Реймънд Хури
Последният тамплиер (57)

56

Тес замръзна на място, втренчена пред себе си. После хвана дръжката на вратата и изскочи от джипа, още преди да беше напълно спрял. Втурна се към ръба на хребета и зяпна неразбиращо. От единия до другия край на долината се простираше тъмно, спокойно проблясващо под слънчевите лъчи планинско езеро.

— Не разбирам — отрони тя. — Би трябвало да е тук.

— Сигурно някъде сме завили погрешно — обади се Райли.

— Изключено! — извика Тес, докато мисълта й продължаваше да преповтаря всяка подробност от пътуването, всеки знак, който бяха забелязали по пътя. — Всичко си пасваше! Просто тръгнахме по неговия маршрут, описан в писмото. Би трябвало да е някъде тук!

Отказвайки да приеме безспорната си грешка, тя навлезе в горския гъсталак и излезе в друг край на хребета, за да огледа обстановката по-добре. Райли я последва.

Езерото се простираше до края на долината вдясно от тях. Противоположният му край беше скрит сред гъстата гора отсреща. Тес продължаваше да се взира в спокойните води, неспособна да повярва на очите си.

— Просто не разбирам!

— Трябва да е някъде тук. Вероятно сме объркали нещо по пътя.

— Добре де, ама къде? — обърна се раздразнено към него тя. — Вървяхме точно по неговото описание, чак до двойния хребет! — После сведе отново поглед към картата и заяви: — А това езеро даже не фигурира тук!

После вдигна поглед към него и въздъхна отчаяно. Той я прегърна и каза:

— Виж сега, близо сме. Сигурен съм! Пътуваме вече часове наред. Какво ще кажеш да намерим някое градче или село, за да похапнем свястно? И когато се настаним удобно, пак ще прегледаме бележките ти.

 

 

Попаднаха на малко селце, типично за региона. Старец със сбръчкано лице и тъмни, хитри очички прие поръчката им, която се състоеше просто в съгласието им да хапнат онова, което бе в състояние да им предложи заведението. Не след дълго на масата пред тях се озоваха две бутилки бира „Ефес“ и голяма чиния с лозови сърмички.

Тес бе потънала в проучване на бележките си. Вече се беше поуспокоила, но разочарованието изобщо не я беше напуснало.

— Яж! — подкани я Шон. — После ще можеш да се цупиш по-добре!

— Не се цупя! — изгледа го гневно тя.

— Нека погледна и аз.

— Къде?

— В бележките ти. Да ги прегледаме заедно, стъпка по стъпка.

Тес бутна настрани бележките и стисна силно юмруци.

— Близо сме! Усещам го с всяка фибра на тялото си!

Старецът се приближи към тях с две чинии печено агнешко със зеле. Райли го проследи с поглед как поставя чиниите на масата, после му кимна в знак на благодарност и отново извърна очи към Тес.

— Защо не попитаме стареца?

— Беер ел Сифсааф не фигурира на картите вече стотици години — промърмори тя. — Стига, Шон! Човекът е стар, но не чак толкова!

Райли обаче изобщо не я слушаше. Погледът му беше фиксиран върху стареца, чието лице се озари от беззъба усмивка, когато му кимна. Прилив на надежда заля агента.

— Беер ел Сифсааф? — обърна се бавно той към стареца, а после изрече много бавно: — Знаете ли къде е?

Старецът се усмихна и закима енергично.

— Беер ел Сифсааф — изрече. — Evet^[1].

Очите на Тес светнаха и тя се изправи на крака.

— Какво?! — Старецът отново кимна. — Къде? — извика тя. — Човекът очевидно продължаваше да изразява съгласие, но при тази дума нещо се обърка. Тя се смръщи, а после повтори на турски: — Nerede^[2]?

Старецът посочи към хълма, от който току-що бяха слезли. Тес вдигна поглед и проследи протегнатия му пръст. Старецът махаше с ръка на север.

След няколко минути паджерото отново гълташе ската нагоре. Старецът, който беше седнал отпред до Райли, бе сграбчил здраво дръжката в горната част на вратата и се потеше от ужас, докато гледаше как планината профучава покрай него, а вятърът шиба лицето му през отворения прозорец. Молбите му да карат по-бавно само подклаждаха настървението на Райли, който натискаше здраво педала на газта. Тес се бе облегнала зад тях и очите й следяха пейзажа за някакви знаци.

Точно на хребета, от който бяха зърнали езерото, старецът посочи напред и извика:

— Göl, göl^[3]!

Райли извъртя рязко волана и пое по още по-тясна пътечка, която не бяха забелязали преди. Джипът се вклини напред, без да се впечатлява от клоните, които го биеха от всички страни. След още около километър дърветата отстъпиха и те се озоваха на друг хребет.

Старецът се хилеше и сочеше възбудено долината. Стана ясно, че е там. Но когато пред тях се откри самата долина, Тес не можа да повярва на очите си. Беше същото езеро.

Погледна отчаяно към Райли, който тъкмо натискаше спирачките. Всички слязоха. После се насочиха към ръба на хребета, а старецът продължаваше да кима самодоволно. Тес го наблюдава известно време, после поклати глава и се обърна към Шон:

— Страхотен водач си намерихме, няма що! — После се обърна пак към стареца и повтори: — Беер ел Сифсааф? Къде?

Челото на стареца се сбърчи озадачено.

— Ей там! — отговори той на турски и посочи към езерото.

Райли пристъпи още няколко крачки и огледа още веднъж околността. Оттук се виждаше цялото крайбрежие на езерото, включително и западния му край, който преди това беше скрит от гората.

После се обърна към Тес и се ухили саркастично.

— О, вие, неверници!

— Какво би трябвало да означава това?

Той я подкани с жест да се приближи към него. Тес погледна към стареца, който също закима ентусиазирано, а после, още по-озадачена, се приближи до Райли.

От тази нова гледна точка Тес зърна пред себе си края на езерото — бетонен път, който се простираше от единия край на хребета чак до другия. Стена на язовир.

— О, Господи! — отрони се от устните й.

Райли извади бележник от джоба си и надраска на него груб чертеж на хълмовете, които се простираха пред тях и обграждаха езерото. После добави и няколко къщи на дъното на езерото и показа чертежа на стареца, който веднага грабна химикала му, драсна знака „X“ точно на дъното и заяви на турски:

— Селото беше тук! Беер ел Сифсааф!

Тес и Райли се спогледаха, а после той й показа грубия си чертеж, потвърждавайки подозренията й.

— Точно тук е. Под водата. Този язовир е залял цялата долина заедно с останките от селото. И сега всичко се намира на дъното му.