Реймънд Хури
Последният тамплиер (59)

58

Докато се спускаха надолу в студения мрак на езерото, Тес усети, че я изпълва познатият прилив на адреналин — усещане, което не бе изпитвала доста отдавна. Имаше нещо почти мистично в очакването да видиш неща, които не са били зървани от човешки очи в продължение на стотици и хиляди години. На сушата, където изкопаваха останки от отдавна загинали цивилизации, стояли цяла вечност скрити под пясъци и пластове пръст, усещането беше достатъчно замайващо. Но когато вероятният обект се намираше под тонове вода, беше още по-велико.

А точно това спускане беше нещо много повече, поне според нея. Докато преобладаващата част разкопки или гмуркания започваха с обещанието за някакво голямо откритие и накрая се оказваха пълно разочарование, то този случай бе напълно различен. Поредицата от следи и насоки, довели ги до това езеро, характерът на кодираното послание, както и крайностите, до които хората бяха готови да стигнат, за да го намерят, подсказваха, че днес тя се намираше на прага на археологическо откритие с далеч по-голяма значимост, отколкото всичко, на което някога смееше да се надява.

Вече се намираха на шест метра дълбочина и продължаваха да се спускат бавно. Някъде между студа и очакването като че ли всяка пора от тялото й бе внезапно оживяла. Вдигна очи към огрятата от слънцето водна повърхност.

Лодката на стареца висеше спокойно над тях. Водата беше бистра, като се имаше предвид, че се намираха в една насилствено обуздана река, но с всеки следващ метър мракът ги обгръщаше все повече и повече.

Все още нямаше никакви признаци, че са достигнали дъното. Тес включи водолазната лампа, която държеше — наоколо се носеха малки частици, движещи се бавно напред от течението, по посока към стената. Погледна към Райли, който потъваше до нея. Подмина ги стадо пъстърви, които се спряха, погледнаха ги любопитно, след което отново се впуснаха напред.

Забеляза, че Райли ръкомаха ожесточено надолу. Дъното постепенно се приближаваше. Отначало я побиха тръпки — въпреки дългогодишните наноси, утаявали се в язовира, това дъно не приличаше на морските дъна, с които беше свикнала. Беше си точно това, което е било някога — потопена долина, изпъстрена със скали и камъни, с голи дънери на отдавна загинали дървета. Всичко беше покрито с дебел слой водорасли.

Заплуваха един до друг, движейки се спираловидно, за да оглеждат бавно дъното. Първа ги забеляза тя. Старецът се оказа абсолютно точен в преценката си — защото там, едва различими сред този неземен пейзаж, се възправяха призрачните останки от селцето.

Отначало единственото, което Тес бе в състояние да различи, бяха разхвърляните неравномерно ерозирали каменни стени. Постепенно обаче очите й се адаптираха към картината и тя забеляза как камъните образуват точни, линейни форми. Поведе Райли още по-надолу. Сега пред тях се откриваше улица с къщи от двете й страни. Понесоха се напред, оглеждайки останките на старото селце, увиснали над тях като изследователи, носещи се над извънземни територии. Гледката беше сюрреалистична — голите клони на мъртвите дървета се полюшваха от лекото течение като приветстващите ги крайници на затворени завинаги тук нещастни духове.

Внезапно движение я накара да извърне поглед наляво. Стадо дребни рибки, очевидно хранещи се с водорасли, се разпръснаха в мрака. Тес се обърна и забеляза, че точно тук къщите свършваха и се откриваше голо пространство. Когато се гмурна надолу, видя черния дънер на огромно дърво, чиито голи клони почти не помръдваха.

Ето я и нея — бяха открили старата плачеща върба.

Тес несъзнателно издиша от вълнение — от кислородната тръба в устата й изригна облаче мехурчета, които се понесоха към повърхността. Очите й започнаха да обхождат трескаво обстановката. Знаеше, че вече е близо.

И точно когато Райли се присъедини към нея, го забеляза — порутените останки на нещо, което безспорно е било кладенец, на няколко метра от дънера на върбата. Плъзна се напред, а лъчът на лампата й прониза тъмнината наоколо. И там, точно до кладенеца, извисяващи се с меланхолично величие, се издигаха стените на църквата.

Хвърли поглед към Райли. Той се носеше до нея, обгръщайки с поглед всичко, очевидно изпитващ същото вълнение, което изпитваше и тя. Тес се спусна напред към скелета на старата църква. От двете й страни се бяха натрупали наноси, укрепващи стените. Покривът беше като изтърбушен. Докато разхождаше лъча на лампата си по стените, тя си даде сметка, че църквата се намира в далеч по-окаяно положение, отколкото преди седемстотин години, когато тамплиерите я бяха открили.

Следвана плътно от Райли, Тес се спусна надолу и подобно на птичка, пикираща в плевня, тя премина през портала на църквата, покрай килнатата на една страна огромна порта. Когато се озова вътре, тя се понесе на около три метра над пода на църквата. Двамата заплуваха между подводната галерия от каменни колони, някои от които вече съборени. Стените бяха възпрели наслагването на прекалено много тиня и наноси във вътрешността, което беше добро предзнаменование във връзка с откриването на надгробната плоча. Тес и Райли плуваха плътно един до друг, а светлината на лъча създаваше калейдоскоп от сенки в дълбоките ниши около тях.

Тес се оглеждаше непрекъснато, за да запамети всяка зловеща сянка или форма около себе си, като се стараеше да овладее ударите на сърцето си. Порталът на църквата беше останал далеч в мрака зад тях.

Тя направи знак на Райли и падна на дъното. Той я последва. Пред тях лежеше огромна разбита каменна плоча, която, по преценка на Тес, е била част от олтара. Парчетата бяха покрити с водорасли, от които поръфваха дребни рибки.

Провери колко време им остава и вдигна към Райли десетте си пръста. Това означаваше, че трябва да започнат да се издигат след не повече от десет минути. Не разполагаха с достатъчно кислородни бутилки, за да си позволят по-продължителна декомпресия.

Тес знаеше, че са близо. Носейки се на сантиметри от дъното на църквата, тя бръскаше леко тинята от пода, като се стараеше да не вдига прекалено гъст облак прах около себе си. Никакъв помен от надгробни плочи — само още боклуци и още повече тиня, през която се промушваха змиорки.

После Райли я сръга. Каза нещо, ала гласът му се превърна в някакъв неясен, металически звук, който изгъргори през тръбата на скафандъра.

Тя се вторачи в него как се привежда и разчиства тинята и камъчетата около малка ниша. На пода се откроиха леко поизтъркани букви. Очевидно това беше надгробна плоча.

Тес задиша учестено. Като проследи надписа с пръст, прочете името: Джайо. Вдигна поглед към Райли и очите й светнаха от възбуда. Той също й се усмихна с очи. Сърцето й вече биеше лудо, когато пред тях започнаха да се открояват все повече и повече букви.

И тогава, насред тинята, се появи то: Ромити.

Значи писмото на Емар е истинско.

И декодерът, създаден от ФБР, е бил точен. А най-важното от всичко бе, че нейните предположения се бяха оказали верни.

Намериха го!