Реймънд Хури
Последният тамплиер (41)

40

Зави в алеята пред къщата, но не успя да прецени височината на бордюра и колата подскочи. Тес удари спирачки. Седеше вътре, парализирана от страх, свела поглед към ръцете си. Те трепереха неудържимо, а гърдите й се надигаха и спускаха учестено. Опита се да се овладее. Налагаше се да запази максимално спокойствие. Хайде, Тес! Стегни се! Ако си изиграеше добре картите… Знае ли човек? Може пък и тя, и Ванс да получат онова, което искат.

Излезе от колата и веднага съжали за решението си да не съобщи на Райли. Пак можеше да пристигне тук, докато той… Какво? Вика Отряда за бързо реагиране ли? Мъже с автомати, които обграждат къщата и крещят в мегафоните си: „Излезте с вдигнати високо ръце!“. Часове наред, прекарани в трудни преговори за освобождаване на заложници, преди неизбежното и в крайна сметка изключително рисковано нахлуване? Да, въображението й действително се беше развихрило. Опита се да се фокусира върху реалността. Не, може би решението й е било правилно.

Пък и вече е прекалено късно за нещо друго.

Тя вече беше тук.

Насочи се към вратата на къщата, но пак се поколеба. Лесно можеше да си представи какво се е случило. Ванс е натиснал звънеца, поговорил е с Айлийн. Няколко приятни думи за Оливър Чайкин, после за Тес и майка й е била напълно обезоръжена, а много вероятно и очарована.

Защо не каза веднага на Райли?!

Тес пъхна ключа в ключалката, отвори вратата и влезе в дневната. Картината, която се изпречи пред очите й, беше сюрреалистична. Уилям Ванс седеше на дивана до майка й. Двамата си говореха приятелски, отпивайки чай. От стаята на Ким се носеше музика. Значи дъщеря й беше горе.

Айлийн зяпна, когато зърна в какво състояние е дъщеря й. Скочи от мястото си и извика:

— Господи, Тес! Какво е станало с теб?!

— Добре ли си? — изправи се и Ванс с искрено загрижена физиономия.

Ама че наглост! Точно той да задава подобен въпрос! Впи поглед в неговия, полагайки максимални усилия да потисне гнева си, който вече бе заглушил окончателно страха, бушуващ доскоро у нея.

— Да, добре съм — успя да се усмихне тя. — Тръбите на улицата пред офиса се бяха пукнали, имаше огромна локва и един камион мина точно през нея, докато си стоях, и… По-добре да не знаете останалото.

Айлийн хвана ръката й и веднага отсече:

— Трябва веднага да се преоблечеш, скъпа! Ще настинеш! — После се обърна към Ванс и добави: — Нали ще ни извиниш за момент, Бил?

Тес се вторачи в него. Той си стоеше преспокойно, излъчващ единствено топлота и загриженост.

— Всъщност, опасявам се, че вече е крайно време да тръгвам — изрече, пронизвайки Тес с поглед. — Ако ми дадеш онези документи, няма да ви задържам повече. Убеден съм, че в момента последното, което ви трябва, е гост в къщата!

Тес отвърна на пронизителния му поглед. Тишината, която се възцари в стаята, беше оглушителна. Айлийн погледна първо към Ванс, а после към дъщеря си, която веднага усети, че майка й усеща неудобството, настанило се между тях. Побърза да превключи и отправи към Ванс блага усмивка.

— Разбира се. Ей сега.

Бръкна в чантата си, извади оттам ръкописите и му ги подаде. Той протегна ръка и за няколко секунди ръцете и на двамата останаха сключени върху тях.

— Благодаря ти! Още при първа възможност ще започна работа по тях! — рече накрая той.

— Би било прекрасно! — насили се да се усмихне пак тя.

После Ванс се обърна към майка й, пое ръката й и изрече мило:

— За мен беше истинско удоволствие да се запознаем!

Айлийн се отпусна и се изчерви. Очите й светнаха от комплимента. Тес усети огромно облекчение заради блаженото неведение на майка й относно истинската самоличност на Ванс. Или поне засега щеше да си остане така. Обърна се към професора. Изражението му беше неразгадаемо. Той също я изучаваше. Накрая каза:

— Крайно време е да тръгвам. Отново благодаря за гостоприемството!

— О, винаги си добре дошъл!

Когато стигна до вратата, той се обърна към Тес:

— А с теб вероятно ще се видим много скоро!

И след тези думи напусна къщата й.