Реймънд Хури
Последният тамплиер (42)

41

Едва когато застана пред голямото огледало в банята, Тес се видя на какво прилича. Никога през живота си не бе изглеждала толкова мръсна, мизерна и пребледняла. Въпреки че краката й все още продължаваха да се тресат от напрежение, тя устоя на изкушението да приседне. Ако си позволеше да седне, вероятно нямаше да може да стане, а денят все още не беше приключил. Шон Райли беше на път към тях.

Беше се обадил малко, след като Ванс си тръгна. И макар по телефона да прозвуча доста спокойно, тя си знаеше, че е бесен. Щеше да й се наложи да му обяснява. Отново.

Само че този път щеше да бъде значително по-трудно. Щеше да й се наложи да обяснява на Райли защо не му е вярвала достатъчно, за да му позволи да й помогне.

Вторачи се в непознатото лице в огледалото отсреща.

Самоуверената, жизнерадостна блондинка вече я нямаше. На нейно място стоеше развалина — както във физически, така и в психически смисъл. Съмненията постепенно превземаха мислите й. Върна се към събитията от деня, анализирайки всеки свой ход и укорявайки се за пореден път, че е изложила на опасност живота на майка си и на дъщеря си.

Това не е игра, Тес! Трябва да престанеш! И то още сега!

Докато се събличаше, усети, че очите й се насълзяват. Преди, когато отиде да прегърне Ким веднагд след тръгването на Ванс, успя да ги потисне. Тогава дъщеря й я отблъсна, сбръчквайки нос: „Уф, мамо! Вониш! Веднага заминавай под душа!“. Успя да ги потисне и докато разговаряше с Райли по телефона, като правеше всичко възможно нито майка й, нито Ким да чуят разговора. Сега, като си помислеше, не се сещаше кога за последно е плакала, но знаеше, че точно сега вече не може да се овладее. Чувстваше се ужасно. Трепереше както от страх, така и заради онова, което можеше да се случи, но слава богу, не се бе случило.

Докато стоеше под душа и чакаше водата да отмие мръсотията и вонята от тялото й, тя се постара да вземе някои важни решения. Сред тях бе и заключението, че дължи на майка си и дъщеря си нещо друго.

Дължи им безопасност.

Хрумна й една идея.

Облечена само по халат и с все още капеща коса, тя откри Айлийн в кухнята. Мина директно на въпроса:

— Мислех за плановете ни това лято да отидем на гости при леля Хейзъл.

Хейзъл беше сестра на майка й. Живееше в малко ранчо до Прескът, щата Аризона. Беше сама, с изключение на няколко десетки специално подбрани животни.

— И какво по-точно?

— Смятам, че трябва да отидем там още сега, за Великден.

— Но защо, за бога… — започна майка й, но не довърши и я погледна строго. — Тес, има ли нещо, което не ми казваш?

— Нищо няма — отговори Тес, но точно в този момент се сети за непознатия, който бе дошъл да търси Ванс. За престрелката и за болезнения му вик.

— Ама…

— Всички имаме нужда от почивка — прекъсна тя майка си. — Виж какво, аз също ще дойда при вас. Трябват ми няколко дена да си изчистя календара от ангажименти и да уредя нещата в службата. Искам обаче вие с Ким да заминете още утре!

— Утре?!

— И защо не?! Ти отдавна искаш да отидеш там, а Ким нищо не я бърка да започне ваканцията си няколко дена по-рано! Веднага ще ви резервирам билети. А и така ще избегнем тъпканицата по Великден!

— Тес! — извика майка й, вече с напълно сериозен тон. — За какво е цялата тази работа?

Тес се усмихна притеснено на гнева на майка си. Да, по-късно определено щеше да й се извини. Но сега единственото, което изрече, при това тихо, бе:

— Много е важно, мамо!

Айлийн се вторачи в нея. Познаваше дъщеря си много добре и винаги разбираше състоянието й. Днес не беше изключение.

— Какво става? — попита накрая. — Да не би да си в опасност? Държа да ми отговориш честно! В опасност ли си?

— Не съм напълно сигурна. Единственото, което знам, е, че в Аризона няма да има за какво да се тревожите!

— В такъв случай защо тогава не тръгнеш с нас още утре?

— Не мога. — Тонът и изражението на Тес подсказваха, че по-нататъшният спор е безсмислен.

Айлийн си пое дълбоко дъх и я изгледа.

— Тес…

— Не мога, мамо!

Майка й кимна примирено и попита:

— Но нали по някое време ще дойдеш? Обещай ми!

— Добре, обещавам. След два-три дена ще бъда при вас.

И при тези думи усети как душата й се изпълва с облекчение.

Точно в този момент звънецът на вратата иззвъня.

 

 

— Трябваше да ми кажеш, Тес! Трябваше да ми кажеш! — ръкомахаше като побеснял Райли. — Можехме да го хванем, след като излезе от къщата ви. Можехме да му сложим опашка. Въобще, има стотици начини, по които можехме да подходим! — Поклати отчаяно глава и допълни: — Вече щяхме да сме сложили точка на цялата тази история!

Намираха се в задния двор на къщата, далече от майка й и Ким. Тя го бе помолила за дискретност, както и да не пристига с извадено оръжие, защото всичко вече било спокойно. Джордано държеше къщата под око навън и очакваше патрулната кола на местното полицейско управление, а самият Райли бързо се бе убедил, че тя говори истината.

Тя беше облечена все така с белия си хавлиен халат. Дългата й коса изглеждаше по-тъмна, защото все още бе мокра. Учудващо, но бе изпълнена с удивително спокойствие. Даваше си сметка, че в преобладаващата си част то се дължи именно на присъствието на агента от ФБР. Два пъти в един и същи ден тя бе заплашена така, както никога досега, и двата пъти той се бе оказал до нея.

Тя извърна поглед, за да събере мислите си и да го изчака да се поуспокои. После вдигна очи към него и каза:

— Много съжалявам! Аз… просто не знаех какво друго да сторя! Може би се паникьосах. Непрекъснато си представях картини как се появяват полицаите, как започват преговори за спасяване на заложниците, как…

— Да, и се паникьоса. Напълно нормална реакция. Та онзи тип е заплашвал майка ти и дъщеря ти! И все пак… — не довърши той, въздъхна дълбоко и пак поклати глава.

— Да, знам. Прав си. Много съжалявам.

Той я погледна.

Не можеше да понесе мисълта, че е била в опасност, че дъщеря й също се е намирала в опасност. И същевременно си даваше сметка, че нямаше право да я вини. Тя не беше агент от ФБР. Не можеше да очаква от нея да разсъждава по същия начин, по който разсъждаваше той, да реагира на подобна екстремална ситуация хладнокръвно и рационално. Не и когато и детето й беше замесено в нея. Не и след всичко, което бе преживяла този ден.

Измина доста време, преди Райли отново да заговори.

— Виж сега, сторила си онова, което си мислела, че е най-добро за семейството ти. Никой не може да те вини за това. Ако бях на твое място, сигурно и аз бих постъпил така. Най-важното сега е, че всички сте в безопасност. Това е единственото, което има значение.

Лицето й светна. Кимна, макар и с известна вина, спомняйки си как Ванс бе стоял спокойно в тяхната дневна.

— И все пак… аз му върнах документите.

— Няма значение. Нали разполагаме с копия.

— Да се надяваме, че вашият фотограф не е забравил да зареди апарата си.

При тези думи Райли не можа да не се усмихне.

— Мисля, че в това отношение няма нужда да се тревожим. — После погледна часовника си и добави: — Сега ще ти се махам от главата. Сигурен съм, че искаш да си починеш. Ще оставя пред къщата ви една полицейска кола, за да ви държи под око. И не забравяй да заключиш, след като ме изпратиш!

— Не се тревожи — кимна тя, макар че точно в този момент си даде сметка колко е уязвима. Всъщност, колко всички те са уязвими. — Не разполагам с нищо друго, което да му трябва.

— Добре, щом казваш. Но много държа утре сутрин да дойдеш при нас. Мисля, че ще бъде полезно да прегледаме всеки детайл от разказа ти с целия екип, така да се каже, да подредим приоритетите.

— Няма проблеми. Нека само да кача мама и Ким на самолета.

— Значи до утре.

— Точно така — отвърна тя и погледите им се срещнаха. После се изправи, за да го изпрати.

Той направи няколко крачки напред, но внезапно спря и се обърна.

— Знаеш ли, има нещо, което така и не успях да те попитам преди.

— Да?

— Защо ги взе? Имам предвид документите. Вероятно си нямала търпение да се махнеш оттам, но въпреки това си успяла да заглушиш тази мисъл достатъчно дълго, за да грабнеш и документите.

Тя не беше особено убедена какво я е подтикнало да го направи. Всичко й беше като в мъгла.

— Ами… не знам — отговори не особено убедено. — Те просто си лежаха там и…

— Да, ясно, но все пак… Просто съм изненадан, това е всичко. Човек би си помислил, че единственото, което ти се е въртяло тогава в главата, е било да се махнеш по-скоро.

Тес извърна глава. Досещаше се накъде бие той.

— Ще бъдеш ли в състояние да се отървеш от тази мисли или ще трябва да те заключа заради собствената ти безопасност? — попита той, внезапно придобил сериозно и изпитателно изражение. — Колко важно е всичко това за теб, Тес?

— Ами, тази следа… — усмихна се неуверено тя, — в нея наистина има нещо. Имам предвид ръкописа, неговата история… Усещам, че трябва да се заема с него, да разбера за какво всъщност се отнася. Не знам дали знаеш, но… — направи пауза и го погледна, — археологията не е сред най-благодатните професии на този свят. Не всеки археолог получава шанса да намери своя Тутанкамон или своята Троя. Четиринадесет години от живота си прекарах в кътчета, забравени от Бога, в царство на комари и какви ли не други насекоми, и през всичкото време се надявах на нещо много повече, отколкото някакви си счупени грънци или парче частично запазена мозайка. Мечтаех си за нещо по-голямо! Това е мечтата на всеки археолог. Исках нещо истинско, нещо, което да влезе в учебниците по история, нещо, което ще мога да заведа Ким да види в „Метрополитън“, ще й го покажа и гордо ще изрека: „Ето, това го открих аз!“. — Отново направи пауза, наблюдавайки реакцията му. — Но като гледам, и за теб този случай не е от най-обикновените.

Той размисли върху думите й, след което отвърна:

— О, не! Всеки ден си имаме разни хаховци, които връхлитат на коне и трошат музеите! Ето това го мразя най-много в моята работа! Рутината. Направо ме убива! — После изражението му отново стана сериозно. — Тес, мисля, че забравяш нещо важно. Това не е просто някакво си академично предизвикателство. Не става въпрос само за ръкописа и неговото послание. Имаме си работа с разследване на убийства!

— Да, знам.

— Какво ще кажеш първо да ги пъхнем зад решетките? А после си разгадавай твоята загадка, колкото си искаш! Заповядай утре при нас, въведи ни във всичко, което ти е известно, а после ни остави да си гледаме работата. Ако се нуждаем от специализирана помощ, ти ще бъдеш първата, към която ще се обърнем. И… не знам… може би, ако искаш някакви ексклузивни права, то ние…

— О, не! Нещата не стоят точно така… — Не довърши. Осъзна, че нищо от онова, което бе казала, не е в състояние да го накара да промени мнението си.

— Трябва да се отдръпнеш от тази работа, Тес! Моля те! Държа да го направиш!

Начинът, по който той го каза, я развълнува.

— Добре, ще се постарая — кимна тя.

Той се вторачи в нея, после се засмя и поклати глава. И двамата бяха наясно, че тя няма абсолютно никакъв избор.

Беше налапала въдицата, при това здраво.