Реймънд Хури
Последният тамплиер (76)

75

В кабината на щурвала капитан Расулис, професор Ванс и Тес наблюдаваха с все по-нарастваща тревога приближаващите се бури. Скоростта на вятъра се бе покачила на тридесет възела, а плискащите се леко вълни около „Саварона“ се бяха превърнали в свистящи гиганти. Кипящата вода като че ли се бе наговорила с черните облаци да се стоварят едновременно върху тях.

Долу под мостика малък кран изкарваше подводната камера на палубата. Атал и още двама от екипажа я чакаха, за да я закрепят здраво.

Тес отметна косата от очите си и се обърна към капитана:

— Не трябва ли вече да се връщаме на брега?

— Глупости! — извика безпрекословно Ванс. — Положението не е чак толкова лошо. Сигурен съм, че разполагаме с още малко време да поразгледаме дъното. — После се обърна към Расулис, усмихна се и добави: — Не сте ли съгласен с мен?

Тес се загледа в капитана, който обгърна с поглед притъмнялото, гневно небе. Южно от тях облачната пелена бе раздрана от мощна светкавица и дори и от това разстояние се виждаше, че върху морето се сипе яростен дъжд.

— Положението не ми харесва — отговори накрая капитанът. — С една буря все ще се справим, но с две наведнъж… Ако тръгнем още сега, ще се измъкнем. — После се обърна към професора и рече: — Не се тревожете. Тукашните бури не продължават дълго. А и нашият локатор за глобално позициониране е точен до метъра. Щом преминат, веднага ще се върнем. Може би още утре сутринта.

Ванс се смръщи и отбеляза:

— Честно да ви призная, бих предпочел да не си тръгвам оттук с празни ръце. Например с главата на сокола. Не смятате ли, че имаме достатъчно време да я изкараме на повърхността? — От притесненото изражение на Расулис стана ясно, че той не е особено въодушевен от идеята. Но Ванс не се отказваше лесно. — Тревожа се, че този път бурята ще продължи много по-дълго, отколкото очаквате. А като се има предвид, че наскоро пристигат и първите ви клиенти, които са ви наели отдавна, могат да минат месеци, преди да успеем да се върнем. И кой знае какво би могло да се случи междувременно?!

Расулис се смръщи, оглеждайки стоварващите се от двете им страни буреносни фронта, очевидно обмисляйки дали „Саварона“ би могла да си позволи да остане още известно време над мястото на корабокрушението.

— Ще ви обезщетя предоволно — продължаваше Ванс. — Извадете главата на сокола и аз съм дотук. После можете да вземете за себе си всичко останало, което е там долу!

Расулис наклони хитро глава и го изгледа изпод вежди.

— Само това ли искате? Сокола? — После направи пауза, наблюдавайки професора с присвити очи. Докато ги гледаше, Тес остана с усещането, че става свидетел на решаваща игра на покер. — Защо?

Ванс сви рамене и погледът му отново се отнесе.

— Въпросът е личен. Наречете го, ако искате, въпрос на… оправяне на сметките. — После погледът му стана леденостуден и той заяви: — Губим време, капитане. Сигурен съм, че ще се справим, стига да действаме максимално бързо! А след това всичко останало е ваше!

Капитанът очевидно имаше нужда от още няколко секунди, за да претегли изгодата си. После кимна, отстъпи назад и извика заповедите си към инженера и другите хора от своя екипаж.

Ванс се извърна към Тес и прошепна, разтърсен от невероятна вътрешна енергия:

— Почти стигнахме! Почти сме там!

 

 

— Още колко остава? — изрева Де Анджелис по посока на капитана.

Райли усещаше как мостикът на „Карадениз“ се тресе — при това много повече, отколкото преди. Вече повече от час те пореха на диагонал вълните, които обливаха корпуса на яхтата и шибаха патрулната лодка с неподозирана ярост. На фона на воя на вятъра и на напрегнатите докрай двигатели те трябваше да викат, за да се чуят.

— Не повече от двадесет морски мили — извика Каракаш.

— Ами хеликоптера?

Капитанът се консултира с оператора на радара, след което отговори:

— Контакт след не повече от пет минути.

Свещеникът издиша тежко, очевидно изгарящ от нетърпение.

— Тази проклета лодка не може ли да се движи по-бързо?

— Не и в такова море — тросна се капитанът.

Райли се приближи до него и попита:

— Какво ще бъде положението, когато стигнем до тях?

Каракаш само поклати глава с мрачно изражение. Не извика отговора си, но въпреки това агентът го чу:

— Само един Господ знае!

 

 

Тес наблюдаваше като в транс как Атал насочваше ръката на Дори, за да прикрепи последното въже към главата на сокола. Въпреки атмосферните условия екипажът работеше с бързината и точността на военно подразделение — оборудва камерата с дистанционно управление с всичко необходимо за изваждането на обекта от дъното и я изпрати веднага в кипящите вълни. Инженерът се справяше като магьосник — насочи робота и позиционира мрежата за изваждане с удивителна ефективност. Единственото, което оставаше, бе главата да се вдигне. Дистанционното устройство трябваше да изпрати едновременно сигнали към трите въздушни възглавници, които да се издуят и да изкарат сокола бавно към повърхността.

Атал кимна, че всичко е в готовност.

— Можем да я вдигнем, но… — После сви рамене, типично по галски, и извърна поглед към стъклото на кабината и към воя на вятъра навън.

Расулис се смръщи и се загледа в морската буря, която вилнееше около тях.

— Да, знам — каза той. — Най-трудното ще бъде да се извади, щом стигне повърхността. — После се обърна към Ванс с непреклонно изражение и заяви: — Не можем да я извадим. Не мога да пратя долу и водолази. Вече е достатъчно трудно да си върнем и робота, но поне е свързан с нас и е подвижен. — Направи пауза, оценявайки бързо влошаващите се атмосферни условия. Накрая взе решение: — Няма да я извадим днес. Ще оставим всичко долу и ще се върнем за нея, когато бурята премине.

Ванс го изгледа невярващо.

— Трябва да го направим още сега! — извика той. — Може да нямаме друга възможност!

— Какви ги говорите! — сряза го капитанът. — При такова време никой няма да дойде чак дотук и да ви я открадне! Ще се върнем за нея веднага, щом времето се оправи.

— Нищо подобно! — избухна професорът. — Трябва да го направим сега!

Расулис наклони глава, безспорно изумен от реакцията на своя клиент.

— Вижте сега, не възнамерявам да рискувам живота на нито един от моите хора. Връщаме се и точка! — И се обърна към Атал. — Вади Дори веднага, щом е възможно!

Но преди да успее да даде други заповеди, нещо привлече вниманието му. Беше познатото, гърлено боботене на перки на хеликоптер. Тес също го чу, а от смръщения поглед на Ванс стана ясно, че и на него не му е убягнало.

Грабнаха мушамите и излязоха на тясната палуба на мостика. Вятърът се беше превърнал в мощна виелица. Върху кораба се сипеше пелена от дъжд.

Хеликоптерът бръснеше водата. Само след няколко секунди вече беше точно над тях — снежнобял, с ярка червена ивица, гърмящ над главите им, преди да се издигне и да се подготви за ново спускане. Когато наближи, забави ход, а перките му вдигнаха още повече пяна от и без това разпенените вълни. Тес веднага различи знака на Турската брегова охрана и забеляза, че пилотът взема микрофона и говори нещо в него, докато очите му шарят по повърхността на „Саварона“.

После посочи микрофона си и започна да ги подканва с жест да включат радиото си.

 

 

Застанал на мостика на „Карадениз“, агент Райли забеляза как лицето на Де Анджелис просветва. Данните от хеликоптера потвърждаваха, че става въпрос за контакт с кораб за подводни проучвания. Въпреки все по-влошаващите се метеорологични условия, той продължаваше да си стои там. Пилотът виждал някакво раздвижване на борда, особено около крана, което подсказвало, че всеки момент предстои изваждането на нещо от дъното. Освен това забелязал и двете основни мишени на борда на кораба и описанието, което даваше, очевидно задоволяваше свещеника.

— Помолих го да установи контакт с тях — тъкмо казваше Каракаш на свещеника. — Какво искате да им кажа?

Без каквото и да било колебание, Де Анджелис отговори:

— Кажете им, че над тях е надвиснала буря с библейски измерения! Кажете им, че ако държат да останат живи, трябва веднага да се махнат оттам!

Райли разгледа внимателно изражението на свещеника. То потвърди в съзнанието му заплахата, която бе почувствал и в неговия тон. Този човек бе твърдо решен да не им позволи да избягат с онова, за което бяха дошли — на каквато и да е цена. Вече бе доказал своето бездушно пренебрежение към човешкия живот, когато ставаше въпрос за опазването на най-голямата тайна на майката Църква. Никой не е толкова важен, че да си струва да бъде пощаден. Беше го казал още там, в планините на Турция.

Райли прецени, че е крайно време да се намеси.

— Най-важната ни цел е тяхната безопасност! — контрира той. — Не забравяйте, че там има цял екипаж!

— Точно това имам предвид и аз — кимна невъзмутимо свещеникът.

— Не разполагат с кой знае какъв избор — изтъкна Каракаш. Плъзна поглед към екрана на радара, където множеството зелени светлинки постепенно се изтегляха към бреговете. — Бурите са ги приклещили от север и от юг. Могат да се насочат или на изток, където ги чакат две наши патрулни лодки, или на запад, където сме ние. И в двата случая са в ръцете ни. Съмнявам се да извадят чак такъв късмет, че да ни се измъкнат.

Усмивката му не беше особено весела. На Райли му мина през ум, че Каракаш като нищо си пада по преследванията — нещо, което в комбинация с безогледно напористия характер на свещеника не предвещаваше нищо добро.

Хвърли поглед към предната палуба и към 23-милиметровото оръдие, което бе поставено там. Обзе го безпокойство.

— Позволете ми аз да говоря с тях — изтърси внезапно той. — Де Анджелис се извърна към него, поставен натясно от молбата му. — Нали ме поканихте да помагам?! Те нямат представа, че ние сме тук. Освен това може и да не са наясно с мащабите на бурята, която се е насочила към тях. Ще се опитам да ги убедя да ни следват до брега!

На Каракаш очевидно не му пукаше чии заповеди ще изпълнява. Погледна към Де Анджелис, очаквайки инструкции.

Свещеникът изгледа Райли с хладен, преценяващ поглед, после кимна.

— Дайте му микрофон! — заповяда той.

 

 

Сърцето на Тес подскочи в гърлото й, когато чу гласа на Райли по радиостанцията на кораба. Грабна микрофона от ръцете на Расулис.

— Шон, аз съм, Тес! — извика тя. — Къде сте?

Хеликоптерът се беше оттеглил отдавна, изчезвайки в тъмното небе.

— Не сме много далече от вас — достигна до нея през пукота гласът му. — Аз съм на една патрулна яхта, на около петнадесет морски мили западно от вас. Имаме още две яхти на изток. Чуй ме сега, Тес! Прекратете онова, което правите, и веднага се измъквайте оттам! Двете бури всеки момент ще се стоварят точно върху вас! Трябва да се насочите на запад, по координати… — прекъсна, очевидно изчаквайки информацията — две седем нула. Повтарям, координати две седем нула. Ние ще ви чакаме и ще ви ескортираме обратно до Мармарис!

Тес забеляза как капитанът поглежда неуверено към Ванс, който ставаше все по-червен от гняв. Преди Тес да успее да отговори, Расулис взе микрофона от ръцете й и каза:

— Говори Георгиус Расулис, капитанът на „Саварона“. С кого разговарям?

Последва някакъв пукот, след което отново се чу гласът на Райли:

— Казвам се Шон Райли. Работя за ФБР.

Тес забеляза как капитанът се смръщва и хвърля многозначителен поглед към професора. Ванс се обърна и направи няколко крачки по посока на мостика.

Без да отлепва поглед от него, капитанът продължи:

— Каква робота има ФБР с гръцки кораб за подводни проучвания насред Средиземно море?

Отговорът долетя от Ванс, все още с гръб към тях.

— Тук са заради мен — изрече той с удивително безразличие. Когато се обърна, Тес видя, че той държи пистолет, насочен право към Расулис. — Мисля, че чухме достатъчно от нашия приятел от ФБР.

И при тези думи произведе два изстрела по посока на радиостанцията. Тес се разпищя при вида на искрите и разхвърчалите се останки наоколо. Статичният пукот замря завинаги.

— А сега — просъска професорът, кипящ от едва сдържана ярост, — можем ли да се върнем към онова, за което сме дошли?