Реймънд Хури
Последният тамплиер (53)

52

Мъжът, който седеше шест реда зад Тес, не се чувстваше удобно. Мразеше да пътува със самолет. И омразата му нямаше нищо общо със страха от летене. Просто не можеше да издържа да седи затворен часове наред в консервна кутия, в която не му разрешават да пуши. Цели десет часа! При това, без да броим времето, прекарано в терминала на летището, където пушенето също беше забранено. Смотана държава на заместители! Иначе досега имаше голям късмет. Тъй като му беше поставена задача да не изпуска Тес от очи, той бе принуден да се задоволи с твърде неудобно за наблюдение място поради полицейската охрана пред къщата й. Но от друга страна, ако се бе разположил по-наблизо, щеше да я изпусне, когато се измъкна отзад. Жената пресече два съседски двора, а после излезе на улицата, откъдето се качи в такси, очаквашо я само на няколко метра от неговия наблюдателен пост.

Той бе предупредил веднага Майкъл де Анджелис, след което бе отпрашил право към аерогарата. От ъгълчето си в залата за заминаващи наблюдаваше Тес и Райли, без никаква опасност да бъде забелязан. Нито един от двамата нямаше представа за неговото съществувание. Беше звъннал на два пъти на Де Анджелис от мобилния си телефон. Първия път, за да го уведоми, че Тес е получила позволение да се качи на борда на самолета. Втория път — малко след това, вече от борда на самолета, когато едва свари да уведоми свещеника за появата на Райли, преди разговора му да бъде прекъснат любезно от стюардесата.

Приведе се и погледна напред към двете си мишени. Между пръстите си въртеше малък диск, не по-голям от петаче. Веднага му направи впечатление, че агентът от ФБР не носи никакъв багаж. Не че това имаше някакво значение. Личният багаж на Тес се състоеше от малка чанта с колелца, напъхана в багажника над главата й. Именно тя беше неговата главна цел.

Докато ги съзерцаваше, реши, че не е необходимо да пришпорва нещата. Полетът щеше да бъде дълъг и повечето от пътниците, включително и неговите обекти, на някакъв етап щяха да заспят. С малко повече търпение все ще намери подходящата възможност да й пъхне проследяващото устройство. Така поне щеше да си осигури някакво разнообразие по време на това свръхдосадно пътуване.

Помести се на седалката и се смръщи, когато стюардесата се наведе, за да провери дали си е закопчал колана добре. Мразеше строгата дисциплина по самолетите. Чувстваше се така, сякаш се е върнал в шести клас. Никакво пушене, никакви разговори по телефона. И вече не може да нарича стюардесите „стюардеси“, а „помощници в полета“.

Идиотщина! Какво следва? Да иска позволение, за да отиде до тоалетната ли?!

Извърна се вбесен към прозорчето и натъпка в устата си поредните две дъвки, с които заместваше тютюна.

Когато Джо Плънкет се обади, Де Анджелис тъкмо пристигаше на летището „Тетерборо“ в Ню Джърси. Малкото летище бе далеч по-тиха и ефективна алтернатива за набързо организираното му пътуване — намиращо се на десетина километра от Манхатън, то бе предпочитано място за излитане на знаменитости, важни клечки от света на бизнеса и техните частни реактивни самолети.

Седнал на задната седалка на линкълна, свещеникът беше почти неузнаваем. Беше заменил скромното си свещеническо облекло с елегантния черен костюм на „Зегна“, към който беше привикнал повече, и въпреки налегналите го угризения по отношение на свещеническата якичка, в крайна сметка се бе спрял на далеч по-удобната синя риза.

Беше захвърлил и смотаните, непрекъснато зацапващи се очила, които бе носил по време на престоя си в Манхатън — на тяхно място вече се мъдреха неговите обичайни очила без рамки. Очуканото му кожено куфарче също бе изчезнало, заменено от елегантно алуминиево бижу, което лежеше до него на задната седалка на лимузината.

Докато се качваше по стълбичката на „Гълфстрийма“, той отново погледна часовника си и направи бързи изчисления. Знаеше, че е в добра форма. Вероятно щеше да се приземи в Рим, малко преди Тес и Райли да кацнат в Истанбул. „Гълфстрийм IV“ беше не само един от малцината частни реактивни самолети, които бяха в състояние да достигнат до Рим без презареждане, но и много по-бързо, отколкото масивния „Еърбъс“ с четири двигателя, с който летяха неговите мишени. Така че, щеше да разполага с достатъчно време, за да събере екипировката, необходима за завършването на мисията му, и въпреки всичко да ги настигне там, накъдето бяха тръгнали.

Настани се в удобната седалка и отново се замисли за дилемата, която представляваше Тес Чайкин. Що се отнася до ФБР, единственото, от което те се интересуваха, бе да пъхнат Уилям Ванс зад решетките заради онова, което бе извършил в музея.

Тя обаче преследваше нещо друго — свещеникът си даваше сметка, че дори и Ванс да влезе в затвора, тя щеше да продължи да търси, да обръща камъни, да проучва. Това просто й беше в природата.

Да, нямаше никакъв смисъл да се заблуждава по този въпрос — на някакъв етап, след като тя изчерпи полезността си за тях, вероятно ще да му се наложи да разреши проблема веднъж завинаги. Проблем, който току-що беше усложнен до немай-къде от Райли, който ни в клин, ни в ръкав, бе решил да тръгне с нея.

Притвори очи и се отпусна на меката облегалка в луксозното си кресло.

Проблем всъщност нямаше. Просто едно неочаквано усложнение, с което щеше да се справи с един замах.