Реймънд Хури
Последният тамплиер (7)

6

От мястото си край огромната махагонова маса кардинал Мауро Бруньоне огледа високия таван на залата, разположена близо до сърцето на Ватикана, изучавайки лицата на своите събратя кардинали. Въпреки че беше с най-висок ранг от присъстващите, Бруньоне целенасочено избягваше да седи начело на масата. Харесваше му да създава усещане за демокрация в съвета, макар да бе наясно, че всички ще се съобразяват с него. Той знаеше този факт и го приемаше — но не от гордост, а поради чист прагматизъм. Комитетите без водачи никога не постигаха нищо.

Ала точно тази безславна ситуация не налагаше нито комитет, нито водач. Беше нещо, с което кардинал Бруньоне беше принуден да се справи съвсем сам. Стана му ясно още в мига, в който зърна водещите новини по телевизионните канали.

Накрая погледът му спря върху кардинал Паскуале Риенци. Въпреки че беше най-младият в конклава, Риенци беше най-близкият му довереник. Подобно на останалите кардинали около масата, и той четеше доклада пред себе си. Но внезапно вдигна очи и срещна погледа на Бруньоне. Блед и лоялен както винаги, младият мъж автоматично се прокашля.

— Как е възможно да се случи подобно нещо?! — възкликна като по команда един от събралите се. — В сърцето на Ню Йорк! В „Метрополитън“!… — И поклати невярващо глава.

„Колко глупаво невежи са моите събратя за света навън! — помисли си Бруньоне. — В Ню Йорк всичко може да се случи. Нали унищожението на Световния търговски център го доказа?!“

— Добре, че поне архиепископът не е ранен! — изрече тържествено друг.

— Доколкото става ясно, крадците са успели да избягат. И полицията все още не знае кой стои зад това… светотатство? — обади се трети.

— Това е страна на престъпници. Лунатици, вдъхновявани от аморалните си телевизионни програми и садистични видео игри — отбеляза компетентно четвърти. — Свободните места в затворите им свършиха още преди години.

— Но защо са се облекли по този начин?! Червени кръстове върху бели мантии… Да не би да са се правели на тамплиери? — обади се кардиналът, който бе заговорил първи.

„Почва се“ — помисли си Бруньоне.

Именно този дребен на пръв поглед факт го бе поставил нащрек. Защо наистина извършителите са били облечени като рицари тамплиери? Да не би да става въпрос просто за маскировка и крадците да са се уловили за първите костюми, които са им попаднали под ръка? Или в облеклото им се крие някакъв по-дълбок и смущаващ смисъл?

— Какво е това „многостепенен роторен декодер“? Бруньоне вдигна стреснато глава. Въпросът беше зададен от най-стария кардинал.

— Много… какво? — попита невинно той.

Старецът се взря с късогледите си очи в размножения за всички документ и зачете:

— „Експонат № 129. XVI век. Многостепенен роторен декодер. Архивен номер VNS 1098.“ Никога не съм чувал подобно нещо. Какво представлява?

Кардинал Бруньоне се престори, че разучава документа в ръката си — копие от имейла, който съдържаше списък на предметите, откраднати по време на нападението. И отново почувства познатите тръпки, които плъзнаха по тялото му още в първия миг, в който зърна наименованието на този предмет в списъка. Лицето му запази безизразното си изражение.

Без да вдига глава, той обходи крадешком с поглед събралите се около масата. Никой друг не реагираше подозрително. И защо да реагират? Никой не знаеше нищичко.

Вдигна глава, бутна листа по масата и се облегна назад.

— Каквото и да е — отговори с равен тон кардиналът, — крадците са го взели. — После се обърна към Риенци, наклони леко глава и добави: — Вероятно вие ще приемете да ни държите в течение на нещата. Свържете се с полицията и ги помолете да ни осведомяват за всеки ход на своето разследване.

— Не е полицията — поправи го Риенци, — а ФБР.

Бруньоне повдигна изумено вежди.

— Точно така — потвърди Риенци. — Американското правителство взема тази работа изключително сериозно.

— Така и трябва — отсече рязко най-възрастният кардинал от другия край на масата. Бруньоне отбеляза със задоволство, че старецът очевидно е забравил за онази машина.

— Именно — кимна Риенци. — Получих техните уверения, че всичко, което е необходимо, ще бъде направено.

Бруньоне кимна, след което направи знак на кардинал Риенци да продължи заседанието, а конкретно този знак означаваше: „Забаламосай ги и ги отпрати“.

Хората открай време се отнасяха с огромно страхопочитание към кардинал Мауро Бруньоне. Той си знаеше, че това се дължи до голяма степен на външния му вид, който подсказваше за човек с огромна физическа сила. Ако не бяха църковните му одежди, той би приличал по-скоро на як калабрийски селянин, какъвто и щеше да си остане, ако Църквата не го беше призовала преди повече от половин век. Грубият му външен вид, а донякъде и маниерите му, които беше отработил с голямо старание през годините, първоначално отпускаха хората и ги караха да си мислят, че той е обикновен Божи човек.

Той си беше и точно такъв, но поради ранга му в църковната йерархия мнозина от същите тези хора проектираха фантазиите си по посока на нещо съвсем друго — че е манипулатор и заговорник. Точно такъв Бруньоне не беше, ала никога не си правеше труда да оборва подобно мнение за себе си. Понякога наистина имаше полза да оставиш хората да си мислят какво ли не за теб, макар че, от друга страна, подобен подход би могъл да се определи и като форма на манипулация.

Десет минути по-късно Риенци стори точно онова, за което беше помолен чрез тайния знак.

 

 

Докато останалите кардинали се изнизваха от залата, Мауро Бруньоне я напусна през друга врата. Тръгна по дълъг коридор до една стълба, която го изведе извън сградата. Попадна в малък, закътан двор. Премина по заслонената тухлена пътечка, пресече двора „Белведере“, мина покрай прочутата статуя на Аполон и влезе в сградата, която приютяваше част от огромната библиотека на Ватикана — „Archivio Segreto Vaticano“, тайният архив.

В интерес на истината архивът не беше особено таен.

Голяма част от него беше официално отворена още през 1998 година и предоставена на гостуващи учени и изследователи, които, поне на теория, имаха пълен достъп до засекретеното му съдържание. Сред най-прочутите документи, съхранявани в дългите повече от шестдесет километра лавици на архива, бяха и ръчно изписаните протоколи от съдебните заседания срещу Галилео Галилей, както и петицията от английския крал Хенри VIII, с която той молеше за анулирането на брака си.

Но там, закъдето се беше запътил кардинал Бруньоне, външни хора не се допускаха.

Без да си прави труда да обръща внимание нито на служителите, които работеха там, нито на учените, които бяха привели глави над прашните документи, той премина покрай тях и навлезе навътре, в най-тъмната част на архива. Тръгна по тесен коридор, изкачи се по тясна вита стълба и достигна до малка стая, пред чиято превъзходно резбована дъбова врата стоеше на пост швейцарски гвардеец. Краткото кимване на кардинала бе напълно достатъчно за гвардееца, за да въведе тайната комбинация на електронната ключалка и да отвори вратата зад себе си. Резето прищрака кухо в каменното стълбище. Без повече церемонии, Бруньоне се вмъкна в строго охраняваната крипта и вратата проскърца, затваряйки се зад гърба му.

След като се увери, че е напълно сам, и след като очите му се приспособиха към слабото осветление, той се насочи към архивите. Тишината в криптата като че ли стенеше. Любопитен страничен ефект, който първоначално се стори на Бруньоне доста обезпокоителен — преди да научи, че точно на границата на човешкия слух подобен шум действително съществува, произвеждан от изключително сложната система за температурен контрол, която поддържаше постоянна топлина и необходимата влажност в криптата. Докато преглеждаше файловете, усети как вените му като че ли се стягат от сухия въздух.

Никога не бе изгарял от нетърпение да влиза тук, но точно това посещение нямаше как да бъде избегнато. Ръцете му потрепериха, докато преобръщаха картончетата с индекса на материалите. Онова, което Бруньоне търсеше, не фигурираше в нито един от познатите индекси и инвентарни списъци в колекцията на архива, нито дори в „Шедарио Гарампи“ — монументалния каталог, обхващащ близо милион картончета, които съдържаха на практика всичко, което е влязло в архива до XVIII век включително. Ала Мауро Бруньоне много добре знаеше къде да търси. Малко преди смъртта си, неговият наставник се бе погрижил за това.

Погледът му попадна върху необходимото картонче и той веднага го измъкна от чекмеджето.

С все по-нарастващо предчувствие за надвиснала опасност, Бруньоне тръгна покрай лавиците. Когато накрая зърна онова, което търсеше, пръстите му застинаха. Със свито сърце той издърпа една огромна и много стара книга с кожена подвързия, след което я постави на простата дървена масичка пред себе си.

Кардиналът седна и започна да прелиства дебелите, богато илюстрирани страници, които разкъсваха тишината с пукота си. Дори и в тази изключително добре контролирана температурно среда, страниците бяха изпитали върху себе си следите на времето. Веленовата хартия се беше напукала, а желязото в мастилото бе корозирало, замествайки елегантния замах на някогашните художници с малки цепнатини.

Бруньоне почувства, че пулсът му се учестява. Усещаше, че вече е съвсем близо. Когато обърна следващата страница, в гърлото му се образува буца — пред него изникна информацията, която всъщност търсеше.

Разгледа илюстрацията. Тя изобразяваше сложна машина с преплитащи се лостове и ръчки. Хвърли поглед към копието на списъка с откраднатите вещи от музея и усети, че слепоочията му запулсираха. Бруньоне ги потри, а после се вторачи отново в рисунката.

В гърдите му се надигна гняв.

Чие престъпно нехайство е станало причина да се стигне дотук?!

Той знаеше, че уредът не е трябвало да напуска Ватикана, но тази мисъл го вбеси още повече. Рядко губеше времето си в изтъкване на очевидното, а фактът, че сега го правеше, беше доказателство за притеснението му. Въпреки че „притеснение“ надали беше подходящата дума в случая.

Откритието му повлия по-скоро шокиращо. Всеки друг на негово място би бил шокиран — или поне всеки, който знаеше значимостта на това древно приспособление. За щастие хората, които бяха наясно с действителната стойност на тази легендарна машина, се брояха на пръсти. Включително и във Ватикана.

Сами си го навлякохме. Всичко това се случи, защото прекалено много се стараехме да не привличаме вниманието върху него.

Кардинал Бруньоне нервно бутна стола назад и се изправи. Преди да върне книгата на мястото й, той постави напосоки в нея картончето, което беше взел от чекмеджето. Никой не трябваше да попада на това разкритие.

Кардиналът въздъхна, изведнъж усещайки върху себе си цялата тежест на своите седемдесет години. Даваше си сметка, че заплахата не идва от някой любопитен професор или от решен на всичко колекционер. Човекът, който стоеше зад всичко това, бе напълно наясно какво точно търси. И този човек трябваше на всяка цена да бъде спрян — преди неговата толкова безмилостно спечелена плячка да разкрие тайните си.