Реймънд Хури
Последният тамплиер (61)

60

Докато помагаше на Тес да се качи в лодката, Райли хвърли крадешком поглед към брега.

До техния джип бе паркиран кафяв пикап тойота. Близо до водата ги очакваха двама мъже — и нито един от двамата не беше инженерът Окан. Единият беше много по-едър и масивен от инженера, а вторият, макар и хилав и не по-висок от Окан, нямаше неговата гъста черна коса.

И двамата държаха като че ли автомати. Макар че от това разстояние оръжията им приличаха по-скоро на ловни пушки.

Райли огледа и Ванс. Виждаше го на живо за първи път. Значи това е човекът, който стоеше в основата на цялата тази бъркотия. Опита се да го свърже с всички събития, които ги бяха довели до това забутано място, както и да усети психическата му нагласа. Заплашителното предупреждение, че Райли е агент на ФБР, въобще не направи впечатление на професора. Докато съзерцаваше спокойното му, овладяно изражение, Райли се запита как е възможно този изискан и уважаван учен да се превърне в беглеца, седящ пред него с пистолет в ръка; как човек с неговото образование е успял да организира онзи голям обир и, което беше още по-важно, как е тръгнал да избива своите наемници един по един, при това толкова безмилостно и ефективно.

Тук нещо не беше наред.

Забеляза, че Уилям Ванс не откъсва поглед от торбата в ръцете на Тес.

— Внимателно! — предупреди я той, докато се настаняваше в лодката. — Да не й направим нещо! Не и след всичко, през което се наложи да преминем! — А после, с необичайно отнесен тон, той протегна ръка и изрече: — Моля те!

Тес погледна към Райли, неуверена как да постъпи. Райли се обърна към Ванс, който размаха пистолета в другата си ръка и го насочи към тях. Изражението върху лицето на професора беше едва ли не тъжно, но очите му излъчваха същата безкомпромисност, която бяха зърнали, още когато изплуваха. Тес се изправи, протегна ръка и му подаде торбата. Ванс я пое, пъхна я между краката си, а после посочи с пистолета към брега и рече:

— Какво ще кажете вече да се връщаме на брега, а?

Когато излязоха от лодките на брега, Ванс подаде пистолета си на един от мъжете, които ги очакваха. Райли видя, че те наистина държат ловни пушки. По-високият от двамата — грубоват мъжага с врат като на дънер и стоманен поглед, насочи пушката си към тях и ги подкани да се отдалечат от лодките. Пушката не приличаше на нова, но въпреки това си беше заплашителна. Странно оръжие за въоръжена охрана. На агента му мина през ум, че Ванс очевидно е бил принуден да се задоволи с онова, което е успял да открие набързо. Този факт би могъл да се окаже в тяхна полза, особено ако браунингът му е все още в джипа. Засега обаче не можеха да сторят нищо.

Влязоха в двора на Рюстем, където Ванс откри разнебитена дървена масичка и се насочи към нея. После вдигна поглед към Тес и лицето му като че ли просветна.

— Очевидно не само аз съм фен на Ал-Идриси. Много ми се искаше лично да я извадя, но… — Не довърши и постави обемистата кожена торба на масичката. Вторачи се благоговейно в находката и като че ли за миг се отнесе в друг свят. Накрая все пак изрече: — И все пак се радвам, че и ти дойде. Не съм особено сигурен дали наличните местни таланти щяха да я извадят така ефективно, както го направи ти.

Ръката му обгърна торбата и я опипа, сякаш се опитваше да отгатне какви ли тайни се крият вътре. Започна да развързва връвта, но после внезапно спря, наклони глава и възкликна:

— Тес, ти също трябва да ми помогнеш! В редица отношения откритието е точно толкова твое, колкото и мое!

Тес се обърна към Райли, очевидно раздирана от противоречия. Той й кимна в знак на съгласие. Тя пристъпи колебливо напред, но дребният плешив придружител на Ванс вдигна пушката си. Професорът избоботи нещо на турски и мъжът се отпусна, като се отдръпна и направи път на Тес. Тя застана до масата заедно с Ванс.

— Да се надяваме, че усилията ни не са били напразни! — отбеляза той и повдигна капачето на кожената торба.

Бавно, използвайки и двете си ръце, той измъкна нещо от вътрешността на торбата. То беше увито в намаслена кожа. Постави го на масичката. Челото му се сбърчи, докато изучаваше внимателно неясната му форма. После, с треперещи пръсти, разви кожата.

Отвътре се показа орнаментиран месингов пръстен, с диаметър около двадесет и пет сантиметра.

Ръбът на пръстена беше набразден с миниатюрни резки на равни разстояния една от друга, в центъра му имаше две въртящи се стрелки, а под тях се виждаха две по-малки, помощни.

Райли стрелна поглед от предмета към едрия турчин, чиито очи непрекъснато шареха от масата към американеца и Рюстем, очевидно опитвайки се да овладее изгарящото го любопитство. Мускулите на Райли се стегнаха, съзрял потенциална възможност за действие, ала огромният мъж очевидно усети мисълта му, отстъпи и насочи пушката си към него.

Райли се отдръпна, като забеляза, че Рюстем е доловил намеренията му — по лицето на възрастния човек се стичаха едри капки пот.

А застаналата до масичката Тес бе приковала поглед върху устройството.

— Какво е това? — попита тя.

— Това е моряшки астролаб — отговори Ванс, докато го обръщаше и разглеждаше. После вдигна поглед, забеляза обърканото й изражение и поясни: — Навигационен инструмент, нещо като примитивен секстант. По онова време все още не са имали понятие от географска дължина, разбира се, но все пак…

Известен като „плъзгащата се стълба към небесата“, астролабът е най-старият научен инструмент, познат на човечеството. Създаден е около 150 г. пр. н. е. от гръцките учени в Александрия, но впоследствие, след като мюсюлманите завладяват Испания, се разпространява много бързо и в Европа. Първоначално е бил използван от арабските астрономи, които чрез него определяли точното време от денонощието в съответствие с височината на слънцето.

Някъде към XV век астролабите започнали да се използват като навигационни съоръжения — с тяхна помощ португалските моряци определяли географската ширина. Именно този моряшки астролаб е дал и прозвището на принц Енрике Мореплавателя — сина на португалския крал Жоао I. В продължение на много години неговата флота го е държала в строга тайна и е била единствената, която е можела да навлиза в открито море.

Астролабът изиграва решаваща роля по време на португалската епоха на Великите открития, чиято кулминация е стъпването на Христофор Колумб в Новия свят през 1492 година.

Надали е случаен фактът, че принц Хенри е бил същевременно и управител на Ордена на Христос от 1420 до смъртта си през 1460 година. Това е португалски военен орден, водещ началото си не от кои да е, а от самите тамплиери.

Ванс продължи да разглежда уреда, изучавайки резките по външния пръстен.

— Забележително! Ако това нещо наистина е на тамплиерите, значи предхожда най-ранния астролаб, който ни е известен, най-малко със сто години!

Внезапно млъкна. Пръстите му бяха напипали още нещо в кожената торба.

И то беше увито в кожа. Разви го и откри вътре малко парче пергамент.

Райли веднага разпозна почерка — беше абсолютно същият като този на шифрования ръкопис, който ги бе довел дотук. Само че този път между думите като че ли имаше разстояния.

Значи писмото не беше шифровано.

Тес също забеляза сходството.

— Но това е от Емар! — възкликна тя.

Ала Ванс изобщо не я слушаше. Отново се бе отнесъл, потопен в насладата да държи поредния древен ръкопис.

Изминаха няколко напрегнати секунди, докато той го четеше, застанал с гръб към тях. А когато накрая се обърна, всички забелязаха, че върху изражението му бе паднал облак.

— Както изглежда — изрече тържествено, — още не сме достигнали края.

Тес направи опит да се пребори със замайването, което я връхлетя. Знаеше, че отговорът надали ще й хареса, но все пак прошепна:

— Какво пише там?