Реймънд Хури
Последният тамплиер (73)

72

Нежен югоизточен ветрец галеше водите около корабчето „Саварона“ и завихряше лека солена мъгла, която Тес почти вкусваше, застанала на задната палуба на някогашния траулер. Обожаваше свежото утро в морето, както и успокояващата тишина, която настъпваше с всеки залез. Трудно се преживяваха единствено дългите часове между тях.

Имаха голям късмет, че откриха „Саварона“ за такъв рекордно кратък срок. През последните години търсенето на кораби за подводни проучвания беше нараснало рязко. В допълнение към морските биолози, океанографите, нефтените компании и създателите на документални филми — обичайните клиенти на тази услуга, на пазара се бяха появили и две нови групи: гмуркачите авантюристи — разрастващ се легион от хора, които с удоволствие плащаха хиляди долари, само и само да се сдобият с възможността да се запознаят отблизо с „Титаник“ или да се затворят в хидрометалните капсули на 8000 фута под повърхността на океана до Азорските острови; и търсачите на съкровища или, както те самите предпочитаха да бъдат наричани напоследък, „археолозите с търговска цел“.

Най-съществена роля за намирането на този конкретен кораб бе изиграл интернет. След няколко телефонни разговора и кратък полет със самолет след това, Ванс и Тес бяха успели да стигнат до Пиреус — пристанището на Атина, където бе закотвена „Саварона“.

Капитанът — удивително красив гръцки авантюрист на име Георгиус Расулис, отначало бе отхвърлил предложението на професора под претекст, че това щяло да наруши графика му. Заяви, че вече се подготвял да приеме на борда група историци и филмов екип, които трябвало да закара в Егейско море в търсене на някаква изгубена флота персийски триреми. Расулис поясни, че може да предложи услугите си на Ванс само за три седмици, защото после трябвало да отплава на север, а както той самият обясни, три седмици въобще не били достатъчни за подобно начинание.

Оказа се, че корабът му бил резервиран за два месеца напред, което си беше относително кратък период, като се имаше предвид, че намирането на кораби, претърпели корабокрушение през древността, си беше равнозначно на намирането на игла в купа сено. Ала Ванс пък разполагаше с нещо, с което не можеше да се похвали почти нито една експедиция — астролаба, който, според него, щял да стесни обсега им на търсене в рамките на десетина квадратни морски мили.

Уилям Ванс бе казал на Расулис, че търсят плавателен съд на кръстоносците, намеквайки за възможността там да има и голямо количество злато и други ценни предмети, които са били изнесени от Светите земи веднага след падането на Акра. Крайно заинтригуван, капитанът неохотно се бе съгласил да приеме поръчката им, повлечен от ентусиазма на Ванс, от заразителната вяра на професора в способността на древния навигационен уред, както и от не малка доза алчност.

За Расулис не беше проблем да удовлетвори молбата на Ванс за пълна дискретност. Беше свикнал с търсачите на съкровища, тоест, с археолозите с търговска цел, и тяхната настойчивост да избягват публичността. И като се имаше предвид, че беше договорил и солиден дял и за себе си от въпросното съкровище, то и той самият имаше интерес да не позволява на външни натрапници да се появяват неканени на техния купон. После бе обяснил на Ванс, че първоначално корабът щял да обходи търсената област по периферията, а след това за няколко часа щял да се отправи в друга посока, за да отвлече вниманието на евентуалните любопитни зяпачи от основната цел — тактика, която пасваше перфектно на целите на професора.

Последният път, когато Тес се бе занимавала с нещо подобно, бе покрай брега на Александрия, в Египет, когато Клайв Едмъндсън й бе налетял така непохватно. Оттогава беше изминало доста време и сега тя откриваше за пореден път едно от най-характерните черти на подобно търсене — то изискваше огромно търпение.

Часовете и дните се нижеха, а тя се отнасяше в мисли, несъзнателно приковала поглед върху двата кабела, които се влачеха след стария кораб и потъваха в разпенените вълни. Единият от тях придържаше нискочестотен сканиращ сонар, който улавяше всяка забележима издатина по морското дъно, а другият бе свързан с магнитометър за магнитен резонанс, който разпознаваше всички железни предмети сред останките долу. Установи, че непрекъснато си припомня миговете, които я бяха довели дотук, на шестдесетина километра от крайбрежието на Турция, на един кораб за подводни проучвания, при това с мъж, който бе организирал въоръжено нападение на музея „Метрополитън“ — обир, при който бяха загинали и доста хора.

През първите няколко дена решението да напусне Райли и да тръгне с Ванс не й даваше мира. Пронизваха я вина и угризения на съвестта, понякога я обземаше и паника и често й бяха необходими доста усилия на волята, за да потуши импулса си да се махне веднага от кораба и да забрави за всичко. Но с напредването на времето и угризенията, и тревогите й като че ли се стопиха.

Понякога, когато се питаше дали изобщо е трябвало да предприема подобна стъпка или не, тя правеше всичко възможно да подложи мислите си на рационален анализ и да ги отблъсне надалече, като се убеждаваше, че постъпва правилно. И не само заради самата себе си — както бе изтъкнала и пред Райли, откритие от подобен характер ще допринесе значително за нейната лична кариера, а оттам — за финансовата стабилност на семейството й и добруването на Ким. Същевременно обаче то имаше значение и за цялото човечество. Затова в крайна сметка стигна до извода, че няма никакъв смисъл да се опитва да оправдава постъпките си. Просто знаеше, че това откритие я привлича неудържимо и се чувстваше длъжна да го направи.

Единственото притеснение, което знаеше, че не е в състояние да потуши, бе за Шон Райли. Питаше се къде ли е той сега и какво ли прави. Спомни си как го бе изоставила и бе побягнала като крадец в нощта. Тази постъпка също не се поддаваше на обяснение. Да, бе постъпила грозно и тя си го знаеше. Беше изложила на опасност живота му.

Как можа да постъпи толкова безотговорно?! Искаше й се да разбере, че той е добре. Искаше й се да може да му се извини и да му обясни защо го е направила, ала си даваше сметка, че точно за този удар нямаше извинение. И никога нямаше да може да му се реваншира, поне що се отнася до него самия.

Същевременно обаче знаеше, че Ванс е напълно прав, когато каза, че Райли ще предаде откритието им на хора, които ще го заровят. А точно с тази мисъл тя никога нямаше да може да живее. Колкото и да я болеше, осъзна, че и в двата случая връзката им с Райли беше обречена — и ироничното в случая бе, че виновникът за това е същото онова нещо, което ги бе събрало.

Точно в този момент „Саварона“ направи нов завой. Тес отправи поглед към кабелите, а оттам към хоризонта, където няколко тъмни облака загрозяваха иначе ясносиньото небе. Почувства познатата тежест в гърдите си. Нещо я тревожеше още от нощта, когато беше избягала с Ванс. Някакво чувство, което не й даваше мира, което я изяждаше отвътре и не й позволяваше да си поеме дъх. И със завършването на всяка следваща обиколка на кораба и затварянето на кръга това чувство ставаше все по-силно и неустоимо. Дали постъпва правилно? Достатъчно добре ли е обмислила нещата? Не е ли по-добре някои тайни да си останат завинаги скрити? Дали точно в този случай преследването на истината може да се определи като мъдро и благородно начинание? Дали то няма да спомогне за отприщването на невиждана катастрофа върху целия свят?

Съмненията й бяха потушени от появата на Уилям Ванс. Той излезе от кабината на щурвала и застана до нея на релинга. Изглеждаше ядосан.

— Още нищо ли? — попита го тя.

Той поклати глава и отвърна:

— Тази обиколка сега е последната, а после ще трябва да се махнем от квадранта за днес. Но иначе не се притеснявам. Още само три дена и ще сме покрили цялата област, която ни интересува. — Обърна се към нея, усмихна се и прошепна: — Ще го намерим!

Периферното му зрение долови някакво неясно движение далеч пред тях, придружено от жужене. Ванс присви очи, разглеждайки хоризонта, и накрая забеляза източника на шума. Тес проследи погледа му и също го забеляза — миниатюрна червена точица в далечината, хеликоптер, бръснещ морската повърхност на няколко мили от тях, насочващ се очевидно точно в тяхната посока. Очите им се приковаха върху хеликоптера, проследявайки го как лети право към тях, а после рязко завива. Само след секунди вече не се виждаше.

— Това май беше за нас, нали? — обади се Тес. — Като че ли ни търсят.

— Тук не могат да ни сторят кой знае какво — сви рамене Ванс. — Намираме се в международни води. От друга страна обаче, за тези хора не може да се каже, че играят по правилата, не мислиш ли? — Обърна се, хвърли поглед към мостика, където един от инженерите тъкмо влизаше в контролната зала, и допълни: — Знаеш ли кое е смешното?

— Убягва ми — отговори кисело Тес.

— Екипажът, ето това. Те са седем, а ние сме двама. Общо правим деветима. — Засмя се тихо. — Деветима. Точно както Уго дьо Павен и неговите хора. Поетично съвпадение, не мислиш ли?

Тес извърна поглед. Не намираше абсолютно нищо поетично в онова, което правеха тук.

— Питам се дали и те не са хранели същите съмнения — изрече по едно време.

Ванс се обърна към нея и я загледа изпитателно.

— Да не би да имаш някакви колебания?

— А ти? — изрече тя с разтреперан глас и си даде сметка, че Ванс също го усеща. — Нямаш ли колебания относно онова, което правим тук, онова, което бихме могли да намерим? Не се ли тревожиш?

— Да се тревожа ли?!

— Много добре ме разбираш какво имам предвид. Не си ли се замислял някога за хаоса, което това откритие ще причини на света?

Ванс се изсмя пренебрежително и отвърна:

— Човекът е същество, достойно само за съжаление, Тес. Непрекъснато се стреми да намери нещо или някого, пред когото да се прекланя. И когато го намери, не се задоволява само той да му е обожателят — винаги трябва да има и други, по възможност всички хора, на всяка цена. Това е като клеймо върху живота на човека още от самото му зараждане! Да се тревожа? Точно обратното — нямам търпение това да стане! Нямам търпение да освободя милиони хора от една потискаща лъжа! Онова, което сега с теб вършим, е естествена стъпка напред в духовната еволюция на човека. Това е началото на една коренно различна нова епоха!

— Говориш за това, сякаш очакваш да бъде посрещнато с паради и фойерверки. Но много добре знаеш, че ще стане точно обратното. Случвало се е и преди. От сасанидите до инките историята изобилства от цивилизации, които са се срутили след дискредитирането на боговете им!

— Това са цивилизации, изградени на основата на лъжи — отбеляза непоколебимо Ванс. — Цивилизации, построени върху плаващи пясъци. Точно като нашата. Но твоите тревоги са напълно напразни, повярвай ми! Времената вече са други. Съвременният свят е далеч по-комплексен от някогашния.

— За тогавашното време и те са били най-напредналите цивилизации.

— Имай по-голямо доверие на онези бедни души, които ходят по църкви, Тес! Никога не съм твърдял, че процесът ще бъде безболезнен, но съм убеден, че те ще имат сили да издържат!

— Ами ако нямат?

Той вдигна ръце в жест на безпомощност, макар че в тона му подобна безпомощност липсваше, когато отвърна:

— Това си е за тяхна сметка.

Погледите им останаха приковани за момент, а после Тес се обърна. Втренчи се в хоризонта пред себе си. Като че ли от нищото пред тях бяха започнали да се материализират сиви облаци, а в далечината върху вълните се появиха бели шапчици пяна.

Ванс се облегна на перилата до нея и отбеляза:

— Тес, мислил съм много по този въпрос, повярвай ми! И трябва да ти кажа, че постъпваме правилно. Дълбоко в себе си и ти знаеш, че съм прав.

Тя въобще не се съмняваше, че той е мислил по въпроса. Беше наясно, че е обладан от тази мисъл и в професионален, и в личен план. Но знаеше, че го е разглеждал от своята изопачена гледна точка, през неясните лещи, пропукани от трагичната смърт на любимите за него хора. А дали е размишлявал достатъчно сериозно върху факта как подобна истина ще разтърси живота буквално на всяко същество на планетата? Как ще постави под въпрос не само християнската религия, но и самото понятие за религия? Как враговете на Църквата ще се вкопчат за нея, как хората ще се разделят, как милиони истински вярващи със сигурност ще загубят духовната ядка, която е крепяла техния живот?!

— Нали знаеш, че хората ще започнат да се съпротивляват? — обади се тя, изненадана от надеждата, която сама долови в гласа си. — Ще докарат експерти и от най-затънтените кътчета на света, само и само да дискредитират находката ни! Ще използват всички ресурси, които притежават, за да докажат, че това е фалшификация, а като се има предвид твоето минало… — Тук вече не посмя да продължи.

— Да, знам — кимна той, удивително примирен. — Точно поради тази причина бих предпочел ти да запознаеш света с нашата находка!

Тес усети как се вледенява. Вторачи се в него, ужасена от предложението му.

— Аз ли?!

— Разбира се! В крайна сметка, откритието е точно толкова мое, колкото е и твое. А както и ти самата намекна, поведението ми в последно време едва ли може да се нарече… — направи пауза, очевидно търсейки най-подходящата дума — достойно за почести.

Преди да отговори, Тес долови как двигателите на корабчето замлъкват и то се обръща бавно по посока на лекия бриз. Зърна Расулис, който излезе на мостика, и насред вихъра от противоречиви мисли, който измъчваше съзнанието й, го чу как ги вика.

Ванс задържа погледа си върху нея за няколко секунди, а после се обърна към капитана, който жестикулираше възбудено.