Реймънд Хури
Последният тамплиер (71)

70

Събуди се замаян. В главата му беше същински хаос от противоречиви мисли и чувства. Все още не можеше да повярва, че Тес е заминала заедно с професора.

Колкото и да се опитваше да проумее случилото се, то продължаваше да го гризе — и не просто да го гризе, то буквално го изяждаше отвътре.

Беше бесен, че е позволил да го измами. Беше изумен от решението й да си тръгне оттук заедно с Ванс. Беше объркан от нейната безкомпромисност, но най-вече беше загрижен за нея, за опасностите, с които щеше да се сблъска — за кой ли път! И макар да не му се искаше особено да си признае, даваше си сметка, че гордостта му е получила тежка плесница.

Райли се изправи на крака. Трелите на горските птици и яркото сутрешно слънце буквално се стовариха отгоре му. Снощи бе заспал много късно — дълго се бе въртял в спалния чувал, който му бяха оставили. Накрая умората надделя над гнева му и сънят се спусна милостиво над сетивата му. Примижа, погледна си часовника и отчете, че е спал не повече от четири часа.

Няма значение. И без това трябваше да тръгва.

Пийна от потока и веднага почувства ободрителния ефект на студената планинска вода. Болката в стомаха му напомни, че не е хапвал нищо вече близо двадесет и четири часа, затова набързо изяде филийка хляб и един портокал. Поне се бяха сетили да му оставят храна. Почувства как тялото му бавно се връща към живот, но с прочистването на главата му в съзнанието му отново се събудиха познатите ядовити мисли и образи.

Огледа обстановката наоколо. Не се забелязваше никакъв вятър и с изключение на птичите песни, които сега бяха замлъкнали, в гората цареше мъртвешка тишина. Реши, че най-добре ще бъде да тръгне по познатата вече пътека нагоре, да стигне до канцеларията на Окан и оттам да се обади до Федерал Плаза — не че особено изгаряше от нетърпение да го направи.

Едва бе поел нагоре по пътеката, когато долови някакъв звук. Като от двигател. Сърцето му претупа от надеждата, че може би е пикапът, но веднага след това осъзна, че не е от двигател на кола. Гората се огласяше от гърленото боботене на хеликоптер.

И тогава го видя. Зърна познатия силует, прорязващ долината. Беше „Бел UH-1Y“ — олицетворението на бойните хеликоптери, предпочитано от всички режисьори на филми в последно време. Движеше се покрай отсрещния склон, но внезапно зави и се насочи право към него. Райли знаеше, че ще го забележат. Усети как мускулите му се стягат, докато прехвърляше наум кой би могъл да бъде на борда на хеликоптера — или Тес бе направила онова, което му беше обещала, и бе съобщила на властите за присъствието му в гората, или нападателите от язовира го бяха открили.

Огледа обстановката около себе си, обмисляйки хладнокръвно най-стратегическите точки, но после реши, че няма смисъл да се прикрива.

Загледа се в кръжащия вече над главата му хеликоптер. Машината се приземи на полянката сред облаци прах и пясък. Райли прикри очи с ръка и се приближи колебливо. Вратата се отвори и сред прашния облак се появи дребна фигура, движеща се енергично към него по неравния терен. Когато непознатият се приближи, Райли видя, че е облечен в панталони цвят каки и черно кожено яке, а на очите си имаше слънчеви очила.

И едва когато разстоянието между двамата се скъси до няколко крачки, Райли осъзна, че пред него стои монсиньор Де Анджелис.

— Вие? — извика Райли, като се оглеждаше и се опитваше да направи връзка между появилия се хеликоптер и привидението пред себе си. Последното завъртане от замиращата перка отвори якето на свещеника и агентът веднага зърна кобура на „Глока“, скрит под мишницата му. Напълно шашнат, той хвърли поглед към вътрешността на хеликоптера, където видя снайперистка пушка, стисната в краката на човек, който точно в този момент палеше цигара с нехайството на отегчен екскурзовод. Срещу него седяха още двама души с турска военна униформа.

В съзнанието на Райли запрепускаха противоречиви мисли. Огледа свещеника от глава до пети, след което посочи към машината и попита:

— Какво е това? И какво, по дяволите, става тук?!

Де Анджелис свали слънчевите си очила и Райли забеляза, че погледът му е доста променен. Липсваше им онази всеопрощаваща благост, която той излъчваше в Ню Йорк. Вечно зацапаните очила, които тогава носеше, очевидно бяха прикривали изключително успешно заплахата, която сега се излъчваше от него.

— Успокойте се!

— Не ми казвайте да се успокоя? — избухна Райли. — Та вие едва не ни убихте горе! Кои, по дяволите, сте вие и откъде накъде ще ни превръщате в дивеч?! Знаете ли колко хора загинаха там горе?!

— Не ми пука — изрече спокойно Де Анджелис. — Ванс трябва да бъде спрян! На всяка цена! И тъй като неговите хора бяха въоръжени…

Райли вече кипеше от гняв.

— И какво сте му подготвили? Да го изгорите и него на кладата? Абе, вие да не би да сте се загубили в някоя времева дупка?! Дните на Инквизицията отдавна свършиха, отче! Ако предположим, че сте такъв, де! — После посочи към снайперистката пушка в краката на Плънкет и добави: — Да не би онова там да е сред стандартните средства за благослов на Ватикана в наши дни?

Де Анджелис го фиксира със смразяващ поглед и изрече през зъби:

— Заповедите ми не идват единствено от Ватикана.

Райли обгърна с поглед хеликоптера, войниците в него, цивилния мъж със снайперистката пушка, приседнал до тях. Беше зървал и преди подобни хладни, безучастни, безчувствени погледи.

Спомените му се втурнаха бързо през събитията от въоръженото нападение на музея насам и внезапно всички парченца от пъзела си дойдоха на мястото.

— Лангли! — извика той и поклати зашеметено глава. — Значи ти си проклет шпионин, така ли? Цялата тази история… — Не довърши. В този момент и другото се подреди в главата му. — Значи Гюс Уолдрън, Бранко Петрович… Всички рицари в Ню Йорк… Не е бил Уилям Ванс! През цялото време си бил ти, нали така?! — Хвърли се напред, сграбчи яката на свещеника и го разтърси. — Ти си…

Но нямаше време да довърши изречението си. Реакцията на свещеника беше светкавична. Той парира ръцете на Райли, сграбчи едната, изви я рязко и го накара да коленичи.

— Нямам време за подобни глупости! — просъска, като задържа за момент агента от ФБР, преди да го запокити на земята.

Райли изплю пръстта от устата си и усети как пулсиращата му ръка се раздира от болка. Свещеникът пристъпи две крачки напред и закръжи като лешояд около поваления агент.

— Къде са? Какво е станало тук?

Много бавно Райли се вдигна отново на крака. Забеляза, че цивилният в хеликоптера го наблюдава с презрителна усмивка. Усети отново надигащия се в гърдите му гняв. Дори и да бе хранил известни съмнения относно степента на лично участие на свещеника в грозните убийства в Ню Йорк, то тази демонстрация на физическата му мощ ги стопи окончателно. Подобен захват му беше добре познат — този човек притежаваше ръце на убиец.

Помъчи се да поизчисти праха от себе си, след което вдигна очи към Де Анджелис и попита:

— Какъв си ти точно? Божи човек с пистолет или човек с пистолет, който е открил Бога?

— Искам да се успокоиш. С теб сме на една и съща страна.

— Тогава какво беше онова при язовира? Може би приятелски огън?

Де Анджелис плъзна студения си, нагъл поглед по лицето на агента и накрая изрече с равен тон:

— В тази битка никой не е толкова важен, че да си струва да бъде пощаден! — Направи пауза, очевидно изчаквайки значението на тези думи на проникне по-дълбоко в съзнанието на Райли. — Трябва да проумееш нещо много важно. Ние водим война. Война, която продължава вече повече от хиляда години. Онова понятие за „сблъсъка на цивилизациите“ въобще не е просто колоритна теория, измислена от някакъв кабинетен плъх. Сблъсъкът е напълно реален. И продължава дори в момента, в който говорим. Даже нараства, става все по-опасен, все по-коварен, все по-заплашителен с всеки изминал ден. И няма да изчезне никога. А в основата му наистина е религията, защото независимо дали ти харесва или не религията е феноменално оръжие! Тя е в състояние да достигне до сърцата на хората и да ги накара да вършат всякакви невъобразими неща!

— Като например да убиват заподозрени в болницата ли?

Де Анджелис въобще не му обърна внимание.

— Преди двадесетина години комунизмът беше започнал да се разпространява като раково образувание. Как, според теб, спечелихме Студената война? Какво, според теб, успя да свали комунизма? Да не би да мислиш, че е стратегическата отбранителна инициатива „Междузвездни войни“ на Рейгън? Или удивителната некомпетентност на Съветското правителство? Нищо подобно! Папата го направи! Полски папа, който поддържа връзка със своите сънародници и ги поощрява да съборят онази стена с голи ръце! Хомейни направи същото — излъчваше речите си от Париж, докато беше в изгнаничество, за да подклажда религиозния плам на духовно зажаднелите си сънародници на хиляди километри от него, да ги вдъхновява и да изрита по този начин шаха. Да, това наистина беше голяма грешка от наша страна… И ето къде сме днес! Защото сега Бин Ладен постъпва по същия начин! — Направи пауза, смръщен вътрешно, а после прониза Райли с поглед. — Подходящите думи са в състояние да преместят и планини! Или да ги унищожат. И въпреки иначе богатия ни арсенал от оръжия, най-могъщото сред тях е религията! Затова не можем да си позволим да го изгубим! Всичко зависи от нея — нашият начин на живот, всичко, за което се борим още много преди ти да влезеш в Бюрото… Всичко! Така че, въпросът ми към теб е простичък. Както се изрази красноречиво веднъж нашият президент, ти с нас ли си или си против нас?

Челюстта на Райли се скова. Усети онази позната тежест в гърдите си. Стената на съмнението, която бе побързал да издигне, бе автоматично срината от самото присъствие на свещеника пред него. Думите му му подействаха дори още по-зле, отколкото тирадата на Ванс.

— Значи всичко това е вярно? — попита той, като че ли излизащ от гъста мъгла.

Отговорът на свещеника беше много бърз:

— Има ли някакво значение?

Райли кимна разсеяно. Вече не беше сигурен в нищо. Де Анджелис огледа гората наоколо и накрая отбеляза:

— Доколкото схващам, астролабът вече не е при теб.

— Кое?

Крайно неохотно и все още изпълнен с дълбоко недоверие към него, Райли му разказа случилото се предната вечер.

Свещеникът обмисли ситуацията и отбеляза:

— Преднината им не е много голяма, а освен това имаме най-обща представа за мястото, накъдето са тръгнали. Ще ги открием. — После се обърна към хеликоптера, направи кръгово движение с ръка, с което даде сигнал на пилота да включва двете турбини, извърна се отново към агента и го подкани: — Хайде да тръгваме!

— Не! И знаеш ли какво? Ако всичко това наистина е една голяма лъжа… Надявам се всички да потънете заедно с нея!

Де Анджелис се извърна към него, този път наистина изумен.

Райли издържа известно време на унищожителния му поглед, след което добави:

— Всички вървете по дяволите! И ти, и твоите приятелчета от Ватикана и ЦРУ! Мен вече не ме бройте!

После се обърна и се отдалечи.

— Нуждаем се от теб! — подвикна след него свещеникът. — Можеш да ни помогнеш да ги открием!

— Сами си ги намерете! Аз бях дотук! — извика в отговор той, без да си прави труда да се обръща.

— А какво ще стане с Тес? Ще я оставиш с него ли? Тя все още може да ни помогне! И ако някой може да говори с нея, то това си само ти!

Райли се обърна и този път направи две крачки назад. По многозначителния поглед на Де Анджелис разбра, че гой е наясно колко близки бяха станали двамата с Тес. Но после само сви рамене и отговори:

— Вече не мога.

— И какво възнамеряваш да правиш сега? Да изминеш пеша целия път до Ню Йорк?

Обаче Райли отново не спря. Нито пък си направи труда да отговаря.

Свещеникът отново го извика. Този път в гласа му се усети гняв, подправен с известно отчаяние.

— Райли!

Агентът се закова на място, наклони леко глава и накрая реши да се обърне.

Де Анджелис веднага хукна към него. Устните му бяха оформени в усмивка, макар че погледът му си оставаше все така безстрастен и далечен.

— Щом аз не мога да те убедя да работиш с нас, може пък да те запозная с някого, който да те убеди!