Реймънд Хури
Последният тамплиер (6)

5

Докато двамата с Ник Джордано пристъпваха внимателно върху отломките под краката си, Шон се опита да направи първична оценка на опустошението в музея.

Навсякъде бяха разпръснати безценни реликви, повечето от които вече не подлежаха на реставрация. Тук нямаше нужда от черно-бялата лента. Цялата сграда беше сцена на местопрестъплението. Подът на Голямата зала представляваше грозен натюрморт на разгрома: отломки от мрамор, парчета сребро, петна от кръв — все обекти, достойни за вниманието на криминолозите. Всяко едно от тях — в състояние да осигури някаква следа, и същевременно нито едно от тях накрая да не подскаже абсолютно нищичко.

Докато оглеждаше десетината представители на Криминологичния отдел, които с белите си куфарчета обхождаха отломките и конкретно в този случай подпомагани от Екипа за събиране на доказателства на ФБР, Райли започна да отбелязва мислено всичко, което знаеха до този момент.

Петима мъртви. Трима полицаи, един пазач и един гражданин. Други четирима полицаи и повече от десет граждани — с огнестрелни рани, двама от тях — в критично състояние. Около двадесетина бяха получили прорезни рани от стъкла, а двойно повече бяха с натъртвания от изхвърлянето и тъпкането.

В другия край на фоайето заместник-директорът Том Джансън разговаряше със сухия като вейка капитан на детективите от Деветнадесети полицейски участък. Очевидно спореха за юрисдикцията на своите подчинени звена, но това си беше просто чесане на езиците. Връзката с Ватикана, както и огромната вероятност всичко, случило се тук, да е терористично нападение, означаваше, че цялото разследване автоматично се прехвърля от Нюйоркската полиция в ръцете на ФБР.

Хубавото бе, че още преди години двете организации бяха постигнали споразумение по този въпрос. Когато трябваше да се направи арест, за пред обществеността лаврите винаги се обираха от полицията, независимо кой точно е свършил работата. ФБР си вземаше своя дял потупвания по рамото, едва когато случаят се прехвърлеше в съда — под претекст, че помага за осъждането на престъпника. Въпреки това споразумение егото на отделните личности често заставаше на пътя на разумното сътрудничество. Очевидно точно такъв беше случаят и тази вечер.

Джордано подвикна към някакъв мъж, когото Райли не познаваше. Който и да бе той, прекалено тясното му спортно яке и неизгладените панталони автоматично го поставяха в лагера на Ник Джордано. Под задължителното си яке с монограма на ФБР, Джордано носеше неугледен и абсолютно неприлягащ на фигурата му кафяв костюм, който контрастираше ярко с безупречния костюм в консервативно сиво на агент Райли. Джордано представи на Райли детектив Стив Бучински и двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Стив няма нищо против да ни помогне, въпреки че конкурсът по мерене на онази работа продължава — отбеляза партньорът му, като кимна по посока на все още спорещите им началници.

— Само кажете какво ви трябва! — заяви веднага Бучински. — И аз нямам търпение да закова тези мръсни кучи синове.

„Добро начало“ — помисли си с благодарност Райли.

— На първо време имаме нужда от очи и уши на улицата — отговори той. — Точно вие разполагате и с необходимите хора, и с необходимата мрежа.

— Вече сме задвижили всичко. Ако трябва, ще взема и няколко души от конните патрули — обеща Бучински.

Точно до Деветнадесети участък се намираше Сентрал Парк, така че конните патрули бяха задължителна част от ежедневната им работа. Райли се запита дали не съществува връзка между тях и случая в музея и си отбеляза мислено да провери.

— Няма да са ни излишни и помощници за разговорите с очевидците — обяви Райли.

— Да, наистина. Затънали сме до уши в свидетели — добави Джордано, като кимна по посока на голямото стълбище. Повечето от офисите на горния етаж в момента функционираха като стаи за снемане на свидетелски показания.

Райли вдигна поглед и забеляза агент Амелия Гейнс, която тъкмо слизаше по стълбището от галерията. Джансън бе назначил красивата, амбициозна червенокоса жена за отговорник по снемането на свидетелските показания. Което си беше съвсем логично, тъй като никой нямаше нищо против да разговаря с Амелия Гейнс. След нея вървеше някаква блондинка, която носеше на ръце свое малко копие. Райли предположи, че сигурно момиченцето е нейна дъщеря. Детето изглеждаше заспало.

Райли погледна отново лицето на блондинката. Обикнонено магическото присъствие на Амелия правеше всички останали жени около нея напълно незабележими. Не и тази обаче.

Дори и в настоящето й състояние, в нея имаше нещо абсолютно хипнотизиращо. Погледите им се срещнаха за миг, след което тя сведе очи към боклуците и отломките в краката си. Която и да бе тя, повече от ясно бе, че е сериозно разтърсена от преживяното.

Райли се загледа след нея как се насочва към вратата и как се чуди къде да стъпи. Следваше я друга жена, по-възрастна, която също приличаше на нея. Не след дълго трите напуснаха музея.

Шон Райли се обърна към колегите си и пренасочи отново вниманието си към въпроса, който обсъждаха.

— Първите рутинни разпити обикновено са чиста загуба на време, но все пак сме длъжни да действаме според правилата и да говорим с всички.

— В случая загубата ще бъде особено голяма. Цялата проклетия е записана на видео — отбеляза Бучински и посочи към охранителната система на музея. — Да не говорим пък за прекрасното отразяване на външните събития, което дължим на телевизионните екипи.

Опитът на Райли го бе довел до извода, че високотехнологичната охрана е отличен помощник при високотехнологичните престъпления. Ала никой не беше предвидил такова нискотехнологично появяване на рицари на коне.

— Страхотно! — кимна той. — Значи пуканките са от мен.