият й съпруг беше особено отмъстително копеле, та Тес бе наясно, че ще й се наложи да отблъсква всички пристъпи на бащинска загриженост, които отвреме навреме го сполетяваха, поне докато онази гъвкава млада играчка не го измами и не забременее. И тогава, с малко повече късмет, той ще забрави дребните си дрязги с нея и най-сетне ще ги остави на мира.

Тес си наля чаша черно кафе и се запъти към кабинета си.

Включи лаптопа си, грабна телефона и успя да открие Клайв Едмъндсън в Нюйоркската презвитерианска болница на Източна 68-ма улица. Позвъни в болницата и оттам я уведомиха, че състоянието му не е критично, но ще го оставят под наблюдение още няколко дена.

Горкият Клайв!

Записа си часовете за свиждане и затвори.

После отвори каталога на злощастната изложба и започна да прелиства страниците, докато не откри описанието на уреда, който бе грабнат от четвъртия ездач.

Наричаше се е многостепенен роторен декодер. Описанието я уведомяваше, че това е криптографски уред и датира от XVI век. Да, достатъчно стар и интересен може би, ала надали беше сред нещата, които заслужаваха да бъдат включени в „съкровищата“ на Ватикана.

Компютърът й вече бе преминал през обичайните си процедури по включване. Тя влезе в интернет и набра за търсене думите „криптография“ и „криптология“. Връзките, които се появиха, бяха предимно към технически уебсайтове и разглеждаха модерната криптография по отношение на компютърните кодове и закодираните електронни трансмисии. Тес ги прегледа и накрая попадна на историята на криптографията.

Докато сърфираше из сайта, откри страница, която предлагаше изображения на някои ранни декодиращи средства. Първото сред тях бе криптографският уред „Уийтстоун“, датиращ от XIX век. Състоеше се от два концентрични кръга — външният съдържаше двадесет и шестте букви на латинската азбука, плюс един празен клавиш, а вътрешният — само азбуката. Буквите от външния кръг се заменяха с кодирани букви от вътрешния с помощта на две стрелки, подобни на часовниковите. Няколко години след масовото навлизане в употреба на уреда „Уийтстоун“, французите измислили цилиндричен криптограф, който съдържал двадесет диска с букви по външния си ръб, всички те подредени върху централна ос, с което още повече затруднявали опитите за дешифриране на кодираните послания.

Премествайки курсора по-надолу, погледът й падна върху изображение на уред, който й се стори леко наподобяващ на онзи, който бе зърнала в музея.

Тес прочете надписа под илюстрацията и замръзна.

Уредът беше описан като „Конверторът“ — един от най-ранните роторни декодери, използван от армията на Съединените щати през 40-те години на миналия век. В продължение на няколко секунди сърцето й като че ли спря да бие. Просто седеше и не можеше да откъсне очи от думите.

Значи 40-те години се считаха за „ранни“?

Дълбоко заинтригувана, тя се зачете в статията. Оказваше се, че роторните декодери са изобретение изцяло на XX век. Тес се облегна назад в стола си, потърка чело, после се върна към първата илюстрация на екрана и препрочете описанието под нея. Двата уреда в никакъв случай не бяха едни и същи, но със сигурност доста си приличаха. И този на американската армия бе далеч по-усъвършенстван, отколкото декодерите с един диск.

Щом правителството на САЩ е сметнало, че техният уред е достатъчно стар, то тогава няма нищо чудно във факта, че Ватикана изгаря от нетърпение да покаже един от своите — машина, която очевидно предхождаше тази на американската армия с около шестстотин години.

И все пак нещо не се връзваше.

От всички бляскави предмети, които можеше да вземе, четвъртият ездач бе предпочел именно това мистериозно приспособление. Защо? Вярно, че хората колекционират какви ли не чудати неща, но това вече беше малко прекалено. Тес се запита дали пък рицарят не е допуснал грешка. Не, не е възможно. Повече от ясно бе, че изборът му е напълно съзнателен.

И не само това. Той не взе абсолютно нищо друго. Този предмет бе единственото, което четвъртият ездач искаше.

В този момент Тес си спомни за Амелия Гейнс — жената, която приличаше по-скоро на актриса от телевизионна реклама за шампоани, отколкото на агент от ФБР. Въпреки убедеността, че детективите по принцип държат на фактите, а не на предположенията, на Тес не й трябваше много време, за да се реши да потърси чантичката си от предишната вечер и да измъкне оттам визитната картичка, която й бе връчила агент Гейнс.

Постави визитката на бюрото си и се върна мислено към мига, в който четвъртият ездач бе грабнал декодера. Спомни си начина, по който той го взе, задържа в ръцете си и прошепна нещо.

Изглеждаше изпълнен с… благоговение.

Какви бяха думите, които бе казал? Тогава, в самия музей, Тес бе прекалено уплашена, за да ги възприеме като нещо особено важно, ала сега тези думи бяха единственото, за което бе в състояние да мисли. Тя се концентрира върху този миг, като се постара да изхвърли всичко друго от съзнанието си и да съживи до последния детайл сцената как рицарят поема декодера. И казва… Какво казва, по дяволите? Сети се!

Първата дума беше „Veritas“. Да де, но после какво? „Veritas“?

„Veritas vos…“? И в този момент думите й се сториха бегло познати. Претърси спомените си, за да ги открие, но напразно. Веднага след думите на ездача прозвуча и онзи страшен откос на автоматичния пистолет.

Тес реши, че ще трябва да се примири с онова, с което разполага. Обърна се към компютъра и избра най-мощната търсачка от опциите на връзките. Въведе израза „Veritas vos“ и получи над 22 000 отговора. Не че имаха някакво значение. Първият беше напълно достатъчен.

Ето го! Просто стои там и й се присмива.

„Veritas vos liberabit“.

Истината ще ви направи свободни.

Тес се вторачи невярващо в думите. Истината ще ви направи свободни.

Страхотно!

Перфектният й детективски подход бе изровил една от най-баналните и изтъркани фрази на нашето време.