Реймънд Хури
Последният тамплиер (48)

47

Източната част на Средиземно море

май, 1291 г.

Цяла нощ бяха плавали на север, а на зазоряване галерата обърна на запад и се насочи към Кипър и сигурното убежище на тамплиерската прецептория там.

След опустошителния удар върху Акра и преживяното през последните няколко часа Мартин бе слязъл долу, за да се опита да поспи, ала непрестанното люшкане на кораба не му позволяваше. Не го оставяха на мира и спомените за умиращия Велик магистър и за тяхното ненавременно бягство. Когато със сипването на зората се изкачи на горната палуба, гледката, която го посрещна, го порази.

Хоризонтът пред тях беше почернял, а индиговият мрак се раздираше от ярки светкавици. Мощни гръмотевици надникваха нарастващия вой на вятъра, който издуваше платната и тътнеше в мачтите. А на изток от тях гневни, пурпурни облаци закриваха издигащото се слънце, което правеше отчаяни опити да освети с лъчите си мрачното небе.

„Как е възможно! — изуми се Мартин. — Две бури, едната пред нас, другата зад нас!“. Бързият разговор с Хю потвърди, че морският капитан не бе виждал нищо подобно в целия си живот, прекаран по вълните.

Те бяха в капан.

Скоростта на вятъра се увеличи, а с него връхлетяха и студените пристъпи на дъжда. Платното плющеше отчаяно, екипажът полагаше максимални усилия да го удържи, а мачтата стенеше. Конете цвилеха и удряха уплашено с копита по дъските. Мартин се загледа в капитана, който бързо прегледа картата си, за да отбележи позицията на кораба. След това нареди на надзирателя да пришпори гребците долу, а на щурмана изрева нови координати в отчаян опит да измъкне галерата от приклещилите я морски бури.

Мартин отиде на бака при Емар. По-възрастният рицар също наблюдаваше връхлитащите бури с все по-нарастваща тревога.

— Сякаш сам Господ Бог иска морето да ни погълне — обърна се той към Мартин.

Очите му играеха притеснено насам-натам. Не след дълго бурята ги обгърна с ожесточена мощ. Небето се смрачи още повече и стана непроницаемо черно. Денят се превърна в нощ, а вятърът — в торнадо. Вълните около кораба се надигнаха, белите им шапки се стовариха върху тях и започнаха да бият по палубата. Светкавица избухна заедно с раздираща слуха гръмотевица. Върху галерата рукна порой, който я изолира от света с дебел воден покров.

Хю заповяда на един от хората си да прегледа хоризонта за суша. Мартин се загледа в човека, който неохотно се изкачи до наблюдателницата, опитващ се да се предпази от поройния дъжд. Корабът се издигаше и снишаваше по огромните вълни, някои от които се извисяваха високо над перилата и се разбиваха по палубата. Греблата като че ли се сдобиха със свой собствен живот — някои от тях започнаха да се удрят като полудели срещу корпуса, а други — да млатят здраво безпомощните роби. Хю се видя принуден да заповяда прибирането на греблата.

Корабът се подмяташе безпомощно из грамадните вълни в продължение на часове. Ревът на морето и на бурята беше неописуем, оглушителен. До слуха на Мартин достигна някакъв плашещ звук — забеляза как задният люк се разцепва и в трюма нахлува тъмносиня леденостудена вода. Почти веднага след това корабът започна да се накланя застрашително, а отгоре се чу трясък от разбиването на греди. Мачтата се беше пречупила. Мартин успя да се дръпне точно навреме, за да я види как се стоварва върху трима души от екипажа, а безпомощният наблюдател горе просто беше изстрелян във врящото море.

Без весла и без мачта, галерата вече оставаше на произвола на бурята и на подводните течения, бутана и блъскана, дърпана и подхвърляна безцелно от разгневеното море. В продължение на три дена и три нощи бурята не престана. Но като че ли по някакво чудо „Фалкън Темпъл“ продължаваше да се държи върху вълните, без други поражения.

На четвъртия ден, при все така беснеещи ветрове, нечий отчаян глас извика: „Земя! Земя!“. Мартин надникна зад укритието си и зърна някакъв мъж да сочи далеч напред. Лично той обаче не виждаше абсолютно нищо, освен бушуващите около тях вълни. А после я забеляза — далечна, тъмна маса на хоризонта, едва различима.

И тогава се случи немислимото.

След толкова дни млатене от дъжда и вълните, гладката обшивка на кораба на издържа. Оглушителните стенания бяха последвани от нещо като експлозия, след което корпусът се пръсна на две. Окованите гребци долу изпаднаха в паника, а конете зацвилиха и запръхтяха от ужас.

— Робите! — изрева Хю. — Свалете оковите им, преди да са потънали!

Хората от екипажа се втурнаха да освобождават робите, ала свободата им беше краткотрайна — скоро след това вълните нахлуха в трюма и отнесоха всичко по пътя си.

Хю разбра, че вече не може да отлага неизбежното.

— Пускайте спасителната лодка! — изкрещя. — Всички да напуснат кораба!

Мартин се втурна да спасява единствените им хранителни запаси, но точно в този момент пред него се появи Емар, понесъл в ръце огромна кожена торба, насочващ се в противоположната посока, към бака. Мартин му извика, но в същия миг ги връхлетя поредната огромна вълна и запокити Емар към мостика. Масата, където стояха картите, се стовари върху него и притисна гърдите му.

Възрастният рицар извика от болка, ала стисна зъби и се изправи на крака, притиснал едната ръка към гърдите си. Емар отказа предложението за помощ на младия си събрат и не пожела да пусне торбата, макар да бе пределно ясно, че тежестта и обемът й допринасяха значително за болката в ребрата му.

Едва успяха да се качат в спасителната лодка, която вече се намираше на едно ниво с палубата на галерата. С огромна скръб Мартин от Кармо видя как „Фалкън Темпъл“, Храмът на сокола, се надига за последен път над вълните, а после потъва завинаги в ненаситната им паст. Последна над вълните остана дългата греда, която завършваше с красивата глава на сокола. Звукът от разчупването й беше напълно заглушен от демоничния вой на вятъра и късащото сърцата цвилене на конете.

Оглеждайки лицата на останалите осем мъже в спасителната лодка, Мартин видя в очите им същия чудовищен потрес, който бе изпълнил и неговата душа. Нова гигантска вълна — и корабът окончателно се превърна в история.

Вълните и вятърът се наговориха и започнаха да подмятат спасителната лодка като перце. Ала капитанът успя да организира шестима от оцелелите деветима да гребат и да изхвърлят водата. Мартин гребеше, вперил невиждащо поглед напред, изцеден от умора и отчаяние. Изгониха ги от Светите земи, а сега изгубиха и „Фалкън Темпъл“. Питаше се колко ли дълго ще оцелеят, дори и да достигнат сушата. Където и да се намираха, ясно бе, че са далеч от къщи, че се намират дълбоко във вражеската територия и почти неспособни да се отбраняват и срещу най-невинния от тях.

Спасителната лодка пореше морето в продължение на часове. Най-сетне вълните като че ли понамаляха и всички зърнаха сушата, която техният събрат беше видял по-рано. Не след дълго вече изтегляха лодката на пясъка, към безопасното прикритие на брега. Бурята продължаваше да вилнее, студеният дъжд не се отказваше да ги шиба с иглите си, но сега поне вече имаха здрава почва под краката си.

 

 

Решиха да пробият лодката с мечовете си, след което я бутнаха обратно в морето, което продължаваше да бъде бурно, въпреки преминаващото вече око на щорма. Никой, озовал се случайно на брега, не трябваше да разбира за присъствието им тук. Хю им съобщи, че вече били поели на север, когато бурята ги настигнала, и според него галерата е била завъртяна около остров Кипър, след което избутана напред в северна посока. Като изходи от познанията на морския вълк, както и от собствения си опит, Емар от Вийер реши да избягват брега и да се насочат навътре, преди да тръгнат на запад в търсене на друго пристанище.

Хълмистите земи наоколо скоро се превърнаха в тяхно убежище от напора на вятъра и от недоброжелателните погледи на непознати. Не че имаше особена опасност — досега не бяха зърнали никого, не бяха чули нищо, освен писъците на бурята. Не се виждаха дори и диви животни, които най-вероятно се бяха скрили, за да се спасят от кошмарното време.

По време на продължителния им и изтощителен преход Мартин забеляза, че състоянието на Емар се влошава все повече и повече. Ударът в гърдите, който беше получил, бе наистина силен и сега тялото му очевидно започваше да се предава. На пръв поглед недосегаем за болката, която го пронизваше, по-възрастният рицар продължаваше да крачи упорито напред, стиснал здраво с една ръка огромната кожена торба, а с другата — притискащ гърдите си.

Когато зърнаха града пред себе си, внезапно бяха обзети от страх, че ще им се наложи да се бият в настоящото им състояние. Защото те не само бяха ранени и крайно изтощени, но и не разполагаха с много оръжие. Този страх скоро беше заменен от надеждата, че там могат да намерят някаква храна. Но не след дълго и страхът им, и надеждата се оказаха неоснователни.

Градът беше изоставен, къщите му — празни. В центъра му се извисяваха останките на църква. Стените на църквата бяха непокътнати, ала от покрива й беше останал единствено скелет от изгорели греди, поддържани единствено от високите каменни колони. Трудно можеше да се определи кога точно се е случило това обругаване. Със сигурност преди повече от няколко седмици, дори месеци; а най-вероятно — преди години.

В двора на църквата огромна плачеща върба спускаше голите си клони над изоставен кладенец.

Оцелелите пътници на „Фалкън Темпъл“ се отпуснаха предпазливо на земята, за да си починат. В най-лошо състояние беше Емар от Вийер. Мартин тъкмо беше отишъл да му донесе вода от кладенеца, когато до ушите му достигна някакъв странен звук — мелодичният напев на звънчета. Разнебитените мъже се разпръснаха и се скриха.

От долния край на улицата към тях се зададе стадо кози. Не след дълго козите окупираха пространството около кладенеца в безплодно търсене на храна. Някои от тях се примириха и започнаха да пощипват от безлистните клони на върбата. Накрая се появи и козарят — прегърбен и куц старец, следван от малко момче.

Мартин погледна към Емар, който му кимна в знак на съгласие. Тогава младият тамплиер взе нещата в свои ръце. Разпръсна малката групичка в полукръг, за да играят ролята на охрана, а двамата с Хю се приближиха към стареца.

Той веднага падна на колене и започна да ги умолява да не го убиват и да пощадят живота и на внука му. Подобно на някои свои братя, Мартин и Емар говореха малко арабски. Но въпреки познанията си, им трябваше доста време, докато успокоят стареца, че няма повод да се страхува за живота си.

Още повече им отне, докато му обяснят, че искат да си купят от него една коза, а не просто да я вземат насила. Не че разполагаха с пари, нито пък с каквито и да било скъпоценности, но все пак успяха да съберат помежду си малко дрехи, които все пак придаваха на размяната почтен вид. И докато козарят и неговият внук вадеха вода от кладенеца, за да напоят животните, рицарите заколиха козата, запалиха огън с кремък и я изпекоха. После поканиха стареца и момчето да споделят храната им.

Вероятно именно тази проява на любезност спаси живота им.

Старецът, от когото научиха, че името на града е Фонсалис, им беше изключително благодарен, че са го оставили жив. В късния следобед той подкара стадото си и двамата с внука му се отдалечиха. Добре похапнали и с възстановени сили, рицарите и моряците се отпуснаха, за да си починат още малко, убедени, че на сутринта ще могат да продължат пътешествието си.

Но почивката им не трая дълго.

Първи долови шума рицарят, който стоеше на пост, и предупреди веднага Мартин. Някой тичаше към тях. Оказа се, че е внукът на козаря. Останало без дъх и видимо уплашено, момчето ги уведоми, че банда мамелюки е тръгнала към тях. Старецът ги бил виждал и преди и е бил обиран от тях, и знаеше, че сега са се насочили към кладенеца за вода.

Рицарите нямаха никакъв друг избор, освен да се бият с тях.

С помощта на Емар, Мартин бързо състави план за организиране на засада. Разположени на по-голямо разстояние един от друг, мъжете щяха да се подредят във формата на буквата V, като отворените части щяха да бъдат по посока на приближаващия ги враг, а точката — при кладенеца.

Грабнаха парчета желязо от съборената църква, за да увеличат и без това нищожните си запаси от оръжие, после развиха въжето от кладенеца, което Хю с няколко от своите хора отнесе към отворения край на формацията. Опънаха въжето, покриха го с пръст, след което заеха местата си.

Не им се наложи да чакат дълго. Чуха мамелюките, много преди да успеят да ги видят — неподвижният въздух се раздираше от гръмовния им смях. Повече от ясно бе, че подвизите им из този регион ги бяха дарили с чувство за недосегаемост. Всеки от ездачите беше облечен в доспехи от кожа и желязо, с бричове, въоръжен с дълъг меч в ножница и кама в колана. Встрани на седлата им висяха големи кръгли метални щитове, а копията им бяха украсени с шарени пискюли, които се развяваха високо над тях.

Мартин веднага ги преброи. Момчето се оказа право. Бяха двадесет и един. Даваше си сметка, че всички до един трябва да умрат, иначе съдбата им бе предрешена. Ако някой успееше да избяга, не след дълго щяха да се върнат десетки повече.

Когато и последният мамелюк премина позицията, заета от Хю и неговите побратими, Мартин чу, че водачът им е стигнал кладенеца и слиза от коня си. Точно в този момент младият тамплиер се изстреля от кладенеца, където се беше скрил, и бързо преряза гърлата на двама от враговете с умело завъртане на меча си. В този момент и другите разбойници бяха започнали да слизат от конете си, а останалите оцелели от галерата се втурнаха към тях, крещейки бойни възгласи и млатещи изненаданите мамелюки всеки с каквото имаше. Изненадващият ефект си каза думата — последиците от него бяха унищожителни.

Мъжете, които бяха останали на конете си, ги пришпориха в галоп, насочвайки ги обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Но когато се изравниха с Хю, капитанът дръпна въжето, като го опъна до краен предел. Ездачите така и не го видяха. Първите коне паднаха, другите се блъснаха в тях, запращайки ездачите си високо във въздуха. В този момент рицарите вече идваха на помощ и скоро на малкото бойно поле не остана нито един жив мамелюк.

Но победата им не беше пълна. В разгара на схватката бяха загинали двама моряци и двама рицари. Бяха останали петима, в това число раненият вече Емар.

От друга страна, вече разполагаха и с коне, и с оръжия.

След като погребаха мъртвите, оцелелите прекараха нощта край стените на разрушената църква, като се редуваха да стоят на пост. Само Мартин не успя да затвори очи. В главата му се блъскаха какви ли не мисли, а сетивата му се бяха изострили до краен предел.

От вътрешността на църквата, там, където бяха оставили Емар, се чу шумолене. Мартин знаеше, че възрастният му събрат е в агония — на няколко пъти го бе чул да плюе кръв. Изправи се и пристъпи обгорения портал на църквата. Емар не беше там, където го беше оставил. Мартин плъзна поглед в мрака и забеляза стария рицар, приседнал до малък огън, чиито пламъци се издигаха на тънки струйки през порутения покрив. Когато се приближи, забеляза, че Емар пише нещо. Беше писмо. До него се намираше и някакво странно приспособление с много ръчки и лостове, което Мартин никога до този момент не беше зървал.

Емар вдигна глава и очите му проблеснаха.

— Добре, че дойде. Имам нужда от твоята помощ — изрече той с дрезгав глас.

Мартин се приближи колебливо.

— Какво мога да направя за теб?

— Изглежда, че силите ми ме напускат — рече Емар и се прокашля. — Ела тук!

Изправи се и като вдигна кожената торба, поведе Мартин по-навътре в църквата, където подът беше съставен от плочи, върху някои от които имаше имена и дати. Младият рицар осъзна, че това са гробове.

— Тази ще бъде! — отсече Емар, като спря пред плоча, върху която се четеше думата „Ромити“.

Мартин се втренчи неразбиращо в Емар, не особено наясно какво точно се очаква от него. Старият рицар се усмихна болезнено и каза:

— Моля те да я вдигнеш.

Без повече обяснения, Мартин извади меча си и повдигна надгробната плоча.

— Задръж я така — каза Емар, коленичи и пъхна кожената торба в тъмния отвор. После кимна и добави: — Мисля, че така е добре.

Много внимателно Мартин върна плочата на мястото й. Емар я прегледа, за да се увери, че намесата им ще остане незабелязана. После се изправи на крака и се затътри обратно към импровизирания им лагер, където се отпусна немощно на земята.

Мартин се огледа в мрака, обзет от противоречиви мисли. Когато Емар от Вийер за първи път го бе поканил да стане член на Ордена, той се бе почувствал поласкан и щастлив. За първите три години тази чест се бе оказала напълно оправдана — рицарите тамплиери действително бяха благородна група изключително храбри мъже, посветили се на Бога, на човечеството и на Църквата. Но сега, когато Светите земи бяха изгубени, какво щеше да стане с тях? Вече нямаше абсолютно никаква представа за тяхната цел.

На повърхността на съзнанието му изплуваха и други мисли, които от доста време не му даваха мира. С течение на времето си беше дал сметка за някакво неизказано напрежение сред членовете на Ордена. От откъслечните фрази, които бе дочул оттук-оттам, знаеше, че между Ордена и Църквата съществуват търкания. Там, където според него трябваше да има близки връзки и доверие, той усещаше недоволство и подозрения. Дотолкова, че Църквата бе отхвърлила скорошните им молби за подкрепления. И с този свой отказ за помощ бе предрешила окончателно съдбата на гарнизона в Акра. Възможно ли е Църквата нарочно да е пратила тамплиерите на сигурно заколение?

Той поклати глава, за да прогони тези светотатствени мисли. Разбира се, че не.

Но после се сети за тайните срещи, които Уилям от Божьо провеждаше с някои от старшите членове на Ордена. Срещи, от които всички те се връщаха свъсени и сумтящи. Старши членове, като например Емар от Вийер, чиято честност и откритост бяха сред качествата, които го правеха толкова близък приятел на Мартин. После дойдоха орнаментираното сандъче и тайнствените слова, разменени между Емар и Великия магистър, преди да се качат на „Фалкън Темпъл“. А сега и това.

Може ли да му има доверие?

— Мартин!

Стреснат, той се обърна към Емар, чието лице беше разкривено от болка. Обичайният му мощен глас се бе превърнал в тихо гъргорене.

— Знам какво си мислиш. Но повярвай ми, че когато ти кажа… Има някои неща, които ти трябва да знаеш, ако искаш нашият Орден да оцелее! Уилям ми повери познанието и мисията, но… — Не успя да довърши. Закашля се силно, после изтри уста и се насили да продължи: — И двамата сме наясно, че моето пътуване свършва дотук. — Вдигна ръка, за да възпре протеста на младия човек. — Затова сега трябва да поверя това познание на теб! Налага се ти да довършиш мисията, която аз едва започнах.

Мартин усети силен пристъп на вина заради несправедливите мисли, които си беше позволил да таи за този човек.

— Седни до мен — подкани го Емар. И след няколко секунди, през които старецът се опитваше да си поеме въздух, започна: — В продължение на много години нашият Орден пази една тайна, известна само на малцина сред нас. В началото тя е била известна само на деветима. И оттогава насам само деветима тамплиери са имали честта да я съхраняват. Тази тайна лежи в основите на нашия Орден, именно тя е източникът на страховете и завистта, които Църквата таи към нас!

Емар говори цяла нощ. Отначало Мартин просто не можеше да повярва, после неверието му бе заменено от нарастващ ужас, дори възмущение, но като имаше предвид, че тази история излиза от устата на Емар, дълбоко в себе си той си даваше сметка, че разказът не би могъл да бъде фантазия.

Колкото повече говореше умиращият рицар със слабия си, треперлив глас, толкова повече Мартин се изпълваше с осъзнаването на мисията си. Гневът му се замени с благоговение, а след това с пронизващо цялото му същество чувство за благородството на тяхната цел. Емар му беше като баща, а искрената отдаденост на стария рицар имаше огромна тежест в неговите очи. Истината проникваше бавно, но сигурно в душата му, изкристализираща все по-ярко с всяка следваща дума на Емар.

Когато слънцето изгря, двамата продължаваха да говорят. Накрая, когато Емар завърши разказа си, Мартин остана смълчан за известно време. Накрая попита:

— Какво точно искаш от мен?

— Написах едно писмо — каза му Емар. — Писмо, което трябва да бъде занесено на Великия магистър в Парижкия храм. Никой друг не трябва да го вижда. — После подаде увитото в намаслена кожа писмо на Мартин, който установи, че не може да го разчете. — Шифровано е — кимна той. — За всеки случай, да не би да попадне във вражески ръце.

Емар замълча, погледна навън и продължи:

— Още сме на вражеска територия, а вие сте само четирима. Останете заедно дотогава, докато трябва, но после се разделете на две двойки. Тръгнете към Париж по различни пътища. Направил съм още едно копие от писмото. По едно за всяка двойка. Постарай се да обясниш на останалите важността на мисията, но в никакъв случай, повтарям, за нищо на света не им разказвай истината, докато не си убеден, че те грози неминуема смърт!

Мартин се загледа в лицето на стареца и попита:

— А какво ще стане, ако всички умрем по пътя? Какво ще стане тогава с нашия Орден?

— Има и други — успокои го Емар. — Някои са в Париж, други — по други места. Истината никога няма да бъде изгубена. — Поспря, за да си поеме дъх, след което продължи: — Някои от нещата, за които пише в писмото, са известни само на мен, макар да си мисля, че Хю може би също се е досетил за известна част. Но той никога няма да започне да те разпитва. Може и да не е наш брат, обаче е мъж, на когото може да се вярва безпрекословно. На Хю можеш да се довериш така, както аз се доверявам на теб!

После Емар бръкна във вътрешността на коженото си палто и извади оттам друго пакетче, увито в намаслена кожа.

— Сега вземи второто писмо и го дай на другата двойка.

— На Хю ли?

— Не — поклати глава старият рицар. — Той не е член на нашия Орден, а е възможно да настъпи момент, когато Великият магистър на Храма в Париж да е склонен да се вслуша единствено в думите на истински брат. Всъщност, смятам, че именно Хю трябва да бъде твоят спътник.

Мартин кимна замислено, след което пророни:

— А с теб какво ще стане?

Емар се закашля, изтри устата си и младият рицар забеляза кръвта.

— Досега имахме късмет, но трябва да знаеш, че ви очакват множество опасности. Ако ви съпътстват болни или ранени, няма да можете да напредвате бързо. Нито после, нито сега. А както вече казах, моето пътешествие е към своя край.

— Не можем да те оставим тук — запротестира Мартин.

Скърцайки със зъби от болка, Емар докосна ребрата си и промълви:

— След злополуката на кораба имах късмет, че изобщо успях да стигна и до тук. Голям късмет при това. А сега вземай писмата и тръгвай! По един или друг начин, ти трябва на всяка цена да стигнеш до Париж! Не забравяй, че на плещите ти вече лежи огромен товар!

Мартин от Кармо кимна, а после протегна ръце и притисна до себе си своя най-добър приятел и наставник. После се изправи и излезе навън, където го очакваха другите.

Каза им няколко думи, след което те се обърнаха и погледнаха към Емар от Вийер, който кимна на всички подред, после се изправи бавно на крака и се насочи нестабилно към кладенеца. В ръцете си държеше уреда с ръчките. Мартин гледаше като зашеметен как старият му приятел разбива устройството в каменната стена, а после парче по парче го пуска в кладенеца.

— Нека Бог да е с теб! — прошепна Мартин. — А също и с нас!

После хвана юздите на един от конете и се метна на чуждоземното седло. Не след дълго четиримата ездачи се изнизваха в колона през руините на селото, повели след себе си резервните коне. После се насочиха на северозапад, към неясната си съдба, в пълно неведение за опасностите, които ги очакваха по време на дългото им пътешествие към Франция.