Реймънд Хури
Последният тамплиер (81)

80

Мощна гръмотевица раздра небесата, стовари се върху Тес и я извади от съня. Тя се размърда. Още не беше дошла в пълно съзнание. Не знаеше къде се намира. Усещаше дъжда, който барабанеше по гърба й. Всеки сантиметър от тялото й я болеше. Имаше усещането, че е прегазена от слон.

Когато сетивата й започнаха постепенно да се събуждат, тя чу воя на вятъра около себе си и вълните, разбиващи се наблизо. Последното, което си спомняше, бе една огромна водна стена, която се канеше да я погребе завинаги. Обзе я нов ужас при мисълта, че може би продължава да се носи в морето, загубена някъде в бурята, подмятана от вълните. Ала… нещо не беше наред. Имаше нещо различно. И тогава разбра какво.

Тя не се движеше. Намираше се на сушата. Тес се опита да отвори очи, ала я прониза болка, затова реши да не бърза. Образите около нея бяха размазани и бледи. За миг изпадна в паника, но веднага след това си даде сметка, че нещо блокира погледа й. Повдигна треперещите си пръсти, отметна мократа коса, паднала върху лицето й и повдигна внимателно клепки. Опита се да преглътне, но не успя. В гърлото й като че ли имаше огромна топка тръни. Имаше нужда от вода, но от нормална, а не солена.

Един по един размазаните образи пред очите й се фокусираха. Небето си беше все така сиво и мрачно, но зад гърба си усети слънцето, което се опитваше да прониже скупчените облаци. То беше точно там, откъдето се чуваше и прибоят на вълните. Опита се да седне, но другата й ръка се оказа привързана с нещо и отказваше да се помръдне. Дръпването й причини неописуема болка. Протегна свободната си ръка към другата и разбра, че е завързана здраво с въже, което се беше впило дълбоко в плътта й. Примигна отново и тогава си спомни как беше завързала себе си и Райли за импровизирания сал.

Райли! Къде е той?

Тес огледа дървената платформа и разбра, че го няма. Ужасът се завърна. Седна, опита се да освободи завързаната си ръка и накрая успя да я измъкне изпод въжето. Изправи се на колене, оглеждайки обстановката. Пред нея се простираше дълга пясъчна ивица, която свършваше далеч от мястото, където се намираше Тес, обградена и от двете страни с не много високи скали.

Тя направи няколко неуверени крачки напред, разглеждайки пустия бряг с полуотворени очи, но не видя нищо. Поиска да извика името му, но изгарящото й гърло не й позволи. И тогава усети гадене, а краката й отмаляха. Тес се залюля леко, свлече се обратно на колене, усещайки как жизнената й енергия постепенно изтича от тялото. Искаше й се да заплаче, но сълзите отказваха да се покажат от очите й.

Неспособна да се задържи повече, тя се стовари по лице на брега и изпадна в безсъзнание.

 

 

Когато отново се събуди, нещата около нея бяха съвсем различни. Първото нещо, което веднага й направи впечатление, бе тишината. Никакви виещи ветрове. Никакви разбиващи се вълни. Около нея цареше божествена тишина. А после усети и мястото, върху което лежеше. Не беше нито парче дърво, нито мек пясък. Беше истинско, хубаво легло.

Преглътна и автоматично усети подобрението в гърлото си. Огледа се и разбра защо. В ръката й беше вкарана система, чиято стойка беше изправена близо до нея. Погледът й зашари наоколо. Стаята беше малка, простичко обзаведена. Близо до леглото й се виждаше обикновен дървен стол, а до него — масичка. Върху масичката стояха гарафа с вода и чаша. Стените бяха варосани, без никакви украшения, с изключение на малкия дървен кръст точно над главата й.

Тес се опита да седне, но й се зави свят. Леглото изскърца под тялото й, а шумът отекна в цялата стая. Долови нечии стъпки и неразбираеми думи, а после при нея се появи някаква жена, която й се усмихваше и я оглеждаше загрижено. Жената беше едра, в края на четиридесетте, с маслинена кожа и къдрава кестенява коса, вдигната под бяла касинка. От очите й се излъчваше топлота.

— Doxa to Theo^[1]! — възкликна тя.

Преди Тес да успее да отговори каквото и да било, в стаята влетя мъж, очевидно много доволен да я види будна. Беше с очила с тънки рамки, имаше меднокафеникава кожа, а косата му проблясваше като черен емайл. Изстреля бързо нещо на непознат език към жената, а после се обърна към Тес, усмихна й се и очевидно й зададе въпрос, който тя не разбра.

— Съжалявам — изфъфли тя. Прочисти гърлото си и добави: — Не разбирам…

Човекът бе доста озадачен. Двамата с жената си размениха слисани погледи. После той се обърна отново към Тес и каза:

— Извинете, но помислих, че сте… Да не би да сте американка? — попита той на английски с тежък акцент, а после й подаде чаша вода.

Тес отпи глътка, кимна и отговори:

— Да.

— Какво ви се е случило?

Отне й няколко минути, докато намери точните думи.

— Бях на един кораб, бяхме ударени от буря и… — Не довърши. В мъглата на съзнанието й се зародиха въпроси.

— Къде съм? Как съм се озовала тук?

Мъжът се приведе над нея и опита челото й. После отвърна:

— Аз се казвам Коста Мавромарас, местният доктор. А това е съпругата ми Елени. Няколко рибари са ви открили на плажа край Маратунда и ви докараха тук при нас.

Имената и акцентът на доктора слисаха Тес.

— И къде е това… тук?

Мавромарас се усмихна на своята несъобразителност.

— В нашата къща. В Ялос.

Изражението й вероятно е било все така объркано, защото челото на доктора се сбърчи, отразявайки като огледало лицето й.

— Ялос, на остров Сими — обясни, а после я огледа. — Защо, вие къде мислехте, че сте?

На Тес това нищо не й говореше. В главата й цареше хаос. Сими?

После постепенно й просветна.

Все пак, какво прави на някакъв гръцки остров? В съзнанието й нахлу порой от въпроси. Досети се, че Сими е един от Дванадесетте острова, островите Додеканезе, някъде близо до крайбрежието на Турция. Но държеше да знае точно къде е и как тя се е озовала тук. Искаше да знае и какъв ден е, колко време е изминало, откакто бурята беше връхлетяла кораба „Саварона“, колко време се е носела по морето… ала всички тези въпроси можеха да почакат. Имаше нещо друго, което трябваше веднага да узнае.

— С мен имаше един мъж — рече тя, а гласът й потрепери. — Дали онези рибари са открили и някой друг…

Не довърши, защото забеляза, че челото на доктора отново се сбърчва и с все по-нарастваща тревога видя как двамата със съпругата му се споглеждат. После Мавромарас се обърна отново към нея и кимна, макар че в очите му се четеше тъга, от която сърцето й се сви.

— Да, намерили са и още някой, но неговото положение е доста по-сериозно от вашето.

Тес вече отмяташе завивките на леглото си.

— Трябва да го видя веднага! — извика тя. — Моля ви!

 

 

Краката на Тес, които и без това едва успяха да я занесат до съседната стая, буквално се огънаха, когато зърна Райли. Горната част на главата му имаше перфектна превръзка с чисти бинтове. Кръв не се забелязваше. Около лявото му око и бузата се виждаше грозна, жълтеникава синина, а клепачите му бяха подпухнали и затворени. Устните му бяха напукани и разранени. И в неговата ръка беше включена система, но освен това върху лицето му имаше кислородна маска, поддържана от поставения наблизо апарат. Ала най-страшен от всичко бе цветът на кожата му. Беше смъртноблед, почти синкав, като труп.

Тес усети, че нещо в гърдите и се скъсва. Доктор Мавромарас й помогна да седне на близкия стол. Навън бурята продължаваше да вилнее. Докторът й разказа, че рибарите са ги открили, когато отишли да проверяват състоянието на лодките си по източното крайбрежие на острова. Довели ги тук, рискувайки живота си по подгизналите пътища, за да стигнат до града и клиниката.

И това е станало преди два дена.

Мавромарас продължи, че нейното състояние не го притеснило особено, но Райли бил изгубил много кръв, белите му дробове били много слаби, но всичко това били неща, с които нямало проблеми да се справят. Докторът се притесняваше най-вече за удара по главата му. Според него черепът не бил пукнат, въпреки че не можел да бъде стопроцентово сигурен, тъй като тук, на острова, не разполагали с рентгенов апарат. Както и да се погледнат нещата обаче, Райли бил получил сериозна травма на главата и въобще не бил идвал в съзнание, откакто бил открит.

Тес усети как кръвта й се смръзва.

— Какво искате да ми кажете?

— Жизнените му показатели са стабилни, кръвното му налягане се подобрява, дишането му е налице — може да диша и сам, но респираторът поддържа хипервентилацията му, за да сме сигурни, че мозъкът му получава достатъчно кръв, докато е в безсъзнание. Извън това обаче…

— Искате да ми кажете, че той е в кома, така ли? — пророни мрачно тя.

— Точно така — кимна печално докторът.

— Тук разполагате ли с всичко, което е необходимо за лечението му? Искам да кажа, не трябва ли да го откараме в по-голяма болница?

— Нашият остров е малък. Опасявам се, че не разполагаме с такава. Най-близката голяма болница е на остров Родос. Свързах се и с тях, разбира се, но за нещастие преди три дена хеликоптерът им се развалил, докато се опитвал да се приземи по време на бурята, та сега чакат да им докарат някакви части от Атина, за да го поправят. Но дори и да беше наред, пак нямаше да може да долети дотук заради бурята. Надяват се утре времето да се пооправи, но, ако трябва да бъда откровен с вас, не съм особено убеден, че преместването на вашия приятел ще му се отрази добре. Трябва да знаете, че и там не могат да направят нищо по-особено, отколкото това, което правим тук.

Тес усети, че мъглата, която беше паднала над стаята, се сгъстява.

— Но не може да няма нещо, което бихте могли да сторите, нали?!

— Опасявам се, че не можем, когато става въпрос за кома. Мога да наглеждам кръвното му налягане, достъпа на кислород до кръвта, но няма начин да… — Направи пауза, очевидно търсейки по-подходящите думи. — Да събудиш някого от кома. Просто трябва да чакаме.

— Колко? — прошепна тя.

— Часове, дни, седмици… При такива случаи никой никога не може да каже.

Гласът му заглъхна. Останалото изрекоха очите му. Безспорно въпросът не беше само „кога“.