Реймънд Хури
Последният тамплиер (72)

71

Който и да бе организирал пътуването им — Ватикана или ЦРУ, си бе свършил работата безупречно. Хеликоптерът ги откара до една военновъздушна база близо до Караджасу, недалече от мястото, откъдето Райли и Тес бяха поели само преди няколко дена. След като стигнаха там, двамата с Де Анджелис се прекачиха на очакващия ги „Гълфстрийм IV“, пристигнал от летището в Даламан, за да ги вземе, откъдето ги откара право в Италия. Преминаването през митницата в Рим се оказа фасулска работа. По-малко от три часа, след като свещеникът се материализира сред облак прах в планините на Турция, двамата с Райли вече се носеха през Вечния град.

Агент Райли се нуждаеше спешно от душ и чисти дрехи, но тъй като Де Анджелис очевидно много бързаше, му се наложи да се задоволи с панталони и сива тениска, взети набързо от снабдителния център на турската военна база. Не че се оплакваше. След влажния костюм тази униформа му бе добре дошла, а което беше още по-съществено, той също бързаше. Притесненията му по повод безопасността на Тес нарастваха с всеки изминал час. Искаше да я намери, макар че засега предпочиташе да не се задълбава прекалено относно мотивите, които го движеха.

Наред с това вече не беше убеден, че е постъпил правилно, като прие поканата на свещеника. Нямаше никаква представа кой и какво го очаква, а освен това бе на мнение, че колкото по-скоро се върне в Турция, толкова по-добре. Но вече беше прекалено късно да се отказва. Настоятелността на Де Анджелис му беше подсказала, че поканата за среща с неизвестния човек не е някаква си случайна приумица.

Още от самолета бе зърнал базиликата „Свети Петър“, а сега, докато колата ги носеше през натовареното движение, я видя отново. Църквата просто изникна пред очите му — колосалното й кубе се издигаше величествено сред маранята и хаоса на претъпкания град. И въпреки че гледката на подобна грандиозна сграда обикновено събуждаше чувство на преклонение в сърцата и на най-закоравелите атеисти, единствените чувства, които Райли усети у себе си, бяха на предателство и гняв.

Колата се отправи по Виа де Порта Анджелика и се насочи към портата „Света Анна“. Точно в мига, в който стигнаха пред огромните врати от ковано желязо, колоритен швейцарски гвардеец ги отвори широко.

Колата спря пред каменна сграда с колони и Де Анджелис веднага излезе. Райли го последва по няколкото стъпала, след което се озоваха в двойно изолирания вестибюл. Тръгнаха бързо по коридора, покрит с каменни плочи, минаха през мрачни стаи с високи тавани, изкачиха мраморната стълба и най-сетне се озоваха пред изящно резбована дървена врата. Свещеникът свали слънчевите си очила и ги замени със старите си.

Райли го наблюдаваше изумено как с лекотата на велик актьор, който всеки миг трябва да излезе на сцената, Де Анджелис накара изражението си да претърпи невиждана метаморфоза — безмилостното лице на тайния оперативен агент бе заменено от благата усмивка и спокойния поглед на добрия свещеник, който се бе появил при тях в Ню Йорк. И за още по-голяма изненада на Райли, той си пое дълбоко дъх и едва тогава се осмели да почука на вратата.

Отговорът дойде бързо.

— Влезте!

Де Анджелис отвори вратата и пристъпи първи вътре.

Попаднаха в стая колкото пещера. Стените й бяха покрити отдолу до горе с лавици, които преливаха от книги. Върху дъбовия паркет на пода не се виждаха килими. В единия ъгъл имаше камина, пред която бяха поставени голям диван с плюшена дамаска и два идентични фотьойла от двете му страни. До високите френски прозорци на едната стена бе поставено голямо писалище с меко тапициран стол от едната страна и три по-твърди стола — от другата.

Единственият човек в стаята — едър, импозантен мъж с посребрена коса, излезе иззад бюрото и поздрави с добре дошли Де Анджелис и неговия гост. Върху лицето на домакина бе изписана строга безкомпромисност.

Монсиньор Де Анджелис представи на Райли кардинал Мауро Бруньоне и двамата мъже си стиснаха ръце. Ръкостискането на кардинала се оказа неочаквано силно. Райли усети как очите на стария човек го разглеждат с обезпокоителна прямота. Без да сваля очи от госта си, Бруньоне размени няколко думи на италиански със свещеника, които агентът на ФБР изобщо не схвана.

— Заповядайте, седнете, агент Райли! — покани го най-сетне домакинът им, като кимна по посока на дивана. — Надявам се, че ще приемете благодарността ми за всичко, което сторихте до момента и ще сторите в бъдеще във връзка с тази пренеприятна история. Както и за това, че сте съгласили да бъдете днес мой гост!

Веднага щом Райли се настани на посоченото му място, кардинал Бруньоне даде да се разбере, че не е в настроение за празни приказки. Без никакви заобикалки започна:

— До мен достигна известна информация за вас. — При тези думи Райли извърна поглед към свещеника, който обаче предпочете да съзерцава тавана. — Казаха ми, че вие сте човек, на когото може да се има доверие и който не допуска компромиси със своята почтеност.

При тези думи кардиналът направи пауза, а очите му пронизаха Райли.

— Просто искам да знам истината! — заяви спокойно, но убедено той.

Мауро Бруньоне се приведе напред, притиснал силно големите си квадратни длани една срещу друга.

— Опасявам се, че истината е точно такава, каквато я вещаят страховете ви!

Настъпи мъртвешко мълчание. После кардиналът се изправи от фотьойла си и пристъпи тежко към френските прозорци. Извърна поглед навън и примижа от ярката светлина на слънцето.

— Деветима мъже… Деветима дяволи… Появили се в Йерусалим и Балдуин им дал всичко, което поискали. Мислел си, че са на наша страна, че са там, за да разпространяват Божието слово. — При тези думи от устата на кардинала излезе хъхрещ звук, който при нормални обстоятелства би прозвучал като смях, но Райли усети, че е просто външен израз на изключително болезнена мисъл. Гласът на Бруньоне се превърна с гърлен тътнеж, когато изрече: — Голям глупак! Да им повярва така лековерно!

— Какво са намерили там?

Бруньоне си пое дълбоко дъх — нещо като вътрешна въздишка, след което се обърна към агента от ФБР.

— Намерили са дневник. Изключително подробен и интимен дневник, нещо като евангелие. Дневникът на дърводелец на име Исая от Назарет. Изповедта на един… обикновен човек.

Райли усети как въздухът от дробовете му като че ли изтича.

— Просто обикновен човек?!

Кардиналът кимна мрачно, а раменете му внезапно се отпуснаха, сякаш върху тях бе легнал непосилен товар.

— И както неговото собствено евангелие недвусмислено сочи, Исая от Назарет, или просто Исус, не е Син Божи.

Тези думи отскочиха от мозъка на Райли. И измина сякаш цяла вечност, преди да се стоварят на дъното на стомаха му като цял тон камъни. После вдигна ръце и обгърна с тях въздуха.

— Значи всичко това…

— Всичко това — възкликна Бруньоне, — е най-доброто, което човекът, което обикновеният, смъртен, много уплашен човек, е успял да измисли! Всичко това е създадено с благородна цел! Поне в това не може да не вярвате! Какво бихте направили вие на наше място? Какво бихте сторили на наше място сега? В продължение на две хиляди години ние носим отговорността за вярванията, които са били изключително важни за мъжете, основали нашата Църква, и в които ние продължаваме да вярваме! Всяко нещо, което би подкопало устоите на тези вярвания, трябва да бъде спряно! Нямаме друг избор, защото не можем да изоставим своето паство — не сме имали това право нито тогава, нито го имаме сега! А днес би било дори още по-катастрофално, ако им кажем, че цялата ни вяра се основава на…

Не успя да довърши, очевидно борейки се с думите, които беше принуден да изрече.

— На масова заблуда? — помогна му Шон Райли.

— Но точно това ли е наистина? Какво, в крайна сметка, е религията, ако не вяра в нещо, което не се нуждае от доказателства? Вяра в определен идеал? А точно този идеал безспорно е бил повече от достоен за живота на хората. Всички имаме нужда да вярваме в нещо! Всички се нуждаем от вяра!

Да. Вяра.

Райли се опита да следва мисълта на кардинал Бруньоне. В неговия конкретен случай, по време на детството му, именно вярата му бе помогнала да се справи с ненавременната загуба на баща си. И именно вярата го бе направлявала през целия му съзнателен живот оттогава насам. И сега, когато най-сетне се намираше на мястото, което бе мечта за всеки вярващ — в самото лоно на римокатолическата Църква, му казваха, че всичко е една голяма измама.

— Но наред с това се нуждаем и от честност — контрира гневно той. — Нуждаем се от истината!

— Да, но преди всичко човек се нуждае от своята вяра. При това сега много повече, от когато и да било! — не се предаваше кардиналът. — И онова, с което в момента разполагаме, със сигурност е по-добро от нищо!

— Вяра в какво?! Вяра във Възкресението, което така и не се е случило? — стрелна го Райли. — Вяра в рая, който не съществува?

— Повярвайте ми, агент Райли, редица свестни мъже са се борили с тази дилема години наред. И всички до един са стигнали до същия извод — че тя трябва да бъде съхранена! Защото дори и само мисълта за противното е прекалено кошмарна, за да си я позволим!

— Но в църква ние въобще не говорим за Неговите слова и Неговите напътствия! Говорим единствено за Неговите чудеса и Неговото възкресение!

— Християнството не се гради върху проповедите на някакъв си мъдрец! — извика властно Бруньоне. — Християнството се гради върху нещо с далеч по-силен отзвук — върху думите на Божия син! А Възкресението не е само някакво си чудо — то лежи в самите основи на нашата църква! Лишете го от основите му и всичко се срива! Църквата се срива! Спомнете си словата на Свети Павел във второто послание към коринтяните: „И ако Христос не беше възкръснал, то тогава всичките ни проповеди са били напразни, и вярата ни също е била напразна!“.

— Но тези думи са казани не от него, а от създателите на институцията, която днес наричаме Църква! — избухна Райли. — А нали целта на религията е да ни помогне да проумеем защо сме тук, да разберем мястото си в този свят?! И как да се сдобием дори с нищожна представа за това, щом даже основите на тази религия са фалшиви?! Та въпросната лъжа оформя всеки един аспект от живота ни днес!

Мауро Бруньоне издиша тежко и кимна в знак на съгласие. После изрече твърдо:

— Вероятно е точно така. И щеше да бъде така, ако всичко това бе започнало сега, а не преди две хиляди години. В подобен случай щяхме да подходим към ситуацията по съвсем различен начин. Но нещата са такива, каквито са. И не започват от сега. Вече съществуват. Предавани са ни поколения наред, затова сме длъжни да ги съхраним. Ако постъпим по друг начин, ще разрушим всичко. В резултат на което, опасявам се, ще нанесем непоправим удар на целия ни така крехък свят. — Очите на кардинала вече не бяха фокусирани върху госта му, а върху нещо, много далеч оттук, нещо, което като че ли му причиняваше огромна болка. — Ние сме все в отбрана още от самото си начало. Вероятно процесът е напълно естествен, като се има предвид позицията ни, ала отбраната ни става все по-трудна и по-трудна… Не може да се каже, че съвременната наука и философия окуражават особено вярата. А за това състояние на нещата сме виновни отчасти и ние самите. Историята ни е пълна с прекалено голямо изобилие от разриви и диспути. От прекалено много доктринизъм, прекалено много шарлатани и отрепки, говорещи от наше име, прекалено много алчност и поквара. Оригиналното послание на Исус бе опорочено от егоисти и тесногръди особи, беше подкопано от дребни междуличностни съперничества и безкомпромисни фундаменталисти. Бяхме принудени да изтърпим обиди, а после да скалъпваме заговори, за да ги прикрием. Ужасни обиди! За голямо съжаление ние не успяваме да вървим в крачка с бързо променящия ни се свят, а точно сега, в момент, когато сме особено уязвими, миналото отново се връща, за да ни заплаши — точно както е било и преди деветстотин години. Само че днес тази постройка, която изградихме, е много по-голяма и могъща, отколкото някога са си представяли! И затова и срутването й ще има далеч по-катастрофални последици за целия свят!

Може би, ако основавахме Църквата днес, с истинската история на Исая от Назарет — добави Бруньоне, — може би тогава бихме го направили по различен начин. Може би щяхме да избегнем объркващите догми и да постъпим простичко. Вземете за пример исляма. Те са избегнали нашите грешки. При това само седемстотин години след разпъването на кръста. Някакъв мъж излиза пред хората и казва: „Няма никой друг бог, освен Бог (Аллах), и аз съм неговият пророк!“. Никакъв Месия, Никакъв Божи син, никакъв Отец или Свети дух, никаква объркваща Света троица — просто Божий пратеник. Затова простотата на неговото послание се разпространява с бързината на огън. Неговите последователи едва не превземат целия свят за по-малко от едно столетие и за мен е изключително болезнено, като виждам, че в наше време това е най-бързо разпространяващата се религия в света. И това, въпреки че те изостават даже и от нас по отношение на реалностите и нуждите на съвремието, което неминуемо ще им създаде редица проблеми някъде по пътя. Ала ние специално изоставаме много. Ние изоставаме и сме изключително арогантни… Затова сега си плащаме за това отношение, при това — точно когато хората се нуждаят от нас най-много!

Защото те наистина се нуждаят от нас. Нуждаят се от нещо, за което да се уловят. Погледнете само колко тревожност цари около вас, колко гняв, колко алчност и користолюбие, колко корупция, която обхваща света от върховете до низините! Вижте само моралния вакуум, духовния глад, липсата на всякакви етични ценности! С всеки изминал ден светът става все по-фаталистичен, все по-циничен и егоистичен. Напълно лишен от илюзии. А човекът се превръща в едно апатично и напълно безразлично същество. Крадем и убиваме в безпрецедентни мащаби. Корпоративните скандали касаят милиарди долари. Войни се обявяват напосоки, без никаква причина. Милиони хора загиват по време на геноцид, и то в XXI век. Науката може и да ни е помогнала да се отървем от болести като чумата и едрата шарка, но предимствата й се компенсират повече от достатъчно от опустошението, което причинява на нашата планета и от факта, че ни превръща в нетърпеливи, изолирани, ожесточени същества! По-щастливите сред нас може и да живеят по-дълго, ала дали животът ни е по-пълноценен и спокоен? Дали светът наистина е по-цивилизован, отколкото е бил преди две хиляди години?

Преди стотици години ние просто не сме познавали нищо по-добро от онова, което сме имали. Хората почти не са познавали писмото и четмото. Днес, в нашата така наречена просветена епоха, какво извинение имаме за своето опустошително поведение? Човешкият ум и интелект може и да се радват на прогрес, но що се отнася до душата му… опасявам се, че тя изостава, и дори бих казал, че е в упадък. Отново и отново човекът държи да доказва, че дълбоко в себе си е просто един див звяр. Макар Църквата да му повтаря непрекъснато, че той е дарен с много по-велики сили, той пак съумява да се държи по най-безобразен и жесток начин! Уви, повече от очевидно е, че ние постепенно губим способността си да вдъхновяваме хората за добри дела. Ние не можем да помагаме на хората. Църквата вече не е в състояние да се докосне до тях. И което е още по-лошо, използват ни като удобно извинение за войните и кръвопролитията си! Истината е, че сме се втурнали главоломно към криза с непредвидими мащаби. Днес ние се държим единствено на ноктите си, за да не полетим в пропастта. И надали има по-лош момент за подобно откритие, към което вашите приятели се стремят така настървено!

Бруньоне замълча и отправи поглед към другия край на стаята, към Райли.

— Може пък да е просто неизбежно — обади се гостът му примирено. — Може би това е история, на която трябва да се сложи точка.

— Да, вероятно Църквата наистина умира с бавна смърт — съгласи се кардиналът. — В крайна сметка всички религии на някакъв етап губят мощта си, а нашата продължи много по-дълго от всички останали. Ала едно внезапно разкритие от подобен характер ще причини на света далеч повече размирици, отколкото можете да си представите! Да отнемеш всичко толкова неочаквано, да причиниш подобен шок…

Въпреки всичките си недостатъци Църквата все още играе важна роля в живота на мнозина. Милиони хора разчитат именно на вярата си, за да ги преведе през трудностите на живота. Тя все още успява да даде успокоение, дори и на не толкова ревностните си членове. И което е по-важно, тя ни дарява с нещо, което е жизненоважно за съществуванието ни — помага ни да преодолеем вековечния си страх от смъртта и ужаса от онова, което може би предстои след нея.

Без вярата си във Възкресението на Христос милиони души просто ще бъдат запратени да се носят безцелно по течението. Не си правете никакви илюзии, агент Райли! Ако позволим подобно нещо да излезе на бял свят, ще потопим света в отчаяние и безнадеждност в далеч по-големи мащаби, колкото можете да си представите!

В стаята се възцари тягостно мълчание, което се стовари най-вече върху Райли. За него като че ли нямаше изход от противоречивите мисли, които се надпреварваха в ума му. Спомни си за мига, когато лично той бе започнал това пътешествие — как бе стоял на стълбите през музея „Метрополитън“… а ето, че сега седеше в самия епицентър на вярата си и водеше един крайно смущаващ разговор, който би предпочел никога да не преживява.

— Откога знаете? — обърна се той към кардинала.

— Лично аз ли?

— Да.

— Откакто поех настоящия си пост. Което ще рече, от тридесет години.

— Но все пак сте успели да се помирите с тази мисъл?

— Да се помиря ли? — не го разбра Бруньоне.

— Искам да кажа, да я приемете — уточни агентът.

Кардиналът се замисли, а очите му заискриха с мрачна тревожност. Накрая отговори:

— Лично аз никога няма да се помиря с тази истина, поне в смисъла, който, както смея да предполагам, вие влагате в тези думи. Но иначе съм се нагодил някак си. Това като че ли е най-доброто, което успях да сторя в случая.

— А кой друг я знае? — попита Райли и усети неволния укор в гласа си.

Кардиналът като че ли също го усети.

— Само шепа от нас.

Шон Райли се запита какво ли означава това. Ами папата? Дали и той знае истината? Реши, че на всяка цена трябва да разбере — не можеше да си представи папата да не я знае, но все пак си наложи да се въздържи и да не задава този въпрос. Прекалено много удари наведнъж. Стигаха му за днес.

Затова се залови за друга една мисъл, която също напираше и не му даваше покой. Полицейските му инстинкти се бяха събудили и разравяха със зъби и нокти боклуците, които се бяха насъбрали в последно време в съзнанието му.

— А откъде сте сигурни, че доказателството е истинско? Реално? Достоверно?

Очите на Мауро Бруньоне светнаха и на устните му заигра лека усмивка. Очевидно беше окуражен от опита на Райли да защити до последно вярата си, макар че думите му изгориха и последните мостове на надеждата, която агентът си беше позволил да таи.

— Когато тамплиерите са открили този дневник, папата е изпратил най-именитите си експерти, за да оценят достоверността на находката. И те са потвърдили истинността й.

— Ама това е било преди близо хиляда години! — възнегодува Райли. — Нищо чудно да са ги заблудили! Ами ако всичко е било фалшификат? От онова, което вече знам за тях, тамплиерите са били напълно в състояние да постигнат подобно нещо. И въпреки всичко вие сте готов да го приемете за неоспорим факт, макар да не сте го зървал с очите си! — Точно в момента, в който произнесе тези думи, изводите от тях се стовариха като чук върху главата му. — Което означава, че… че вие открай време сте се съмнявал в словата на Евангелията?!

Бруньоне отвърна на възмущението на госта си с лъчезарно, успокояващо изражение.

— Сред нас има мнозина, които са на мнение, че тези истории трябва да се приемат единствено в метафоричен смисъл. Да проумееш християнството, означава да схванеш сърцевината на посланието му. Въпреки това повечето от вярващите приемат всяка от думите в Библията за чиста монета, просто защото дълбоко в себе си им се ще да чуят нещо по-добро, нещо по-истинско. Лично аз вероятно се падам някъде по средата между тези две групи. Вероятно всички ние вървим по тънката разделителна линия между въображението си, свободно да се наслаждава на вдъхновението на чудесата, и разума си, който непрекъснато се съмнява в тяхната истинност. Ако онова, което са открили тамплиерите, в крайна сметка се окаже фалшификат, то със сигурност ще ни помогне да прекарваме повече време откъм страната на въображението и вдъхновението на тази линия, ала докато не разберем какво точно са носели на онзи кораб… — Не довърши. Прикова погледа на Райли и запита простичко: — Ще ни помогнете ли?

Райли не отговори веднага.

Плъзна поглед по дълбоките бръчки върху лицето на човека, който стоеше пред него. Въпреки че бе убеден в искреността на кардинала, той не хранеше никакви илюзии по отношение мотивите на монсиньор Де Анджелис. Беше наясно, че ако реши да им помогне, ще бъде принуден да си сътрудничи със свещеника — перспектива, която въобще не му допадаше.

Извърна се към Де Анджелис. Нито една от думите, които бе чул днес, не бе допринесла за смекчаване на дълбокото недоверие, което хранеше към двуличния свещеник и неговите методи на действие. Даваше си сметка, че на някакъв етап ще бъде принуден да се справи с него.

Ала сега го очакваха по-належащи въпроси. Тес беше някъде с професор Ванс. И двамата се бяха отправили към едно откритие, заредено с потенциално унищожителна мощ за милиони човешки души.

Обърна се отново към кардинал Бруньоне и отговори също така простичко:

— Да.