Реймънд Хури
Последният тамплиер (46)

45

Ник Джордано потърка очи и погледна навън през отвореното прозорче, а хладният пролетен въздух облъхна разгорещеното му лице.

— Би ли ми повторил къде точно отиваме?

Агент Райли се бе вторачил в гъстата гора от знаци, които ги обстрелваха от всички посоки на магистралата. Най-сетне погледът му фиксира онзи, който търсеше. Посочи го и отговори:

— Ето там!

Партньорът му също го видя. Зеленият знак вдясно от тях посочваше пътя към летищна товарителница №7. А под големите букви, сблъскан сред по-дребния шрифт на компаниите за въздушен превоз, беше и надписът на тази, която му трябваше.

Товарни услуги „Алиталия“.

Малко след терористичните нападения на 11 септември, Конгресът бе приел Закона за авиационна и транспортна безопасност. В изпълнение на този закон отговорността за проверката на пътниците и тяхното имущество, което се пренася по въздушните линии, се прехвърляше на новосформираната агенция, наречена Администрация по транспортна безопасност. Това означаваше, че от този момент нататък всеки и всичко, влизащо в Съединените щати, се подлага на изключително щателна проверка. Из цялата страна бяха монтирани компютърни томографи.

Една от най-важните области на действие на Администрацията по транспортна безопасност бе глобалното пренасяне на товари. Всеки ден в Съединените щати влизаха десетки хиляди контейнери, платформи и кутии, идващи от всички краища на света. И така, в тази нова епоха на повишени мерки за сигурност, новите директиви за сканиране на стоки не се ограничаваха само до багажа на пътниците. Те обхващаха също така и товарните пратки, проникващи в страната по въздух, суша и вода, в съответствие с което във всяка точка на пристигането им бяха разположени огромни сканиращи рентгенови системи.

И точно в този момент, докато стоеше в оперативната зала на товарния терминал на италианските въздушни линии на летище „Кенеди“, Шон Райли изпитваше огромна благодарност към правителството заради тези мерки.

Компютърният оператор извикваше един след друг образи върху своя монитор. По едно време отбеляза:

— По-добре седнете някъде, момчета. Тази пратка е доста голяма.

Райли се настани върху протъркания стол до него.

През монитора се завихриха какви ли не образи — рентгенови снимки от всички страни на кутии с различни размери. Но въпреки бързината на прехвърлянето им никой не можеше да сбърка скелетоподобните изображения на предметите, които кураторите на Ватикана бяха изпратили за изложбата в музея „Метрополитън“. Райли, който вътрешно продължаваше да се ядосва на себе си, че не се е сетил за това по-рано, се концентрира върху монитора. Същото направи и Джордано. Сърцето му препускаше, докато пред погледа му пробягваха сините и сиви призраци на орнаментирани рамки, разпятия и статуетки. Резолюцията на изображение беше удивително добра — далеч по-ясна, отколкото агентите бяха очаквали. Райли успяваше да различи дори и дребни детайли, като например инкрустираните скъпоценни камъни или конкретни отливки.

И тогава, от пороя на зашеметяващите съзнанието образи, избликна той.

— Задръж! — извика Райли възбудено.

С кристалната отчетливост на образа, лишен от маскировката на външната си обвивка и горд с феноменалната сложност на своята вътрешност, пред тях стоеше декодерът.