Реймънд Хури
Последният тамплиер (38)

37

След като отблъсна нападателя в криптата, Бил Ванс планираше да използва тунелите, за да избяга от подземието, като вземе със себе си декодера и все още неразшифрования докрай ръкопис. Но единственото, с което сега разполагаше, беше сложното устройство, което бе прегърнал и държеше здраво до гърдите си. Документите ги нямаше. Усети как го обзема гняв. Извика я, а бесният му вик отекна във влажните стени и го обгърна.

Никога не се беше карал с Тес Чайкин. Спомни си, че някога дори я харесваше — някога, преди много години, когато все още беше способен да харесва хората. И до преди малко нямаше никакви причини да я намразва. В интерес на истината, дори беше му минало през ум да я покани да участва в неговия кръстоносен поход.

Ала тя беше откраднала документите, неговите документи, а това го накара да побеснее. Прехвърли декодера под другата си ръка и продължи да върви. Ако не я настигнеше скоро, тя като нищо щеше да попадне на един от няколкото изхода от този адски лабиринт. А той не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

Отново усети надигането на яростта, но си наложи да я подтисне. Не можеше да рискува да се движи или да реагира прекалено бързо. Не и сега.

И особено не тук долу.

 

 

Тес тъкмо се канеше да тръгне обратно, когато в една от стените забеляза желязна врата. Сграбчи ръждясалата й брава и дръпна силно. Вратата не беше заключена, но се беше заклещила. Въоръжена със силата на отчаянието, накрая тя успя да я отвори и зърна зад нея спираловидна стълба, виеща се надолу. По-надолу и към по-голяма тъмнина като че ли не беше най-разумният от всички ходове, ала не разполагаше с друг избор.

Много внимателно, изпробвайки първо устойчивостта на всяко от стъпалата, тя заслиза надолу, докато накрая се озова в поредния тунел. Но колко тунела има тук, за бога? Поне този беше още по-голям от предишния, а което беше още по-добре — беше сух. Нямаше никакво значение за какво се използва. Важното бе, че не е отходен канал.

Нямаше представа в коя посока да поеме. Накрая избра да тръгне наляво. И пред себе си зърна проблясък на светлина. Движеща се, жълта светлина. Пак ли свещи?

Тръгна предпазливо напред.

Светлината изгасна.

Тес замръзна на място. После разбра, че светлината не е изгаснала — просто някой я закрива с тялото си.

Зад нея продължаваха да се носят странни шумове. Който и да беше човекът пред нея, със сигурност не можеше да бъде Ванс. Или пък можеше? Може би той познава отлично тунелите. Нали каза, че отдавна живее тук. Въпреки всичко тя се насили да продължи напред и на няколко метра пред себе си зърна не една, а цели две фигури. Доколкото можеше да прецени, нито една от двете фигури не беше Ванс. Но дали са мъже или жени, това не бе в състояние да определи. Макар че тук, долу, надали някоя среща би могла да се определи като приятна.

— Ей, маце! — подвикна нечий дрезгав глас. — Загуби ли се?

На Тес не й трябваше много, за да прецени, че всяка една проява на колебание би била опасна, затова продължи да върви напред, колкото можеше по-уверено в обгръщащия я мрак.

— Май днес имаш голям късмет, мой човек! — провикна се друг глас, този път писклив.

И двата гласа не звучаха особено приятелски.

Тес продължи да върви. Шумът зад нея се засили. Сърцето й претупа от страх.

Вече беше много близо до двете фигури, чиито лица продължаваха да се прикриват зад маската на тъмнината. В бледата светлина на свещите зад тях тя зърна купчина стари кашони, навит на руло килим, купища парцали.

Мозъкът й започна да щрака на бързи обороти.

— Внимавайте, идват ченгета! — изплю тя, когато ги приближи.

— Че какво искат от нас? — избоботи единият. Докато минаваше покрай двамата мъже, единият протегна ръка и я сграбчи за палтото.

— Ей, почакай малко, кукло!

Тес се извърна и инстинктивно цапардоса с юмрук мъжа по главата. Той се запрепъва назад, квичейки. Другият, с пискливия глас, очевидно също мислеше да си пробва късмета, ала вероятно забеляза нещо особено в очите на Тес, проблясващи в мъждивата светлина, и отстъпи доброволно.

Тес се обърна и се постара да увеличи колкото й е възможно повече разстоянието между себе си и двамата клошари. Бягаше, въпреки умората, но по едно време започна да се задушава — безрадостният подземен свят наоколо като че ли се опитваше да изстиска живота от тялото й.

Достигна до ново разклонение на тунела. Нямаше представа накъде да тръгне.

Този път избра надясно. Докато се препъваше и залиташе, внезапно зърна ниша в стената, а в нея — решетка, която се отваряше. Поредната стълба, спускаща се надолу. Ама нали трябваше да върви нагоре, а не надолу! Обаче в случая най-важното бе да избяга от Уилям Ванс, затова реши да продължи в тази посока с надеждата, че той няма да я открие.

Сега се озова в още по-голям тунел, отново сух, с прави стени. Тук беше още по-тъмно и тя тръгна напред изключително предпазливо, като се държеше за стената. Вече не чуваше нито стъпките на Ванс, нито виковете му. Издиша доволно. Дотук добре. А сега какво? И тогава, вероятно след не повече от минута, но време, което на нея й се стори цяла вечност, тя чу зад себе си някакъв друг шум. Не, не бяха плъхове, нито преследвачи. Онова, което чуваше, беше грохот на влак.

Мамка му! Значи съм в метрото!

По стените вече играеха бледите светлини на фаровете на приближаващия се влак. Релсите също светнаха. Тес побягна напред, отчаяно стараейки се да не изпуска от поглед релсите, надявайки се да бъде по-далече от тях. Влакът я настигаше много бързо, а стените на тунела отразяваха ритмичното му потракване. Вече бе почти до нея, когато, благодарение на светлините му, Тес забеляза малка ниша в стената и веднага се хвърли в нея. Сви се в тясното пространство и само след секунди влакът профуча покрай нея, на сантиметри от треперещото й тяло.

С разтуптяно сърце, прикрила лице в ръцете си и със затворени очи, тя зачака влакът да се изниже покрай нея. Горещият, напоен със сажди въздух, покри всеки милиметър от тялото й, прониквайки през устата и ноздрите й. Тя се прилепи още по-здраво за стената зад себе си. Грохотът беше оглушителен, притъпяващ всичките й сетива. Не отвори очи, докато светлините не се изнизаха покрай нея.

Точно тогава въздухът беше раздран от скърцане на спирачки, забиващи се в релсите. С все още разтуптяно сърце, тя усети неимоверно облекчение.

Станция на метрото. Очевидно бе близо до станция!

Тес събра последните остатъци от енергията си и продължи да се клатушка напред. Когато влакът потегли от спирката, тя се озова под ярките светлини на станцията и се изтегли на перона. Последните няколко пътници тъкмо изчезваха нагоре по стълбите. Дори и да я бяха видели, никой не го показа.

В продължение на няколко секунди Тес остана така, на четири крака, близо до ръба на перона, със сърце, разтуптяно от страх и пълно изтощение. А после, мокра и воняща, и все така трепереща, тя събра сили и се изправи на крака.

Клатушкайки се, последва другите хора нагоре, към цивилизацията.