Реймънд Хури
Последният тамплиер (40)

39

Тес замръзна. В гърлото й се образува буца с размерите на юмрук. Той е там, в собствения й дом! С майка й. И с… Ким!

Обърна се навътре в колата, за да не я чуят и просъска:

— Какво правиш…

— Мислех, че вече си се прибрала — прекъсна я спокойно той. — Да не би пък да не съм разбрал правилно часа? В съобщението ти се казваше, че случаят е спешен!

Съобщение ли? Мислите се въртяха хаотично в главата й. В гърдите и изригна вулкан от гняв.

— Ако им причиниш нещо, кълна се…

— Не, не, не! — прекъсна я повторно той. — Няма проблем! Но наистина не мога да те чакам дълго. Колкото и да ми се иска да приема любезната покана на прекрасната ти майка и да остана за вечеря, ми се налага да се връщам спешно в Кънектикът. Ти казваш в съобщението си, че имаш нещо за мен. Нещо, което много искаш да погледна.

Документите! Той си иска ръкописа! Тес си даде сметка, че Ванс не желае да причинява неприятности нито на майка й, нито на Ким. Представя се за приятел и си играе ролята перфектно. Значи майка й въобще няма да усети, че нещо не е наред. Хубаво. Значи нещата могат да си останат така.

— Тес? — обади се той смущаващо спокойно. — Там ли си още?

— Да. Искаш от мен да донеса документите.

— Би било прекрасно наистина.

Тя погледна през прозореца на колата. Наблизо бе останал само фотографът, който все още снимаше ръкописа. Тес си пое дълбоко дъх и със свито сърце изрече:

— Добре, скоро ще съм у дома. Моля те, не прави нищо, което…

— Разбира се, че няма! — засмя се мило той. — Значи ще те изчакам. Ще доведеш ли и някой друг приятел?

Тес се смръщи, но веднага след това прозря въпроса му.

— Не — побърза да отговори.

— Идеално — отговори той. Настъпи кратка пауза, през която тя се запита какво ли става там. — Ще ми бъде много приятно да прекарам още малко със семейството ти и да го поопозная. Ким наистина е прекрасно момиченце!

Значи детето все пак е там! Копеле мръсно! Загубил си своята дъщеря и сега смяташ, че можеш да заплашваш моята!

— Ще се прибера сама, не се притеснявай! — отсече твърдо тя.

— Гледай да не се бавиш много!

Тес чу как телефона прещраква и връзката прекъсва. Известно време продължи да стиска мобифона си, да преповтаря проведения разговор и да се опитва да проумее какво точно става.

Налагаше й се да вземе важно решение. Да каже ли на Райли? Знаеше отлично отговора на този въпрос — разбира се, че трябва да му каже. Всеки, който е гледал телевизионни сериали, знае, че независимо от онова, което казват похитителите, човек трябва веднага да съобщи на полицията. Но онова си беше на кино, а това тук е в реалния живот. Тук става въпрос за нейното семейство, което се намираше в ръцете на човек с напълно разбита психика.

Колкото и да й се искаше да съобщи на Райли, нямаше никакво намерение да поражда ситуация, свързана с освобождаване на заложници. Не и на фона на състоянието, в което се намираше Уилям Ванс.

Улавяйки се за първата попаднала й сламка, тя се опита да си самовнуши, че той няма да им стори нищо. Нали и на нея не беше причинил нищо? Дори й се извини за онова, което й беше сторил. Но сега тя вече го беше ядосала, като му беше откраднала документите — онези, които бяха ключови за така наречената му мисия. Документи, заради които, както Райли правилно беше изтъкнал, бяха загинали много хора.

Не можеше да си позволи този риск. В момента на прицел беше семейството й.

Отново хвърли поглед на фотографа. Той беше приключил. Все още хванала здраво мобилния телефон до ухото си, тя се насочи към него, като изрече по посока на изключения апарат:

— Да. Той току-що приключи със заснемането им. — После кимна на фотографа, като се опита да изобрази усмивка на устните си. — Разбира се, веднага ще ги донеса. А ти се заеми с апаратурата.

После затвори капачето на телефона и се обърна към фотографа:

— Сигурен ли сте, че снимките са станали добри?

— Надявам се — изуми се от въпроса й той. — Нали затова ми плащат!

Тя започна да навива документите, докато той я наблюдаваше замислено.

— Трябва веднага да ги отнеса в лабораторията — обясни Тес. Надяваше се, че звучи достатъчно убедително. После сведе поглед към фотоапарата и добави: — Райли държи снимките да бъдат проявени веднага. Ще можете ли да го направите заради него?

— Разбира се, никакъв проблем, като се има предвид, че апаратът е дигитален — отговори фотографът с още по-голямо изумление.

Тес се смръщи на очевидната си грешка, а после се насочи към вратата на колата, колкото й бе възможно по-уверено. Едва устояваше на желанието си да побегне. Когато се озова до вратата на шофьора, сведе поглед и видя, че ключовете са там, където ги беше оставил Райли. Настани се зад волана и завъртя ключа.

Огледа отново обстановката, търсейки Райли. Надяваше се да не го види. Да, нито той, нито партньорът му бяха наблизо. Изкара внимателно колата от мястото й и потегли бавно напред, като лавираше между останалите полицейски коли и тези на Бюрото. Двама полицаи й помахаха приятелски и тя им се усмихна срамежливо, надявайки се ужасът в гърдите й да не й проличи.

Когато най-сетне излезе от заграждението, погледна в огледалото за задно виждане и натисна газта.