Реймънд Хури
Последният тамплиер (85)

84

Следващите няколко дни изминаха като в сън. Сутрините Тес прекарваше с Райли, после излизаше на дълга разходка и за обяд се връщаше. Късно следобед отново излизаше, като обикновено ходеше до руините на замъка, откъдето наблюдаваше как слънцето се топи в проблясващите вълни на Егейско море.

Тази част от деня й беше най-приятната. Седеше си там, размишлявайки за какво ли не, обгърната от уханието на градинския чай и лайката, което се носеше от хълма. Идиличната атмосфера я успокояваше, вдъхваше й сили, даваше й възможност да избяга от малката книжка в нейната стая, която непрекъснато напираше за внимание.

По време на разходките си срещаше много хора, които никога не се скъпяха за усмивки и винаги имаха време да се поспрат и да побъбрят с нея. До третия ден Тес бе разгледала повечето от малките улички и пътеки на града и вече се осмеляваше да отиде по-нататък.

Първо стигна до пасторалните пътеки на магаретата и козите, а оттам реши да изследва и скритите кътчета на острова. Веднъж бе направила дълга разходка до островчето Сан Емилианос, където бе обикаляла сред иконите на църквицата с варосани стени, а после се бе крачила по плажа, наблюдавайки меланхолично морските таралежи, подредени по линията на прибоя. Освен това бе посетила и манастира Панормитис, където, за нейна огромна изненада, се бе запознала с трима атински бизнесмени около четиридесетте, отседнали в голите стаи, които й бяха казали, че са дошли да си починат и да преживеят нещо, което й се стори много странно — нещо, което те назоваха „подновяване“.

Що се отнася до присъствието на Църквата, тук беше на практика невъзможно да се отървеш от него. Църквите бяха сърцето на всяко от местните селца. Като всички гръцки острови и Сими разполагаше с десетки параклисчета, разпръснати буквално на всеки склон. Накъдето и да се обърнеше човек, навсякъде срещаше доказателство за влиянието на религията.

Колкото и да беше странно обаче, Тес не се чувстваше потисната от този факт. Даже точно обратното. Църквата изглеждаше като органична, неотменна част от живота на острова — магнит, който сплотяваше жителите му и ги даряваше с успокоение и сили.

Състоянието на Райли се подобряваше с всеки изминал ден. Вече дишаше много по-леко, отоците по устните и около очите му бяха спаднали, а восъчната бледност по бузите му беше изчезнала. Вече бе започнал да става и да обикаля къщата, а тази сутрин дори каза, че могат да останат тук завинаги, скрити от целия свят. Не че можеше да го направи. Даваше си сметка, че трябва да започне да урежда завръщането им. Днес Тес излезе от къшата с усещането, че на крехките си рамене носи товара на целия свят. Виждаше се, че е крайно време да се изправи очи в очи с проблема и да разкаже на Райли за онова, което беше намерила.

Останалата част от сутринта беше прекарала в Маратунда, откъдето си бе взела мощехранителницата, пазила дневника векове наред. Сега вървеше обратно към къщата на доктора, когато внезапно се сблъска с двете жени, които й бяха донесли дрехите и храната.

Те тъкмо излизаха от малката църква и радостта, с която я посрещнаха, беше неподправена. Казаха й, че вече са чули новините за възстановяването на Райли, след което я прегърнаха топло. С тях бяха и съпрузите им. Мъжете й стиснаха ръка, а лицата им изразяваха съчувствие и радост. После четиримата си тръгнаха, като й помахаха и й се усмихнаха ведро, оставяйки я насред пътя, потънала в мислите си.

И точно тогава всичко й се проясни. Мисълта, която не й даваше мира от няколко дена, объркващото усещане, което бе победило инстинктите на досегашния й живот, подчинен на професионализма. До този момент.

Не мога да им причиня подобно нещо.

Нито на тях, нито на милиони като тях.

Тази мисъл я глождеше още от мига, в който беше открила дневника. Всички хора, с които се бе запознала през последните дни, всички онези, които се бяха държали изключително приятелски и благородно и към двамата. Всичко това беше за тях. За тях и за безброй други като тях по целия свят.

Това би могло да опустоши целия им живот.

От тази мисъл внезапно й се погади. Щом Църквата все още е в състояние да вдъхновява хората да живеят по този начин, да се раздават по този начин, особено в нашите безмилостни времена, значи все пак върши нещо добро. И си струва да бъде съхранена. Какво значение има, че се базира на история, която е опорочила истината? А и възможно ли е изобщо да създадеш нещо, обладаващо такава огромна вдъхновяваща мощ, без да излезеш извън рамките на реалния свят?!

Разбра, че не може да го направи.

Но освен това разбра, че вече не може да отлага и разговора си с Райли.

 

 

След като го бе избягвала през по-голямата част от следобеда, привечер Тес изведе Райли на разходка до руините на замъка. Стискаше ръката му в потната си длан, а с другата придържаше здраво малкия предмет, увит в жилетката. Слънцето беше почти залязло, а в небето проблясваше лека, розовееща мъгла, родена от последните му отражения.

Постави вързопчето на срутената стена до себе си и се обърна към Райли. Не беше в състояние да го погледне в очите. Усети, че и устните й са пресъхнали.

— Аз…

Вече не беше убедена, че трябва да му каже. Дали за него няма да бъде по-добре, ако не знае, особено като се има предвид случилото се с баща му? Дали няма да му направи услуга, като никога не споменава факта, че го е открила и дори отворила?

Не, нищо подобно. Колкото и да й се искаше да го направи, знаеше, че ще бъде грешка. Не искаше никога повече да го лъже. Вече го бе излъгала предостатъчно за един човешки живот. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че въпреки всичко случило се двамата с Шон имат бъдеще.

Тес се стегна и опита отново:

— От няколко дена искам да ти кажа нещо. Всъщност, исках да ти кажа още откакто се събуди, но те изчаквах да се пооправиш и да дойдеш на себе си.

Райли я погледна сконфузено.

— За какво става въпрос? — попита колебливо той.

— Трябва да ти покажа нещо.

Обърна се, разтвори жилетката и извади скрития в гънките й дневник.

По лицето на Райли пробяга мимолетна изненада, но после вдигна очи и я изгледа. След време, което й се стори цяла вечност, попита:

— Къде го намери?

Изпълнена с огромно облекчение, тя усети, че не е в състояние да говори толкова бързо, колкото й се искаше.

— Направо няма да повярваш! Соколът беше изхвърлен на брега, два плажа по-надолу от мястото, където са открили нас! Въздушните възглавници все още си стояха около него!

Загледа се в Шон, който пое нежно дневника в ръце, разгледа внимателно кожените корици, а после отвори предпазливо на една от страниците.

— Удивително! Изглежда толкова… фундаментално. — После се обърна към Тес. — Езикът. Разчиташ ли го?

— Не, не мога. Само мога да кажа, че е арамейски.

— Което, доколкото разбирам, е правилният език — онзи, на който би трябвало да бъде.

— Точно така — кимна неловко тя.

Той продължаваше да се взира в древните кожени корици, като че ли проучвайки всеки сантиметър от тях.

— Е, какво ще кажеш? Истински ли е?

— Не знам. Със сигурност прилича на такъв, но човек не може да бъде сигурен, докато не го изпрати за лабораторни изследвания. Има много тестове, които трябва да му се направят: въглеродно датиране, анализ на състава на хартията и мастилото, проверка на типографската състоятелност… — Направи пауза и си пое нервно дъх. — Но точно в това е и проблемът, Шон. Не мисля, че трябва да го изпращаме в лаборатория. Убедена съм, че никой не трябва да му прави никакви тестове.

— Какво искаш да кажеш? — изуми се той.

— Искам да кажа, че просто трябва да забравим, че сме го намирали — заяви категорично Тес. — Да го изгорим и да…

— И какво? — прекъсна я Шон. — Да се правим, че никога не е съществувал? Не можем да направим подобно нещо! Ако не е истински, ако е някой тамплиерски фалшификат или някаква друга измама, то тогава няма за какво да се притесняваме. Но ако е истински, тогава…

— Тогава никой не трябва да узнава за него — не се предаваше тя. — Боже, ще ми се въобще да не ти бях казвала за него!

Райли я изгледа още по-озадачен.

— Да не би да съм пропуснал нещо? Какво стана с онова „хората имат право да знаят“?

— Не бях права. Вече смятам, че това няма никакво значение — въздъхна тежко Тес. — Знаеш ли, откакто се помня, виждах само най-лошото от Църквата. Кървавата й история, алчността, архаичните й, глупави догми, нетърпимостта, скандалите и извратеността… И затова за мен тя се бе превърнала в един огромен абсурд. Не че и сега не смятам, че някои от тези неща не се нуждаят от поправки. Но пък нищо не е идеално, нали така? Защото, когато си помислиш за всичкото състрадание и благородство, които Църквата вдъхновява, то тогава… Точно там се крие и истинското чудо!

Бавно, ритмично ръкопляскане отекна внезапно сред притихналите руини на замъка. Тес подскочи стреснато.

Обърна се натам, откъдето бе дошъл този звук, и зърна как зад една от порутените стени излиза професор Уилям Ванс.