Реймънд Хури
Последният тамплиер (84)

83

Сграбчила здраво подвързания в кожа дневник, Тес тръгна бавно назад по плажа. Слънцето вече залязваше, последните му лъчи надничаха иззад сивата облачна стена, която продължаваше да виси над хоризонта.

Беше решила да не взема със себе си ковчежето, за да не привлича излишно вниманието на хората. Скри го зад един голям камък, за да се върне за него на следващия ден. В съзнанието й продължаваха да бушуват импликациите на онова, което държеше в ръцете си. Защото то не беше някаква глинена делва. Не беше дори Троя, нито Тутанкамон.

Беше нещо, което би променило целия свят. И затова към него трябваше да се подхожда с изключително внимание. Меко казано.

Когато наближи първите къщи на Маратунда, Тес си съблече жилетката и уви с нея малкото пакетче. Двамата рибари вече си бяха тръгнали, но тя завари друг човек, който веднага я позна и се съгласи да я откара до къщата на доктора.

Когато влезе, Мавромарас се втурна задъхано и с широка усмивка извика:

— Къде бяхте? Къде ли не ви търсихме! — И преди тя да изрече лъжата, която беше измислила, той вече я буташе напред към стаите горе. — Елате, бързо! Някой очаква да ви види!

 

 

От леглото я гледаше Райли. Маската му беше свалена, а върху изсъхналите му устни се виждаше храбър опит за усмивка. Беше подпрян на три големи възглавници. Тес усети, че нещо в нея се преобръща.

— Здрасти — изрече тихо той.

— Здрасти — кимна тя и по лицето й се изписа облекчение.

Почувства радост, каквото не бе изпитвала никога преди. Обърна се и като се опитваше да не привлича вниманието на лекаря и Елени, постави небрежно увитата си жилетка на малкото шкафче до леглото. После се приближи към Райли и погали нежно челото му. Погледът й се плъзна по разраненото му лице и усети, че трябва да прехапе устни, за да не се разплаче.

— Радвам се, че отново си при нас — изрече тихо. Той сви рамене и очите му като че ли светнаха.

— От този момент нататък аз ще избирам къде ще прекарваме ваканциите си, става ли?

Лицето й светна и този път не успя да прикрие сълзите си.

— Става. — После се обърна и отправи плувнал в сълзи поглед към доктора и съпругата му. — Благодаря ви! Аз… и двамата ви дължим живота си. Не знам изобщо как ще можем да ви се отблагодарим!

— Глупости! — махна с ръка доктор Мавромарас. — Тук си имаме една пословица, в която се казва: „Няма нужда да благодарим за нещо, което е дълг“. — После се обърна към Елени и двамата си размениха многозначителни погледи. — Сега ще ви оставим — изрече меко той. — Сигурен съм, че имате много, за което да си говорите!

Тес го видя как се обръща, за да излезе. Спусна се към него, прегърна го и го дари с по една целувка и на двете бузи. Въпреки тъмния си тен Мавромарас видимо се изчерви. После се усмихна скромно и излезе от стаята. Елени го последва.

Тес се обърна, за да се върне при леглото на Райли, и забеляза сгънатата жилетка, която стоеше като бомба с часовников механизъм на шкафчето до него. Почувства се ужасно, задето й се налагаше да мами — както и тези благородни хора, които им бяха спасили живота, така и Райли. Нямаше търпение да му каже за находката си, но знаеше, че точно сега не е моментът.

И на това ще му дойде времето. Скоро.

С натежало сърце тя си наложи да се усмихне и пристъпи до леглото му.

 

 

Райли имаше чувството, че е бил в безсъзнание седмици наред. Мускулите му все едно не бяха неговите — бяха напълно схванати. А замаяността в главата му просто отказваше да изчезне. Един от клепачите му беше все още отчасти затворен.

Не си спомняше почти нищо, освен че застреля Де Анджелис и се хвърли със спасителната лодка в бушуващото море. Беше попитал Мавромарас как се е озовал тук, но лекарят бе в състояние да му даде само откъслечната информация, която самият той бе научил от Тес. На този етап обаче му беше напълно достатъчно, че я вижда здрава и права.

Опита се да се изправи още малко, но тялото му беше пронизано от непоносима болка и той се отпусна обратно на възглавниците.

— Как се озовахме тук?

Заслуша се внимателно във всичко, което му разказа Тес. Тя също имаше бяло петно в паметта си — от мига, в който беше зърнала чудовищната вълна до събуждането на плажа. Разказа му за удара по главата, който бе претърпял, как е закопчала заедно спасителните им жилетки, и после за вълната. Сети се да му каже и за дъската, която бе използвала като сал, и му показа раната от впилите се в ръката й въжета. После поиска да знае защо турската патрулна яхта е стреляла по тях и Райли й разказа за своето пътешествие — още от мига, в който Де Анджелис се беше материализирал от хеликоптера в Турция.

— Много съжалявам — изрече смутено тя, когато най-сетне дойдоха на въпроса. — Не знам какво ме прихвана тогава. Просто… сигурно не съм била с всичкия си, да те оставя така… Цялата тази бъркотия… тя… — Не намираше думи, с които да изкаже угризенията на съвестта си.

— Няма проблеми — успокои я той и по напуканите му устни пробяга усмивка. — Нека не говорим за това точно сега. И двамата оцеляхме, това е най-важното, не мислиш ли?

Тя кимна неохотно. После той продължи да й разказва как през цялото време и за всичко е бил виновен свещеникът — как е убил собственоръчно онези мъже в Ню Йорк и как дори съвсем сам е започнал да стреля с оръдието на борда на „Карадениз“. После й разказа как бе застрелял Де Анджелис.

А след това заразказва за разкритията, които бе споделил с него кардинал Бруньоне.

 

 

Докато Райли й разказваше за срещата си във Ватикана, Тес усети как я пробожда вина. Монументалната истина за онова, което бе открила днес на плажа, бе наелектризирала всяка пора в тялото й. Но нямаше право да го покаже. Положи максимални усилия да си придаде слисана физиономия, да задава въпроси, но с всяка следваща фалшива реакция се намразваше все повече и повече. Искаше й се да измъкне дневника от жилетката и да сподели истината с него веднага, на минутата. Ала не можеше да го направи.

В челото му се бе врязала дълбока бръчка и Тес разбра, че онова, което му бе казал кардиналът — лъжата, която стоеше в основата на неговата Църква, се е превърнало в рана, която няма скоро да заздравее. Нямаше никакво право да му причинява допълнителна болка и си даде сметка, че въобще не е сигурна дали и кога ще го направи. Той се нуждаеше от време. Тя също — за да обмисли по-добре всичко.

— Ще се оправиш ли? — попита колебливо тя.

— Странно наистина, но цялата тази работа… Турция, Ватикана, бурята… всичко ми е като някакъв лош сън. Може би в момента съм твърде упоен, но… Няма начин в някой момент да не го осъзная, разбира се. Но точно сега съм прекалено уморен. Чувствам се като изцеден и не мога да преценя каква част от усещането е физическо, и каква — нещо друго.

Тес се вторачи в съсипаното му лице. Не, сега наистина не беше подходящ момент да му съобщава за находката си. Вместо това изрече:

— Ванс и Де Анджелис си получиха заслуженото. А ти си жив. Не мислиш ли, че и това е причина да вярваме в нещо?

— Може би — усмихна се не особено уверено той.

 

 

Очите на Райли се плъзнаха по лицето й. И макар че ги затвори, за да заспи, се улови, че мисли за бъдещето. Никога досега не се беше замислял по този въпрос, затова се изненада, че тази мисъл му минава през ума точно сега, на този далечен бряг, едва върнал се в света на живите.

Запита се дали все още държи да продължи работата си във ФБР. Винаги му беше харесвало да работи за Бюрото, ала точно този случай се бе отпечатал по непоправим начин в съзнанието му. За първи път, откакто се помнеше, той се чувстваше уморен от живота, който сам си беше избрал — уморен да прекарва дните си в ровене в главите на психопати и отрепки, уморен да преживява най-лошото, което планетата можеше да му предложи. Запита се неволно дали една промяна няма да му помогне да си възвърне радостта от живота, а може би — дори и вярата в човечеството.

Отвори леко клепачи, после отново ги затвори.

— Извинявай — промърмори едва чуто. — Май ще трябва да оставим този разговор за по-късно.

 

 

Тес се загледа в Райли как потъва в дълбок сън и усети, че и на нея самата й се доспива.

Спомни си за шегата, с която я беше посрещнал — че той щял да избира ваканциите им оттук нататък. Тази мисъл докара усмивка на лицето й, но тя веднага поклати глава. Каза си, че сега има нужда точно от това — от почивка. И веднага разбра къде иска да я прекара. Съвсем изненадващо, Аризона й се стори като рай. Реши, че щом се върнат в Съединените щати, веднага ще отиде там. Въобще не си представяше точно сега да влезе в кабинета си и да заработи. Просто в Ню Йорк ще се прикачи на друг самолет и ще отлети при дъщеря си. А ако на Гирагосян или на някого другиго в института това не им харесва, тогава да вървят по дяволите.

В този момент й хрумна, че и югозападните щати могат да предложат интересна работа на един археолог — например във Финикс имат прекрасен музей от световна класа. Сведе поглед към Райли. Той бе роден в Чикаго и израснал в Ню Йорк — сигурно вече е пристрастен към бесния начин на живот в големия град. Запита се дали той би изявил желание да го смени за по-спокойния живот в един пустинен щат. И незнайно защо, съвсем изневиделица, това придоби огромно значение за нея. Вероятно много по-голямо, отколкото всичко останало.

Тес излезе на тераската пред стаята и вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Спомни си нощта, която двамата с Райли бяха прекарали сами сред планините. Дори и през деня островът беше тих, а сега излъчваше буквално неземен покой. Тишината като че ли проникна в самото й същество. В Аризона подобни нощи има предостатъчно, но не и в Ню Йорк. Помисли си за Шон и се запита как ли би реагирал той, ако тя напусне института „Манукиан“ и се премести в Аризона. Може пък да вземе да го попита някой път.

Втренчила поглед в проблясващото под звездите море, тя се запита какво да прави с дневника. Той безсъмнено е една от най-важните археологически и религиозни находки на всички времена, със зашеметяващи последици за половината човечество. Ако обяви находката си, ще се превърне в най-прочутия член на археологическата общност.

Ала какво ще причини това на останалата част от света?

Трябваше да говори с някого по този въпрос.

Имаше нужда да го сподели с Райли.

Трябва да го направи на всяка цена, при това много скоро. Но точно сега той се нуждаеше от почивка. Тя също. Помисли си, че трябва да се върне в своята стая, на своето легло.

Но когато влезе вътре, усети, че няма сили. Легна на леглото и се сви до Шон. После затвори очи и не след дълго се понесе по вълните на съня.