Реймънд Хури
Последният тамплиер (30)

29

— Аутопсията потвърждава, че Уолдрън също е бил убит — обяви Шон Райли пред насъбралите се негови колеги около масата в голямата видеозала на Бюрото. Единственият присъстващ външен наблюдател бе монсиньор Де Анджелис. — В кръвта му са открити следи от лидокаин. Това е вид анестетик, който не е бил включен в лечението му и не му е даван от болничния персонал. Инфарктът е предизвикан от огромната доза лидокаин, която му е била поставена. Интересното обаче е, че и по врата му се забелязват следи от игла. Очевидно е, че лидокаинът е използван за парализиране на гласните му струни, така че да не може да извика за помощ.

Лицето на свещеника се изпъна при чутото от доклада — изглеждаше точно толкова ужасен от него, колкото и останалите. А те съставляваха основните играчи в разследването на обира в музея „Метрополитън“: Том Джансън, Стив Бучински, Амелия Гейнс, Ник Джордано, Роджър Блекбърн с трима от неговите заместници, както и един млад техник, който отговаряше за аудио и видео апаратурата. Докладът определено не беше от най-обнадеждаващите.

— В конюшните открихме оборудване за студено дамгосване — продължи Райли, — което очевидно е било използвано от Петрович, за да прикрие предишните обозначения на конете, с които са участвали в обира. И всичко това води към едно от следните две заключения: че или онзи, който е поръчал деянието, избива своите марионетки, или че един от бандата е решил да заграби всичко плячкосано само за себе си. И в двата случая разполагаме с един, а може би двама бивши „рицари“ в ролята на евентуални мишени. А онзи, който извършва тези систематични убийства, определено не си поплюва.

Де Анджелис се обърна към Райли:

— Успяхте ли да откриете някои от нашите реликви в конюшните?

— Не, отче. Очевидно тези хора са избивани точно заради тях.

Свещеникът свали очилата си и ги почисти с края на ръкава си.

— А какво стана с онези екстремистки групи, за които споменахте? — продължи той. — Някакъв късмет в тази насока?

— Засега никакъв. В момента обаче проучваме конкретно две от тях — групи, които наскоро са огласили своя гняв срещу Църквата заради критиките й към тях. И двете са от Средния запад, така че полевите ни агенти там вървят по тази следа. Но на този етап не разполагат с убедителни заключения — само с множество заплахи.

Де Анджелис върна очилата на мястото им и се смръщи. Тревогата му беше повече от очевидна, макар че положи максимални усилия да я прикрие.

— Предполагам, че ще трябва да чакаме — въздъхна накрая той.

Райли огледа хората, наредили се около масата. Даваше си сметка, че въобще не напредват с разнищването на случая. Засега по-скоро реагираха на конкретни събития, вместо да ги пораждат.

— Защо не споменеш и онази тамплиерска връзка? — обади се внезапно Джордано.

Де Анджелис се извърна стреснато към Ник Джордано. Райли не беше очаквал, че партньорът му ще заговори открито за това. Направи всичко възможно да омаловажи темата.

— О, нищо особено. Просто една от множеството следи, по които сме тръгнали.

Ала настойчивият поглед на свещеника не го остави на мира, затова се принуди да продължи:

— Една от свидетелките на случилото се в музея — археолог по професия, смята, че може би съществува връзка между тамплиерите и обира.

— Заради червените кръстове и рицарските мантии? — попита свещеникът.

„Е, поне това не е чак толкова далече от истината!“ — помисли си Райли.

— Да, заради тях, както и заради някои други детайли. Рицарят, който е взел декодера, е изрекъл нещо на латински, което, както разбирам, представлява и надпис на някакъв тамплиерски замък във Франция.

Де Анджелис огледа агент Райли с усмихнато изражение:

— Значи тази археоложка смята, че нападението в музея е дело на религиозен орден, който се е разпаднал преди близо шестстотин години, така ли?

Райли усети как погледите в залата се впиват в него.

— Не точно — смотолеви той, но после се прокашля и продължи по-уверено: — Просто, предвид тяхната история и техният култов статус, тамплиерите като нищо могат да се превърнат във вдъхновение за банда религиозни фанатици, които ги боготворят и които вероятно желаят да отмъстят за тях, водени от някаква своя фантазия за възстановяване на статуквото.

Де Анджелис потъна в дълбок размисъл. Но когато се изправи и си събра книжата, изглеждаше твърде разочарован.

— Е, всичко това звучи доста обещаващо. Желая ви много късмет с вашето разследване, агент Райли. Господа, агент Гейнс! — кимна и на останалите той, като последният му поглед падна върху Джансън. След това напусна тихо залата, оставяйки Райли с твърде неприятното усещане, че определението за лунатиците на тема „тамплиери“ очевидно не важи единствено и само за учените.