Реймънд Хури
Последният тамплиер (52)

51

Застанала на опашката за регистрация пред гишето на Турските авиолинии на летище „Кенеди“, Тес се вторачи в дисплея на мобилния си телефон. Екранът отказваше да покаже кой я търси и тя реши да не отговаря. Знаеше, че обаждането е от някоя проследяваща централа, а никой от евентуалните обаждащи се от подобно място не беше добре дошъл точно сега.

Не можеше да бъде Лео от института — Лизи сигурно вече му е предала неясното, тайнствено обяснение за отсъствието на Тес. Що се отнася до Дъг — никакви угризения по този въпрос. Обаче Райли… Нещо заседна в гърлото й.

Не й беше приятно, че му причинява подобни главоболия. Това беше едно от най-трудните решения, които й се наложи да вземе. Но сега, когато вече бе тръгнала, не можеше да си позволи да говори с него.

Пъхна телефона обратно в чантата си, скоро стигна до гишето за регистрация и се впусна в мъчителната процедура. Накрая премина в залата за заминаващи и веднага се огледа за барче, за да се подкрепи с така необходимото й кафе.

Не можеше да повярва, че наистина го прави! Докато си седеше тук, осъзна, че най-сетне има възможност да осмисли и последните събития. Последните двадесет и четири часа — от мига, в който усети, че е напипала нещо, до окончателното откритие, й бяха като в мъгла, предизвикана от мощния прилив на адреналин. Страховете и опасенията й изпълзяха отново от съзнанието й.

Какво си въобразяваш? Да тръгваш сама към забутаните кътчета на Турция? Ами ако попаднеш на Ванс? Да не говорим за останалите хаховци, които също биха могли да се окажат наоколо. Тази страна надали би могла да се определи като най-безопасната на този свят! Американка, сама в турската пустош?! Да не би да си откачила?

Паниката, свързана с физическото й оцеляване, скоро отстъпи пред нещо, което я притесняваше още повече.

Шон Райли.

Тя го беше излъгала. Отново. А между тях назряваше нещо, което й харесваше и много й се искаше да се задълбочи, макар да усещаше, че друго нещо го възпира. Запита се дали вече не е сложила край на всички шансове двамата да се съберат. Първият път й се стори, че й се беше разминало — тогава имаше смекчаващи вината обстоятелства, а и той беше проявил огромно разбиране. В интерес на истината, беше се държал чудесно. Ала сега, когато отново беше сгафила?

Толкова ли много значи всичко това за теб, Тес?

Неспокойното й мечтание бе прекъснато рязко от сянката, паднала пред очите й. Усети нечие присъствие. Отвори очи.

Райли. Стоеше там, извисяващ се мрачно над нея. Не изглеждаше никак приятно изненадан, че я вижда.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — наруши той напрегнатата тишина.

Тя не беше особено сигурна как да отговори. Точно в този момент високоговорителите обявиха началото на качването в самолета. От всички страни около тях наставаха пътници, които се стълпиха пред входа на ръкава.

Райли ги изгледа и видимо направи усилие да се овладее, преди да се отпусне шумно на стола до нея.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш?

Тя си пое дълбоко дъх и гузно изрече:

— Когато стигна там.

— Щеше да ми пратиш картичка ли?! По дяволите, Тес! Очевидно нищо от онова, което ти казах, не е проникнало в главата ти!

— Виж какво, аз…

Той поклати глава и вдигна ръце, за да я прекъсне.

— Да, знам, много съжаляваш, това за теб е много важно, шанс, който се открива веднъж в живота, решаващ за цялата ти кариера… Тази песен вече съм я слушал. Но като гледам, ти очевидно си твърдо решена да бъдеш убита!

— Не мога просто да си стоя и да гледам как всичко се измъква изпод ръцете ми.

— Другите трима ездачи от онази нощ… Мъртви са, разбра ли? При това смъртта им не е била никак приятна! Не може да се каже, че са починали кротко в съня си.

— Мислиш, че ги е убил Ванс? — дръпна се ужасено Тес.

— Или той, или някой, който е свързан с него. И в двата случая онзи, който го прави, е все още на свобода и както изглежда убийствата въобще не го притесняват! Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Ами ако той все още не е разгадал посланието?

— Смятам, че ако беше така, ти щеше да бъдеш удостоена с още едно посещение. Предположението ми е, че той вече знае мястото.

— И какво ще правим сега? — въздъхна тя.

Райли я огледа, очевидно питайки се същото.

— Сигурна ли си, че попадението ти е правилно?

— Да — кимна простичко тя.

— Но не искаш да ми кажеш къде точно се намира, така ли?

— Предпочитам да не ти казвам — поклати глава тя. — Макар да съм убедена, че можеш да ме накараш и със сила, нали? — Високоговорителите над тях отново подканиха последните пасажери на турските авиолинии да се качат на борда на самолета. Тес се обърна към него и изрече: — Това е моят полет.

Той се загледа след последните пътници, които се насочваха към ръкава.

— Още ли си сигурна, че искаш да го направиш?

— Да, абсолютно — кимна тя.

— Остави на нас да се оправим, моля те! Ти ще получиш пълни права над каквото и да било откритие там! Ще направя всичко възможно да е така! Но нека първо да го махнем от пътя ти!

Тя го погледна в очите и изрече тихо:

— Не е само за правата и славата. Това е… моят живот. Ти не знаеш, но…, международните открития… понякога се превръщат в доста мръсна игра. Борба за територии. — Усмихна се колебливо и попита: — Е, вече може ли да тръгвам или смяташ да ме арестуваш?

Челюстта му се стегна.

— Не съм далече от подобна мисъл.

Изражението му не даваше никакви признаци, че се шегува.

— И по какво обвинение?

— Засега не знам. Все ще измисля нещо. Нищо чудно да ти пъхна две пакетчета дрога в джоба. — Направи се, че претърсва джобовете си. — Знам, че имах някъде тук нещо…

Лицето й най-сетне се отпусна.

Обаче неговото стана още по-сериозно, когато изрече:

— В състояние ли съм да сторя нещо, което да те накара да промениш решението си?

Хареса й начинът, по който това прозвуча. Може пък да не е развалила все още всичко. Изправи се и отговори:

— Ще се оправя.

Той също се изправи и за миг двамата стояха и се гледаха. Тя го очакваше да каже нещо друго, но той не проговори. Някаква малка част от нея като че ли се надяваше той да я сграбчи и да й забрани да тръгва.

Но Райли не помръдна.

Тя се обърна към входа на ръкава, после обратно към него и прошепна:

— В такъв случай, до скоро!

Той не отговори.

Тес тръгна напред и стигна до неестествено веселата жена, която приемаше бордните пропуски. Извади си паспорта и когато го подаде, се обърна назад към Райли. Той продължаваше да стои и да я гледа. Тя си залепи на устните слаба усмивка, а после се обърна и пое напред по ръкава.

 

 

Четирите двигателя на самолета вече боботеха. Тес получи място до прозореца за десетчасовия полет и с облекчение видя, че седалката до нея е свободна. Докато наблюдаваше как наземният екип разчиства последните обслужващи машини около самолета, тя усети странна смесица от възбуда и лоши предчувствия. Не можеше да не се вълнува заради пътешествието, което й предстоеше, и все пак съобщението на Райли за загиналите я притесняваше не на шега.

Наложи си да блокира неприятната картина, която въображението й рисуваше, и се опита да се самоуспокои. В крайна сметка, ако вземеше някои основни предохранителни мерки, всичко щеше да бъде наред.

Поне така се надяваше.

Тъкмо протягаше ръка, за да извади едно от списанията, които всяка авиокомпания предоставяше на разположение на пътниците си, когато в далечния край на самолета забеляза някакво раздвижване. Цялото й тяло се стегна, когато видя, че причинителят му е самият Райли, който вече си проправяше път по пътеката към нея.

По дяволите! Значи е променил решението си. Идва, за да я свали от самолета.

Вторачена изумено в него, тя усети прилив на гняв. Когато той се приближи, тя се сгуши до прозорчето и простена:

— Моля те, не го прави! Не ме сваляй от самолета! Нямаш никакво право! Аз ще се оправя. Така де, нали и там имате хора? Те могат да ме наглеждат, ако трябва! Ще се справя!

— Знам — изрече той с напълно безизразна физиономия. А после се отпусна преспокойно на мястото до нея.

Тес се ококори.

Той пое небрежно списанието от ръцете й, закопча колана си и делово попита:

— Смяташ ли, че ще ни предложат някой свестен филм?