Реймънд Хури
Последният тамплиер (82)

81

През останалата част от деня Тес сновеше между своята стая и тази на Райли, изпълнена с безпокойство. Всеки път заварваше там Елени. Всеки път медицинската сестра я връщаше обратно в леглото, обяснявайки й нежно на развален английски, че Райли ще се оправи.

Тес бе представила на лекаря и съпругата му доста различна версия на събитията, които ги бяха довели с Райли на острова, без да споменава защо изобщо са били в открито море, нито пък за турския патрулен кораб, който бе открил огън по тях. Все пак не пропусна да спомене, че на кораба за подводни проучвания е имало и други хора — в случай, че открият някой от тях, жив или мъртъв. Но Мавромарас я бе уведомил печално, че въпреки намерените останки, вероятно точно от техния кораб, морето не е изхвърлило други оцелели, нито път трупове.

Помоли да използва телефона. Обади се до Аризона и се свърза с леля си. Завари Ким и Айлийн притеснени, че не са я чували вече дни наред. Изненадата им, когато им съобщи, че се намира на един малък гръцки остров, беше осезаема дори и по припукващата телефонна линия. Все пак тя не спомена името на острова, отначало без да знае защо. Впоследствие си даде сметка, че все още не е готова да се изправи пред реалния свят и да отговаря на въпросите му. След като затвори, си каза, че е направила добре, дето ги е успокоила — беше им казала, че просто проучва неочаквана възможност за работа в този регион и че ще им се обади отново съвсем скоро.

На свечеряване в къщата на лекаря се появиха две местни жени, които бяха поканени в стаята й. Въпреки че те почти не говореха английски, тя разбра, че са съпругите на двама от рибарите, които я бяха намерили на плажа. Носеха й дрехи — чисто памучно бельо, нощница, две бели блузи и дебела плетена жилетка, която тя облече. Освен това й бяха донесли голямо глинено гърне с вдигащ пара гювеч. Елени й обясни, че яденето е агнешко със зеленчуци и ориз.

Изпълнена с огромна благодарност, Тес се нахвърли върху него и за нейна огромна изненада започна да гълта с почти вълчи апетит.

Горещата вана, която си взе после, стори чудеса за скованото й все още тяло. Мавромарас смени превръзката на ръката й. Дълбоките рани изглеждаха така, сякаш щяха да я придружават цял живот. После, въпреки любезните настоявания на домакините й да си легне, прекара остатъка от вечерта до леглото на Райли.

Някъде към полунощ изтощението най-сетне я повали и тя се върна в стаята си. Легна и веднага потъна в непробуден сън, отпуснала глава между двете стари възглавници.

 

 

На следващата сутрин Тес се чувстваше вече достатъчно силна, за да се опита да излезе от къщата и да пораздвижи скованото си тяло. Вятърът продължаваше да духа, макар че дъждът беше понамалял. Реши, че една кратка разходка ще й се отрази добре.

Навлече новите си дрехи и надникна при Райли. Както винаги, Елени беше там и масажираше нежно крака му. Скоро се появи и Мавромарас, за да го прегледа. Каза й, че състоянието му продължава да е стабилно, но няма някакво особено подобрение. Обясни й, че при подобни състояние подобрението обикновено не е постепенно. Случва се почти изведнъж. В един миг той може да е в безсъзнание, а после, ако му е писано да излезе от комата, просто ще се събуди.

Лекарят сподели, че трябва да отиде на посещение при друг пациент в другия край на острова, но я успокои, че след два-три часа ще се върне. Тес го попита дали може да го изпрати до колата. Той кимна.

— Тази сутрин ми се обадиха от болницата в Родос — каза й той, когато излязоха на стъпалата. — Казаха, че утре ще могат да долетят при нас.

Въпреки че преди Тес нямаше търпение да откарат Райли в по-добра болница, вече не беше толкова сигурна, че това е най-правилното решение.

— Знаете ли, докторе, мислих много по онова, което казахте. Убеден ли сте, че трябва да го откараме там?

Лицето на доктора се озари от блага усмивка.

— Честно да ви кажа, това зависи само от вас. Болницата в Родос е много добра. Познавам и завеждащият отделението там. Уверявам ви, че ще се грижат за него. — Неувереността по лицето й явно е била пределно видима, защото той побърза да добави: — Но не се налага точно сега да вземаме решение. Нека първо видим как ще се чувства утре и тогава ще решим.

Тръгнаха надолу по улицата, заобикаляйки две огромни локви вода. Дори и под това мрачно небе гледката беше зашеметяваща. Ред след ред къщички в неокласически стил, боядисани в топли, пастелни тонове, обяздваха стръмния хълм по цялото му протежение, чак до пристанището долу. Повечето от тях бяха с триъгълни фронтони и покриви от червени керемиди. От двете страни на уличката водата в препълнените канавки се спускаше към стръмните стълби, които отвеждаха надолу по хълма. Свъсеното небе отгоре все още изглеждаше готово за ново нападение над света.

— Кошмарна буря беше — отбеляза замислено Тес.

Мавромарас вдигна очи към облаците и каза:

— Да, беше много по-лошо от всичко, което хората в този град помнят, дори и най-старите сред тях. Особено за това време от годината…

В съзнанието на Тес изникна спомена за бурята, която бе връхлетяла галерата „Фалкън Темпъл“ преди толкова много векове, и почти на себе си промърмори:

— Божие дело!

Лекарят я изгледа с леко наклонена глава, очевидно изненадан от реакцията й.

— Може би — кимна той. — Но ако държите да разглеждате нещата в подобен стил, бих казал, че е по-скоро чудо.

— Чудо ли?

— Разбира се! Цяло чудо е, че вие и вашият приятел бяхте изхвърлени на нашия остров. Малко по-нагоре на север и щяхте да се озовете на турския бряг, който точно в този регион е скалист и напълно пуст. Градовете са чак в другия край на полуострова. А малко по-нататък на юг щяхте напълно да пропуснете острова, да бъдете отнесени в Егейско море… Вече трябва да тръгвам. Следобед ще се върна.

Но на Тес не й се искаше да го пусне веднага. В присъствието на този човек имаше нещо топло, успокояващо.

— Има ли нещо, с което мога да му помогна? — попита тя.

— Приятелят ви е в добри ръце. Моята съпруга е превъзходна медицинска сестра и макар че нашата болница въобще не прилича на онова, с което сте свикнали в Америка, доверете ми се, че ние имаме богат опит с всякакви рани и травми. Дори и за малък остров като нашия се случва доста често хората да пострадат. — Замълча, замисли се, а после я погледна и попита: — Говорихте ли вече с него?

— Да говоря с него ли?! — изуми се Тес.

— Естествено! Трябва да го направите! Говорете му. Вдъхновете го, дайте му сила! — изрече докторът с почти бащински тон. После поклати усмихнато глава и допълни: — Сигурно сега си мислите, че сте попаднали на някакъв дребен провинциален вещер. Гарантирам ви обаче, че случаят не е такъв. Медицинските изследвания са напълно категорични по този въпрос. Само защото даден човек е в кома не означава, че не чува нищо. Просто не може да отговори… засега. — Замълча, а в очите му проблеснаха надежда и съчувствие. — Говорете му! И се молете да стане чудо!

Тес се засмя и извърна тъжно глава.

— Не ме бива много в молитвите.

— Не съм много сигурен — отговори лекарят. — По свой собствен начин вие го правите, макар да не си давате сметка. Правите го, като непрекъснато си мечтаете той да се оправи! И не сте сама — много хора се молят за него. — Докторът посочи към малката църква отсреща. Тес забеляза как няколко местни жители се поздравяват на вратата, едни излизат, а други влизат. — Повечето от мъжете на този остров изкарват прехраната си в морето. В нощта, когато се разрази бурята, в открито море имаше четири от нашите лодки. Семействата им се молиха на Бога и на Архангел Михаил — светеца защитник на моряците, за благополучното им завръщане, и на молитвите им беше отговорено. Всички до един успяха да се завърнат здрави и читави. А сега се казват още молитви, този път благодарствени. Както и за възстановяването на вашия приятел.

— Те се молят за неговото възстановяване?!

Докторът кимна:

— Всички се молим.

— Но вие дори не го познавате!

— Няма значение. Морето го е довело при нас, затова наш дълг е да му помогнем.

Известно време Тес остана там, загледана след него. После се обърна, за да се върне в къщата, но се поколеба. Не си спомняше кога за последен път бе влизала в параклис, църква или каквато и да било друга религиозна сграда, освен във връзка с работата си и по време на краткия епизод в изгорялата църква в Манхатън. И сега, прескачайки локвите, тя пресече улицата и влезе в малкия калдъръмен църковен двор. После бутна вратата и прекрачи прага на църквата.

Тя беше наполовина пълна. Хората се бяха наблъскали отпред върху старите пейки и се молеха. Тес остана отзад и се огледа. Църквицата беше простичка. Варосаните й стени бяха покрити с фрески от XVIII век, осветени от пламъците на свещите. Тя закрачи бавно и забеляза ниша, в която имаше сребърни икони на Свети Гавраил и Свети Михаил, украсени със скъпоценни камъни. Обгърната от мъжделивата светлина на свещите и от приглушените гласове на молещите се, тя усети как я завладява някакво странно чувство. Внезапно й се прииска и тя да се помоли. Но веднага след това отхвърли тази мисъл, убедена, че от нейните уста всичко би прозвучало твърде лицемерно.

Тъкмо се обърна, за да излезе, когато забеляза двете жени, които й бяха донесли дрехите и храната предишния ден. С тях имаше двама мъже. Жените също я видяха и се втурнаха напред. Засуетиха се около нея, без да крият радостта си, че я виждат. Непрекъснато повтаряха една и съща фраза: „Doxa to Theo“. И макар да не разбираше абсолютно нищо, Тес им се усмихваше и кимаше, затрогната от вниманието им. После разбра, че мъжете с тях са съпрузите им — рибарите, които също успели да избегнат гнева на бурята. Те също я поздравиха сърдечно. Една от жените посочи към няколко свещи в задната част на църквата и каза нещо. Отначало Тес не схвана, но постепенно й стана ясно. Жената й казваше, че и двете са запалили свещички за здравето на Райли.

Тес им благодари, а после хвърли поглед към предната част на църквата, към скупчените там местни жители, обединени в молитвите си под бледата светлина на капещите свещи. Остана неподвижна няколко секунди, а после се обърна и излезе.

 

 

Прекара останалата част от сутринта до леглото на Райли. След едно не особено уверено начало, постепенно установи, че в крайна сметка може да му говори. Не желаеше да споменава нищо за последните събития и тъй като не знаеше почти нищо за неговия живот, реши да се придържа към своето собствено минало — разказа му интересни приключения по време на разкопки, за успехите и неуспехите си, разказа му смешни случки от детството на Ким, въобще всичко, което се сети.

Някъде към обяд се появи Елени и я покани долу на обяд. Мавромарас се бе върнал от посещението си при болния и Тес веднага заяви, че предпочита двамата с приятеля й да останат тук, поне докато докторът и неговата съпруга нямат нищо против да ги търпят. Думите й очевидно доставиха огромно удоволствие и на двамата. Отговориха й, че тя и Райли могат да останат тук дотогава, докато не се наложи да вземат ключово решение относно неговото състояние.

 

 

Следобеда и следващата сутрин Тес отново прекара край леглото на Райли. След като обядваха, реши, че трябва да излезе малко на чист въздух. Забеляза, че бурята вече окончателно е утихнала и се осмели да предприеме по-дълга разходка.

Вятърът се беше превърнал вече само в лек бриз и дъждът най-сетне беше престанал. Въпреки тъмните облаци, носещи се по небето, тя стигна до заключението, че градът определено й харесва. Тесните улички и живописните къщи я успокояваха, а усмивките на непознатите, с които се разминаваше, й вдъхваха увереност. Тя се изкатери по каменните стъпала на Кали Страта, подмина стария музей и достигна до останките на замъка, построен през XV век от Ордена на рицарите на Свети Йоан, върху основите на още по-старо укрепление. За съжаление обаче замъкът бил разрушен, когато нацистите решили да го ползват като склад за муниции и те избухнали.

Тес се разходи между старите стени и стигна до табелка, поставена в чест на Филибер дьо Нялак — френският Велик магистър на рицарите.

„Още рицари, дори и в този затънтен край на света“ — каза си тя, спомняйки си за тамплиерите. После отправи поглед към забележителната гледка, която представляваше пристанището и белите шапки на вълните отвъд него. В дърветата край старата вятърна мелница наблизо се стрелкаха лястовици, а от сънливото пристанище точно в този момент излизаше самотен кораб — траулер. Гледката на синята морска шир, която обгръщаше острова, събуди в душата й странно безпокойство. Опита се да го потуши, но после й се прииска да види отново плажа, където двамата с Райли са били открити.

Тръгна към централния площад. Там намери един шофьор, който се бе отправил към манастира в Панормитис, малко по-нататък от градчето Маратунда. След няколко километра по неравния път той я остави в началото на града. Докато си проправяше път покрай крайните къщурки, тя отново срещна двамата рибари, които били открили нея и Райли. Лицата им светнаха, когато я видяха. Настояха да я черпят кафе в малката таверна наблизо — покана, която тя с радост прие.

Въпреки че разговорът им бе значително ограничен от езиковата бариера, Тес все пак успя да схване, че на плажа били изхвърлени още останки от техния кораб. Двамата рибари я заведоха до един малък двор точно зад таверната, където й показаха парчета дърво и фибростъкло, събрани от плажовете от двете страни на залива. Споменът за бурята и за потъването се стовари с огромна сила върху съзнанието й и тя усети, че се изпълва с тъга по всички невинни мъже от „Саварона“, които бяха изгубили живота си и чиито тела така и не бяха открити.

Благодари на двамата рибари. Не след дълго вече вървеше по пустия плаж. Бризът я галеше с уханието на морето и за своя огромна радост Тес забеляза, че слънцето отново си проправя път между облаците. Крачеше бавно по мокрия пясък, а в главата й нахлуваха мъгляви спомени за онази съдбовна утрин.

В другия край на плажа, далеч от погледите на малкото градче, тя стигна до камара черни камъни. Изкатери се по нея и седна. Присви колене и се загледа в морето. Доста далече оттук се виждаше голяма скала, вдадена навътре в морето, около която се пенеха високи вълни. Скалата изглеждаше твърде страховита — поредната опасност, която им се беше разминала като по чудо.

В този момент осъзна, че по бузите й се стичат сълзи. Но не хлипаше, нито пък плачеше. Просто сълзи, извиращи сякаш от никъде. И точно както бяха започнали, така и внезапно спряха, а тя разбра, че трепери. Ала не от студ.

Беше нещо по-атавистично, което извираше от самите дълбини на душата й. Трябваше веднага да го отхвърли, затова се изправи и продължи разходката си. Този път се изкачи по-нагоре и откри малка пътека, която лъкатушеше покрай брега.

Тес пое по пътеката, мина покрай още три скални струпвания и стигна друг, още по-закътан плаж в южната част на острова. До него като че ли не водеха никакви пътища. Девственият пясък пред нея се простираше във формата на полумесец и достигаше до поредната висока, страховита скала.

Тес сведе поглед и в неясната светлина зърна някакъв странен предмет.

Той лежеше в другия край на плажа, точно до подножието на скалата. Тя присви очи и почувства как дишането й се учестява и как устата й внезапно пресъхва. Сърцето й заби като обезумяло.

Не може да бъде! Просто не е възможно!

А малко след това вече бягаше по пясъчния полумесец, а когато се озова на няколко крачки от предмета, се закова на място.

Пред нея стоеше главата на сокола, все още опакована във въжетата, загърната от спуканите оранжеви въздушни възглавници.

Изглеждаше непокътната.