Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Райли и Тес Чайкин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Templar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo(2016)

Издание:

Автор: Реймънд Хури

Заглавие: Последният тамплиер

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; второ (не е указано)

Издател: ИК „Ера“; ИК „Глобус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006; 2011

Тип: роман

Националност: американска

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-389-139-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3229

История

  1. —Добавяне

54

Когато Тес и Шон Райли затрополиха по металната стълба на самолета на летище „Даламан“, беше ранен следобед. И двамата се чувстваха скапани. Няколкото часа сън по време на дългия трансатлантически полет, им беше помогнал донякъде, но и двамата се нуждаеха от здрав сън, в истинско легло, преди да се отправят към неизвестността. За съжаление обаче не разполагаха с време за подобен лукс.

Вместо да си отспят, те бяха увеличили умората си с още три часа чакане на аерогарата в Истанбул, за да хванат самолет за южното крайбрежие на Турция, откъдето беше най-подходящо да започнат пътешествието си навътре в сушата.

Райли беше прекарал част от трите часа престой в Истанбул на мобилния си телефон. Първо сведе новата информация на партньора си Ник Джордано, а после проведе разгорещен разговор с шефа си Джансън, който продължаваше да има съмнения относно правилността на прибързаното му решение да придружи Тес до Турция, питайки се дали е нямало да бъде по-добре просто да й подкара задника към Федерал Плаза.

Останалата част от времето си той посвети на местния офицер за свръзка на ФБР Ведат Ертугрюл, който бе пристигнал да ги посрещне още в Истанбул, за да улесни влизането на Райли в страната без обичайния паспорт. Той потвърди, че засега нито една от митниците на Турция не е докладвала за влизането на Ванс, след което продължи с доклада за организираната снабдителна и логистична поддръжка.

ФБР не разполагаше с постоянен агент в Турция. Най-близкият филиал на Бюрото се намираше в Атина, за да помага на полицията в разследването на наскорошните терористични актове. На този етап отношенията на САЩ с правителството на Турция можеха да се определят в най-добрия случай като обтегнати, благодарение на продължаващия хаос в Ирак.

Ертугрюл увери Райли, че ако се налага, може да му уреди полицейски ескорт, който да ги очаква в Даламан. Райли отказа предложението, защото изобщо не му се искаше се разправя нито с езикови бариери, нито с местната бюрокрация. Само помоли Ертугрюл да направи всичко възможно да уведоми властите там за тяхното присъствие. Той щеше да поддържа връзка с тях и да извика подкрепления, ако се наложеше, макар дълбоко в себе си да подозираше, че вероятно щеше да му се наложи да се справя сам.

Райли бе използвал престоя в Истанбул и за да си осигури малко по-подходящо облекло. В ръката си вече държеше торба, в която се намираха работните му дрехи и временните документи, с които Ертугрюл го беше снабдил вместо паспорт. Торбата съхраняваше също така и сателитен телефон, който му бе даден от техния офицер за свръзка. Чрез него и чрез станцията на Министерството на отбраната в Хавай, той щеше да поддържа връзка с останалата част от света, независимо в кое затънтено кътче на планетата го запратеше това приключение.

Освен всичко изброено вътре се мъдреше и неговият браунинг, за който Ертугрюл бе така добър да го снабди с допълнителни пълнители.

Тес пък се възползва от престоя им в Истанбул, за да се обади в дома на леля си и да говори с майка си и дъщеря си. Разговорът й определено беше труден. Ким й липсваше, а болката й се увеличи още повече, когато чу гласа на дъщеря си по телефона. Успокоението й бе, че детето си прекарва много добре в Аризона. Далеч по-мъчително обаче бе да обясни на майка си какво е намислила. Положи максимални усилия да я успокои, а накрая дори прибягна до името на Райли, но за съжаление този факт притесни Айлийн още повече.

Защо ще я придружава агент на ФБР, щом изобщо не е опасно? Тес си измисли някакво извинение, че е тук само като страничен експерт, а после използва включването на високоговорителите на летището, за да се извини, че не чува и затвори телефона. След като го направи, се почувства отчайващо зле. Но после си даде сметка, че каквото и да кажеше на майка си, само фактът, че е в чужбина, беше достатъчен, за да изправи Айлийн на нокти.

Онова, което обаче почти не забеляза, бе мъжът с жълтеникавите очи, който случайно се блъсна в нея, докато Тес си проправяше път към дамската тоалетна след злополучния разговор с майка си. Беше съборил чантата с колелцата от ръката й, но после любезно се наведе, за да я вдигне, и се отдалечи, едва след като се увери, че дамата е добре.

Определено забеляза, че мъжът вони на цигари, но тя знаеше, че повечето мъже в Турция пушеха. И въобще не обърна внимание на миниатюрното черно кръгче, с размерите на дребна монета, което той прикрепи към едно от колелцата на дъното на чантата й.

И сега, дърпайки след себе си чантата, Тес вървеше заедно с Райли през задушния, претъпкан терминал към гишето за коли под наем. Ведат Ертугрюл ги бе снабдил със стек минерална вода, два спални чувала и найлонова палатка. Не след дълго двамата вече седяха в леко очукания паджеро, с който се отправиха по хилядолетните стъпки на шепа корабокруширали рицари тамплиери.

На волана седеше Райли, а Тес изпълняваше ролята на навигатор. В скута си бе разстлала пъстра поредица от карти и бележки, чрез които се опитваше да уточни маршрута, следван от Ал-Идриси.

Когато брегът остана далеч зад тях, гъсто построените къщи и ниските кооперации отстъпиха място на по-спокоен и живописен пейзаж. По-голямата част от някогашната ликийска брегова линия бе съхранена като историческа забележителност, още преди построяването на летище „Даламан“, което бе спасило региона от превръщането му в поредица от големи скъпарски курорти.

Тес и Райли скоро се оказаха насред приятната, пасторална обстановка на по-стари имоти, заградени с груби каменни зидове и ръждясали огради от ковано желязо, под благите сенки на огромни борове. Земята и от двете страни на пътя изглеждаше богата и плодородна, изобилстваща от зеленина и малки горички. Вдясно от тях горите като че ли ставаха по-гъсти.

След около час стигнаха Кьойджейъз — градче, сгушено на брега на голямо, тайнствено езеро, някога част от естествено пристанище. Над тях се възправяха величествени скали с изкусно издълбани високо в тях гробници — останки от една от множеството цивилизации, някога населявали този регион.

След като подминаха града, Тес каза на Райли да отбие от главния път. Асфалтът по отбивката бе неравен и издълбан от стихиите. Стана ясно, че оттук нататък пътуването нямаше да бъде особено лесно, но засега паджерото се представяше доста добре.

Около тях се редуваха маслинови и лимонови горички, житни поля и доматени плантации, а самите пътища представляваха сякаш коридори между стари ливанови дървета. Ярките цветове и ухания на девствената природа съживиха притъпените от дългия полет сетива на Тес и Шон. А след това колата пое нагоре, навлизайки в гъсти гори, прошарени тук-там с по някое заспало селце.

Навсякъде около тях се съзираха бедните, примитивни и живописни белези на живот, непроменен от хилядолетия — жива история, недокосната от развитието на проспериралия Запад. Непрекъснато изникваха странни, зашеметяващи гледки: овчарка, предяща на вретено, докато наглежда стадото си; събирач на дърва, прегърбен под товара си; двойка волове, дърпащи дървено рало под лъчите на залязващото слънце.

Отвреме навреме Тес изпадаше във възторг, когато откриваше пълно съвпадение между разказаното от Ал-Идриси и гледките около тях. Ала в преобладаващата си част мислите й бяха посветени не толкова на дневниците на този велик пътешественик, а на одисеята на онези бедни, едва оцелели рицари, влачещи уморените си крака по същите тези пътища преди толкова столетия.

Вече се здрачаваше и джипът мина на фарове. Пътят се бе превърнал в тясна, камениста пътечка.

— Смятам, че за днес ни стига — отбеляза Райли.

Тес погледна картата си и отсече:

— Не е далече. Бих казала, че ни остават около тридесет-четиридесет километра.

— Може и да си права, но вече се смрачава, а не ми се иска да се ударим в някой по-голям камък и да счупим ос или, не дай си боже, нещо по-лошо.

Въпреки че Тес нямаше търпение да достигне крайната цел, беше принудена да се съгласи с него, когато го видя да завива към една относително равна полянка. При тази обстановка дори и спуканата гума би представлявала проблем.

Двамата излязоха от джипа и се огледаха. Зад розовеещите облаци над тях надничаха последните лъчи на слънцето. Иначе небето беше ясно. Полумесецът над тях им се стори неестествено близо. Райли си даде сметка, че е обграден от смущаваща тишина, на каквато изобщо не беше свикнал.

— Дали наблизо няма град, където бихме могли да отседнем?

Тес отново прегледа картата и заключи:

— Не, наблизо няма нищо. Последният е останал на десет километра назад.

Райли направи бърз, професионален оглед на мястото, където бяха спрели, и реши, че става за временна база. После се насочи към багажника и подметна:

— А сега да видим какво ни е подсигурил нашият човек в Истанбул!

 

 

Докато агентът издигаше палатката, Тес успя да запали малък огън. Не след дълго двамата се заеха с опустошението на хранителните продукти, с които ги беше снабдил Ертугрюл — нагъваха пастърма и вкусен бюрек със сирене.

Райли наблюдаваше със задоволство как Тес отваря кутия с локум, как гълта лакомо едно голямо парче, а от пръстите й капе захарен сироп.

— Този ваш човек тук е направо божествен! — отбеляза тя, преди да сложи в устата си второ парче локум. — Опитай, страхотно е! Така и не можах да му се наситя, когато бях тук предишния път.

— А Ванс по какъв случай беше дошъл? — попита Райли, докато си вземаше парче от кутията.

— Баща ми работеше на едни разкопки, недалече от Араратската аномалия. Уилям Ванс изгаряше от любопитство да погледне за какво става въпрос, та баща ми го покани — отговори Тес.

После разказа как през 1959 година един разузнавателен самолет „U-2“, на връщане от мисия над Съветския съюз, решил да направи няколко снимки и над района на Турция, които силно заинтригували аналитиците на ЦРУ. И продължили да поддържат интереса им години наред. Накрая информацията изтекла някак си и през 90-те години снимките най-сетне станали публично достояние. Предизвикали истинска сензация.

Оказало се, че високо в планината Арарат, недалече от върха й, имало нещо, което много приличало на кораб. Близките кадри разкривали, че става въпрос за три огромни извити дървени греди, наподобяващи част от корпуса на гигантски плавателен съд.

— Ноевият ковчег — кимна Райли, припомняйки си вестникарските заглавия от онези години.

— Проблемът обаче бил, че дори и в края на Студената война районът си оставал все така чувствителен. Планината се намира само на осемнадесет километра от руската граница, и по-малко от тридесет — до Иран. Все пак шепа хора получили разрешение и се опитали да се изкатерят там, за да проверят за какво всъщност става въпрос. Един от тях е бил Джеймс Ървин, астронавтът. След като стъпил на Луната, той станал фанатичен християнин. Та Ървин направил опит да се покатери там, за да разгледа аномалията отблизо. При втория си опит обаче паднал и умрял.

Лицето на Райли се свъси.

— Е, ти какво мислиш? Наистина ли е Ноевият ковчег?

— Мнението на учените е, че не е. Просто чудато скално образувание.

— Но какво е твоето лично мнение?

— Нито един човек не е успял нито да го достигне, нито да го докосне. Единственото сигурно е, че легендата за някакъв потоп и за мъж с голям кораб, в който приютява множество животни, се съдържа в писания, датиращи още от времето на разцвета на Месопотамия, предхождащи написването на Библията с хиляди години. Което ме кара да мисля, че нещо подобно може би наистина се е случило. Не че целият свят е бил наводнен. Просто някаква голяма област от него, при това точно в този регион. И един човек е успял да оцелее, за да разкаже историята си на света.

В тона й имаше нещо ужасно категорично, направо безпрекословно, на което Райли не бе в състояние да устои. Не че вярваше особено на легендата за Ноевия ковчег, но…

— Странна работа — отбеляза замислено той.

— Кое по-точно?

— Досега си мислех, че археолозите гледат на загадките на древността с далеч по-отворено съзнание, отколкото останалите хора, и може би с някакво непрекъснато удивление какво ли се е случило в онези далечни времена. А твоят подход е толкова рационален, толкова аналитичен. Този подход не отнема ли част от магията?

Тя обаче не виждаше никакъв парадокс в подобно отношение.

— Аз съм учен, Шон. И съм точно като теб. Боравя със сигурни факти. Когато се заема с някакви разкопки, търся доказателства за това как хората са живели и умрели, как са водили войните си и са градили градовете си… Митовете и легендите оставям на други.

— Значи, щом нещо не може да бъде обяснено по научен път…

— Тогава вероятно не се е случило — кимна тя. После остави кутията с локум, изтри устните си със салфетка и се излегна лениво с лице към него. — Искам да те питам нещо.

— Давай!

— За тогава, на летище „Кенеди“.

— Да?

— Защо не ме смъкна от самолета? Можеше да ме арестуваш, без да ти мигне окото, права ли съм? Защо не го направи?

От дяволитата й усмивка и от блясъка в очите й той веднага разбра накъде клони. Безспорно беше решила да поеме нещата в свои ръце, което беше много добре предвид, досадното му колебание как да постъпи. Засега обаче реши да се задоволи с едно уклончиво:

— Не знам точно. — Но после допълни: — Сигурно съм знаел, че ще се държиш като истински трън в задника и ще опищиш целия самолет и после терминала, ако те бях свалил.

— Можеш да бъдеш напълно сигурен — прошепна тя и се приближи.

Той почувства как сърцето му забива лудо, но все пак се помести леко, сведе поглед към нея и каза:

— Освен това си казах, какво пък! Нека да видим дали е чак толкова умна, за колкото се мисли!

Тя продължи да се приближава към него. Лицето й вече се намираше само на сантиметри от неговото, а очите й го обхождаха. Усмивката й се разшири, когато каза:

— Брей, колко благородно от твоя страна!

Небето, гората, огънят… Всичко беше перфектно. Райли усети топлината на устните й, които го подканяха нежно, и за миг като че ли всичко друго изчезна. Останалата част от света просто престана да съществува.

— Ами, как да ти кажа… Такъв съм си аз — благороден. Особено когато някой е тръгнал съвсем сам на… поклонение.

Тя отвори леко устни и прошепна:

— Като имам предвид, че си тук, за да ме защитаваш, може да се каже, че си нещо като мой личен… рицар тамплиер.

— Нещо такова.

— А наясно ли си — погледна го дяволито тоя, — че според официалния наръчник на тамплиерите сега би трябвало да останеш на пост цяла нощ, докато поклонниците спят?

— Сигурна ли си?

— Глава шеста, алинея четвърта. Можеш да провериш.

Боже, усещането беше направо нереално!

— Смяташ ли, че ще можеш да се справиш?

— Няма проблеми. Това ни е работата на нас, тамплиерите.

Тя се усмихна.

И той не издържа — наведе се и я целуна.

После се приведе по-близо и целувката стана по-настойчива. Двамата се сляха един в друг, забравили за всичко около себе си, превърнали се в една мисъл, обладани от мистичния прилив на чувства, ухания и вкусове.

И тогава стана нещо.

До болка познатото му прищракване, което отнесе на мига съзнанието му към областите на мрака, към лицето на опустошената му майка и към мъжа във фотьойла, с безжизнено отпуснати ръце, към пистолета, лежащ най-невинно на килима до него, и към стената отзад, опръскана с кръв.

Райли се дръпна.

— Какво? — простена замечтано Тес.

Той се свъси вътрешно и седна, изпънал рязко гръб. Погледът му се беше отнесъл някъде много далече.

— Това… като че ли не е много добра идея.

Тя се надигна, прокара ръка през косата му, придърпа го към себе си и прошепна:

— Смея да не се съглася с вас, господине! Смятам, че идеята е много, много добра!

И пак го целуна, но точно в мига, в който устните им се сляха, той отново се дръпна.

— Сериозно говоря.

Тес се изправи на лакът, изгубила ума и дума. А той просто я изгледа отчаяно.

— Господи, ама ти наистина говориш сериозно! — После наклони глава и дяволитата й усмивка се върна. — Да не би това да е някакво въздържание по случай Великите пости?

— Нищо подобно.

— Добре де, тогава за какво става въпрос? Не си женен. Напълно съм убедена, че не си и гей. А последния път, когато се видях в огледалото, ми се стори, че не изглеждам никак зле. Тогава какъв е проблемът?

— Трудно е за обяснение.

— Нищо, ти опитай.

— Знам, че почти не се познаваме и може би аз самият избързвам, обаче наистина много те харесвам и… има някои неща около мен, които може би трябва да знаеш, дори и ако… — Не довърши, но смисълът беше повече от ясен: „Дори и ако в резултат на откровението си те загубя“. — Става въпрос за баща ми.

Това буквално я слиса.

— И какво общо има всичко това с нас? Ти ми каза, че си бил малък, когато той е умрял, и че ти се е отразило много силно. — Видя го да примигва. Още от мига, в който той беше споменал за това преживяване, тя усети, че напипва най-болезненото му място, но сега реши, че е крайно време да знае. — Какво точно се случи?

— Той се самоуби. С пистолет. Без никаква причина.

Дълбоко в себе си Тес усети как въздъхва успокоено.

Въображението й я беше отправило към още по-мрачни кътчета на миналото му.

— Как така без никаква причина? Все трябва да е имало някаква?

— Точно там е въпросът. Причина нямаше. Или поне нищо смислено. Той никога не бе изпадал в мрачни настроения. Впоследствие разбрахме, че е бил болен, че е страдал от депресия, но и за нея нямаше никаква причина. Имаше хубава работа, която много обичаше, живеехме доста добре, имаше любяща съпруга. По всички външни признаци можеше да се смята, че е имал страхотен живот. Но това не му попречи да си пръсне мозъка.

Тес се приведе към него и прошепна:

— Това е истинска болест, Шон. Медицинско състояние, химически дисбаланс, както искаш го наречи. Ти сам го каза — баща ти е бил болен.

— Да, знам. Проблемът обаче е, че заболяването е генетично. Вероятността и аз да го развия е едно към четири.

— Да, но вероятността да не го развиеш е три към четири! — усмихна се тя. Но като видя, че не е успяла да го убеди, попита: — Пиел ли е някакви лекарства?

— Не. Това стана, преди прозакът да се превърне в заместител на аспирина.

Тя се замисли, след което попита:

— Ти ходил ли си на преглед?

— В моята работа сме длъжни да преминаваме психо-прегледи на всеки шест месеца.

— И…?

— Засега не са открили нищо нередно.

— Хубаво — кимна Тес. — Защото аз също не виждам подобни признаци.

— Не виждаш ли?

— Виждам нещо в очите ти — прошепна тихо тя. — Виждам някаква дистанцираност, сякаш изведнъж издигна стена между нас, като че ли криеш нещо. Отначало си мислех, че това е твоят начин на действие — нали се сещаш, на човека със значката, на сериозния, непреклонен тип. Но разбери едно, случилото се не означава, че същото ще стане и с теб!

— Ами ако все пак стане? Вече минах по този път и видях как това се отрази на майка ми. Затова не бих подложил нито теб, нито който и да било друг, когото обичам, на подобно изпитание!

— И затова си решил да се изолираш от целия свят?! Стига, Шон! Все едно да ми заявиш, че не трябва да бъдем заедно, защото баща ти е починал от рак! Кой може да знае какво ще се случи някога с него? Просто продължава да си живее живота и да се надява всичко да се развие добре!

— Обаче не всеки се събужда една сутрин и решава да си пусне куршум в главата. Проблемът е, че виждам в себе си част от него. Когато го направи, той не беше много по-стар, отколкото съм аз сега. Понякога, когато се гледам в огледалото, виждам не себе си, а него — неговото изражение, неговият поглед, и това ме плаши не на шега!

Тя поклати безсилно глава и отбеляза:

— Нали каза, че твоят свещеник ти е помогнал да преодолееш загубата?

Райли кимна отнесено и отвърна:

— Моят баща не беше особено религиозен. За него вярата нямаше място в този свят, а майка ми — тя вървеше по неговите стъпки, защото и без това не беше особено духовна личност. След като той почина, тя се затвори в себе си. Напълно. Аз не можех да проумея защо той го направи, как не се усетихме, че наближава нещо подобно, как не успяхме да го спрем. Майка ми се превърна в пълна развалина. И накрая започна да прекарва все повече време с нашия енорийски свещеник, който постепенно заговори и на мен. Той ми помогна да разбера защо нито един от нас не трябва да се обвинява за случилото се и ми показа другата страна на живота. Така църквата се превърна мое убежище и аз никога не мога да го забравя.

Тес се надигна решително и отбеляза:

— Знаеш ли? Благодаря ти много за загрижеността и предупреждението — изключително благородно от твоя страна, обаче трябва да знаеш, че това въобще не ме плаши! Ти държеше аз да го знам и сега го знам. И това ми стига. Ала не смятам, че можеш да продължаваш в този дух, не смятам, че можеш да позволиш на нещо, което вероятно никога няма да ти се случи, да провали целия ти живот! Защото, ако продължиш, сам ще го превърнеш в сбъднало се пророчество. Ти не си той, разбра ли?! Трябва да го оставиш в миналото, да си живееш твоя живот! А ако не се получи, значи някъде си сгрешил. Много!

— Това е моят живот. Това правя.

— Е, може отвреме навреме да правиш и нещо друго — усмихна се отново тя. — Като например да си затвориш устата и да ме целунеш!

Погледът на Райли се плъзна по лицето й. Тя се опитваше да проумее живота му, да му вдъхне оптимизъм. Усети как в него се надига нещо познато, нещо, което бе започнал да разпознава, само когато беше около нея — чувството, че е жив.

Приведе се към нея и я придърпа плътно към себе си.

Когато двете фигури на екрана се приближиха една до друга, сиво-сините им топлинни отражения се сляха в една безформена буца. Приглушените гласове вече бяха изчезнали, заменени от задъханите звуци на смъкващи се дрехи и на тела, които се движат в синхрон.

Де Анджелис хвана с две ръце топлата чаша кафе и се загледа отегчено в екрана. Бяха паркирали на скалата, надвиснала над полянката, където Тес и Райли бяха разположили нощния си лагер. Задната врата на бежовия лендкрузър беше отворена и отвътре се виждаха два екрана, проблясващи в мрака.

Единият от екраните беше на лаптоп, от който излизаше кабел, свързващ го с инфрачервена термална камера за наблюдение, поставена на триножник и обхващаща цялата долина под себе си. На втори триножник се мъдреше параболичен насочен микрофон. Другият екран принадлежеше на системата за глобално позициониране. Той проблясваше, сочейки местонахождението на проследяващото устройство, прикрепено тайно под пътническата чанта на Тес.

Свещеникът се обърна и огледа тъмната долина под себе си. Изпита приятно задоволство. Всичко беше под контрол, а точно така му харесваше най-много. Вече бяха много близо и ако имаха късмет, като нищо щяха да изпреварят Ванс. Де Анджелис все още нямаше представа накъде са се запътили — би предпочел да разполага и с аудио връзка в колата им, но засега не им се беше предоставила възможност за поставяне на подслушвателно устройство. Не че имаше някакво значение.

Накъдето и да се бяха запътили, той беше по петите им и ще ги причака, за да им го измъкне от ръцете.

Това беше лесната част. По-трудната беше какво да прави с тях, когато всичко приключи.

Де Анджелис огледа още веднъж екрана пред себе си, след което изхвърли остатъците от кафето си в храстите.

Засега не възнамеряваше да се тормози по този въпрос.