Реймънд Хури
Последният тамплиер (58)

57

Старецът вече се чувстваше много по-удобно, седнал до Райли, който провираше джипа внимателно по неравната пътека надолу, докато накрая достигнаха брега на езерото.

Наистина беше огромно. Водната повърхност беше гладка и прозрачна като стъкло. В другия край съзряха цяла поредица от стълбове, някои електрически, други телефонни, и Райли предположи, че сигурно някъде там има и път.

Високо нагоре се виеше друга дълга редица стълбове, излизащи от самия язовир, прекосяващи северния хребет и отправящи енергията му към цивилизацията. Но като се изключеше изкуственото езеро, цивилизацията не беше успяла да достигне тази местност. Горите и планините, високите планински върхове наоколо, както и като цяло не особено приветливият терен, изглеждаха точно така, както са ги видели и рицарите тамплиери, минали по този път преди седемстотин години.

Пред тях се извиси язовирната стена. Вече не по-малко нетърпелив от Тес да достигне крайната им цел, Шон Райли натисна педала на газта и се спусна по хубавия път, опнал се по горната част на масивната бетонна конструкция. Вляво от тях язовирната стена се спускаше поне шестдесет метра надолу. В другия край на пътя се виждаше станцията за поддръжка на съоръженията, към която ги водеше старецът.

Докато напредваха по пътя, Райли не пропусна възможността да огледа обстановката. Не се забелязваха никакви признаци на живот, въпреки че не можеше да бъде сигурен, тъй като горската растителност бе много гъста, а сенките й представляваха идеално убежище за всеки, който не искаше да бъде видян. Откакто бяха навлезли в последната фаза на пътешествието, той бе започнал да си отваря очите на четири, но досега не бе зърнал нищо, подсказващо за външни посетители. Вероятно положението щеше да бъде по-различно в разгара на туристическия сезон, но точно сега като че ли бяха сами.

Не че подобни заключения успокояваха агента. Ванс бе доказал, че винаги е една крачка пред тях, а освен това бе демонстрирал упорита решителност и неотклонност в преследването на целта си.

Той със сигурност беше някъде тук. Наблизо.

Използва времето, докато пътуваха към язовирната станция, за да попита стареца дали и някой друг не го е питал за селото на дъното. След период на чудата езикова акробатика той схвана, че старият човек не е виждал никого, който да пита за това място. Може пък този път по изключение те да са с една крачка напред. Но за всеки случай, преди да паркира джипа пред малката станция, той отново огледа околността.

Отпред бе паркиран ръждясал бял фиат. От другата страна като че ли също идваше път. Изглеждаше равен и относително нов.

— Ако това е път — обърна се той към Тес, — щяхме да пристигнем за двойно по-кратко време.

— Когато приключим задачата си тук, нищо не ни пречи да си тръгнем по него — ухили му се тя.

Настроението й се беше променило коренно, когато се обърна към него и после скочи след стареца, който вече поздравяваше някакъв по-млад мъж, появил се точно в този момент от станцията.

Райли реши да изчака за малко в колата, докато я наблюдаваше как крачи с дългите си крака към двамата местни жители. Непоправима е! В какво, за бога, се забърквам, като се хванах с тази жена?! Беше й предложил да съобщят за местонахождението си и да изчакат пристигането на екипа специалисти, които щяха да се справят по-лесно със задачата, като я увери, че ще направи всичко възможно откритието да бъде на нейно име.

Без да й трепва окото обаче, тя махна с ръка, отказвайки предложението му, като го помоли да изчака още мъничко. И въпреки онова, което му подсказваше опитът и здравият му разум, той отстъпи, прекланяйки се пред напора на нейния ентусиазъм.

Тя бе решила да извърви лично целия път. Дори бе настояла засега Райли да не припарва до сателитния телефон, докато тя самата не се увери точно за какво става въпрос.

Тес вече разговаряше оживено с младия човек — инженер на име Окан. Той беше дребен и хилав мъж с гъста черна коса и забележителни мустаци, а ухиленото му изражение подсказа на Райли, че чарът на Тес вече е започнал да действа и че неохотата на човека да им сътрудничи постепенно се стопява. Окан знаеше малко английски, което си беше направо благословия.

Агентът от ФБР наблюдаваше как Тес обяснява, че те са археолози с интерес към старите църкви, особено онези, които се намират на дъното на новите язовири. Инженерът на свой ред разказа, че долината е била залята през 1973 година — две години, след като картата на Тес е била отпечатана. И сега този язовир осигурявал по-голямата част от електричеството за благоденстващото южно крайбрежие на Турция.

Но следващият въпрос, който Тес зададе на инженера, накара Райли да се смръзне.

— Сигурно разполагате с водолазна екипировка, нали? За проверка на съоръженията.

Окан се оказа точно толкова изумен, колкото и самият Райли.

— Да, така е. Но защо?

Тя автоматично стопи съмненията им, като изрече:

— Бихме искали да наемем два екипа.

— Искате да се гмурнете, за да търсите онази църква? — изгледа я ошашавено инженерът.

— Точно така — кимна безгрижно Тес, а после разтвори ръце и отбеляза усмихнато: — Перфектен ден за тази цел, не мислите ли?

Инженерът погледна първо към Райли, а после към стареца, не знаеше какво да й отговори.

— Да, разполагаме с оборудване, обаче то се използва само един-два пъти годишно. И сигурно има нужда от проверка. Не знам дали…

Без каквото и да е колебание тя отсече:

— Двамата с колегата ми можем да го проверим. Непрекъснато го правим. Е, къде е?

Райли я погледна не особено убедено. Тя му отвърна на погледа, но нейният излъчваше абсолютна увереност. Той продължи да разсъждава върху безумното й изявление, че и двамата са опитни гмуркачи. За нея не знаеше, но той самият беше взел само няколко най-основни урока по подводно плуване. И все пак не възнамеряваше да я излага пред тези двама непознати. Просто реши да тръгне с нея, за да види докъде ще я доведе безразсъдната й решителност.

Но Окан очевидно още се колебаеше.

— Ами… не съм сигурен… Нямам право да правя нещо подобно…

— О, не се притеснявайте! Всичко ще бъде наред! — отправи му поредната си лъчезарна усмивка тя — Разбира се, че ще ви подпишем документ, че ние поемаме цялата отговорност. Освен това за нас ще бъде удоволствие да платим известна такса на… компанията, за използването на оборудванего.

Паузата, която направи, преди да изрече думата „компания“, беше перфектно изчислена. Ако беше по-кратка, Окан нямаше да разбере посланието. Ако беше пък по-дълга, сигурно щеше да се почувства обиден от едно толкова тромаво предложение за подкуп.

Дребният човек я изгледа, после мустаците му потрепнаха и той отвърна:

— Окей. Елате с мен. Ще ви покажа с какво разполагаме.

 

 

От офиса се спускаше тясна стълба, водеща до прашен склад, претъпкан с безразборно нахвърляни купчини оборудване и осветен от флуоресцентна лампа, която непрекъснато примигваше и жужеше. Под синкавата светлина Райли различи инструменти за заваряване, бутилки с пропан бутан, ацетиленова горелка, а в ъгъла — водолазна екипировка.

Остави Тес да се разправя с тази задача. Докато я наблюдаваше как оглежда експертно нещата, си даде сметка, че археоложката си разбира от работата.

— Не са от най-новите, но ще станат — отсече накрая.

Не успя да намери единствено компютър за гмуркане, но реши, че ще им се наложи да се справят и без него. Зърна на стената карта на язовира и попита Окан каква е дълбочината. Според него била не повече от деветдесет-сто метра. Тес огледа картата и се смръщи.

— Когато стигнем на дъното, няма да разполагаме с много време. Затова ще се наложи да започнем гмуркането точно над самото село.

После се обърна към инженера и го попита дали има някакъв начин, по който да разберат точното местоположение на някогашното село. Дребният мъж се почеса, очевидно обмисляйки въпроса. Накрая отсече:

— Трябва да говорите с Рюстем. Той е живял в това село, преди да бъде залято, и никога не е напускал района. Ако някой знае къде е онази църква, то това е само той.

Райли изчака Окан да излезе, след което се приближи до Тес и прошепна:

— Това е истинска лудост! Трябва да извикаме специалисти!

— Ти май забравяш, че аз също съм специалист! Правила съм го стотици пъти!

— Да де, но не по този начин. Освен това изобщо няма да бъда спокоен и двамата да слезем долу, а тук да не остане никой, за да държи нещата под око.

— Налага се да опитаме! Стига де, нали сам каза, че наоколо не се вижда жива душа! Очевидно сме успели да изпреварим Ванс. — Приближи се до него и със светнали очи допълни: — Вече не можем да се откажем! Не и когато сме толкова близо!

— Добре де, но само едно гмуркане! — предаде се отново той. — А после ще се обадим.

Отправила се вече към вратата, тя се обърна и заяви:

— Нека бъдат две.

 

 

Изнесоха водолазните костюми и оборудването горе и натрупаха всичко в багажника на джипа. Окан покани Тес в ръждясалия си фиат, като помоли Райли да го следва със стареца. Райли погледна към Тес, която му намигна съзаклятнически, след което сви дългите си крака в тясната кола — за огромна радост и наслада на дребничкия инженер.

Паджерото тръгна след колата на Окан по асфалтовия обслужващ път. След около километър инженерът намали и спря до ограден с вериги двор, в който бяха струпани бетонни блокове, дренажни тръби и десетки празни варели — обичайният боклук, оставащ след края на всеки строеж.

Из двора щъкаше мъж с традиционна турска роба и фес. Райли се досети, че тук като че ли е в ход доходоносен частен бизнес и затова въобще не беше изненадан, когато Окан представи мъжа като свой чичо.

Рюстем им се ухили с беззъба усмивка, след което се заслуша напрегнато, докато племенникът му го засипваше с въпроси, след което отговори с изобилие от ръкомахания и ентусиазирани кимания.

Окан се обърна към Тес и Райли и обясни:

— Чичо ми си спомня останките от селото много добре. В продължение на много години е водил козите си на онова място. Каза, че днес е останала само част от старата църква. — Тук сви рамене и реши да вметне свой коментар: — Или поне е било така, преди язовирът да я залее. Близо до църквата имало кладенец и той си спомня… мммм… — Тук направи пауза, очевидно търсейки подходящата дума. — Мъртвия корен на много голямо дърво.

— Дънера — подсказа Тес.

— Дънера, точно така. На плачеща върба.

Тес се обърна към Райли с очи, блеснали от нетърпение.

— Е, какво ще кажеш? — изрече уж нехайно той. — Струва ли си да погледнем?

— Щом настояваш! — ухили му се тя.

Благодариха на Окан, а стареца взеха с тях. Инженерът хвърли последен мечтателен поглед след Тес. Не след дълго двамата с Райли вече си обличаха водолазните костюми близо до брега, където Рюстем държеше две малки гребни лодки. Качиха се на едната, Рюстем я бутна, а после се качи и той. Взе веслата и започна да гребе с лекотата на човек, който е правил това цял живот.

Тес се възползва от възможността да напомни на Райли рутинните процедури, които той си спомняше само бегло от единственото си подобно приключение на Каймановите острови преди четири години. Рюстем спря да гребе някъде по средата меяоду източния и западния бряг, на около километър от язовирната стена. Докато си мърмореше нещо под носа, той се обърна последователно към всяко възвишение наоколо, използвайки едно от веслата като жалон, за да определи местонахождението им. През това време Райли хвърли двата водолазни скафандъра във водата и се обърна към Тес:

— Какво, според теб, ни чака там, долу?

— Засега не знам — промълви тя, вторачена тържествено във водната пустош. — Да се надяваме, че все още ни чака.

Спогледаха се мълчаливо, но после осъзнаха, че старецът е прекратил проучванията си и им се хили победоносно. Посочи надолу и изрече на турски:

— Църквата е точно тук долу.

Думите му прозвучаха доста сходно с тези, използвани от стареца в ресторанта.

— Ясно — кимна Тес.

— Какво точно каза той?

— Откъде да знам?! — махна небрежно тя, докато прекрачваше лодката. — Но почти съм сигурна, че изрече думата за църква, така че сигурно е това. Хайде, идваш ли?

И преди той да успее да каже каквото и да било, тя вече си беше сложила водолазния скафандър и се бе гмурнала по гръб в язовира, почти без да разплиска водата около себе си. След един поглед към Рюстем, макар и не чак толкова грациозно, Райли последва Тес в тъмните води.