Реймънд Хури
Последният тамплиер (3)

2

— Мамо, наистина не мога повече да трая! — примоли се Ким.

Тес Чайкин погледна дъщеря си раздразнено. Трите — Тес, майка й Айлийн и Ким — току-що бяха прекрачили прага на музея и Тес се надяваше, че ще успее да хвърли един бърз поглед на изложените експонати преди началото на речите, усмивките, уливките и останалите неизбежни за такива събития формалности. Уви, сега трябваше да почака. Ким постъпваше точно така, както всяко деветгодишно дете при подобни обстоятелства — стискаше до последния възможен момент, преди да обяви отчаяната си нужда да посети тоалетната.

— Ким, точно сега ли?!

Огромната зала гъмжеше от народ. И точно в този момент Тес въобще не се блазнеше от перспективата да навигира през цялото това море от хора, за да води дъщеря си до тоалетната.

Майка й, която не криеше насладата, която тази сцена й доставяше, накрая благоволи да се намеси:

— Аз ще я заведа. Ти си гледай работата. — А после с многозначителна усмивка добави: Въпреки че ми е особено приятно да наблюдавам как всичко ти се връща.

— Ще се срещнем в главната зала — обяви Тес и вдигна предупредително пръст към Ким. — Не се отделяй от баба си! Не искам да се загубиш в този цирк тук!

Ким простена и подбели отегчено очи. Тес се загледа след тях — как изчезват в мелето, и едва тогава се обърна и продължи напред.

Огромното централно фоайе на музея вече бъкаше от сивокоси мъже и ослепително бляскави жени. Етикетът за вечерта изискваше строго официално облекло — смокинги и бални рокли. Тес се огледа и се почувства крайно неловко заради не толкова пищния си, макар и елегантен външен вид.

Тя така и не осъзна, че онова, което хората забелязваха по нея, нямаше нищо общо както с иначе безупречната й черна рокля, която се полюшкваше леко на няколко сантиметра над коленете й, така и с очевидното й неудобство да присъства на подобно събиране на празноглавци. Хората просто я забелязваха и точка. Винаги я забелязваха. И никой не би могъл да ги обвини, че я забелязват. Жалко, че винаги си падаше по неподходящи мъже. Накрая дори се омъжи за последния от тази презряна пасмина — грешка, която съвсем наскоро се бе постарала да поправи.

Тес пристъпи напред в голямата зала. Жуженето от разговорите отекваше в стените около нея и правеше отделните думи напълно неразбираеми. Очевидно акустиката никога не е била сред приоритетите на хората, построили музея. До слуха й достигна слаб отзвук от камерна музика. Женски струнен квартет, сбутан в единия от ъглите, енергично размахваше лъковете. Като кимаше леко по посока на познатите лица наоколо, Тес си проправи път и се озова в нишата, където превъзходната статуя на Андреа дела Робия от бяло-синя глазирана теракота на Мадоната с младенеца стоеше безмълвно и наблюдаваше стълпотворението под себе си.

Почти всички експонати бяха поставени в стъклени витрини. Не беше необходимо кой знае какво задълбочено разглеждане, за да се види, че са изключително ценни. Имаше орнаментирани алабастрови олтарни фрески от Бургундия с живописни сцени от живота на Свети Мартин. Разпятията бяха на всяка крачка — повечето от тях от чисто злато, обилно инкрустирани със скъпоценни камъни, а един кръст от XII век съдържаше поне стотина фигурки, издялани от бивните зъби на морж. Имаше изящни мраморни статуетки и резбовани дървени мощехранителници — дори лишени от съдържанието си, тези сандъчета представляваха превъзходни образци на прецизността и майсторството на средновековните занаятчии. Блестящ месингов аналой във формата на орел се извисяваше гордо до огромен, красиво изографисан испански великденски свещник, украсявал доскоро апартамента на папата.

Предметите, които виждаше пред очите си, бяха с качество, на каквото тя никога не би могла да се надява и за столетие, прекарано по разкопките. Вярно е, че в професионално отношение досега бе се радвала на добри, съдържателни години, които до известна степен й се отплатиха за труда и усърдието. Бе имала възможността да пътува къде ли не по света и да се потопи в разнообразни и пленителни култури. Някои от находките й бяха изложени в музеи по целия свят, ала нито една от тях не бе достатъчно достойна, за да украси, например, Крилото за египетско изкуство „Саклър“ или Крилото за примитивно изкуство „Рокфелер“.

Може би… ако опитам още мъничко… Отметна глава и бързо изхвърли неприятната мисъл от главата си. Тес знаеше, че този живот за нея беше приключил, поне що се отнася до обозримото бъдеще. Налагаше й се да се примири, че ще се наслаждава на миналото само от страничната, пасивна гледна точка на благодарен наблюдател.

Защото експонатите действително бяха превъзходни. Домакинството на това шоу бе един от най-успешните удари за „Метрополитън“, тъй като нито един от предметите, изпратени от Рим, досега не бяха излагани в музей.

Не че всичко се състоеше само от блестящо злато и ослепителни скъпоценни камъни. Във витрината срещу нея се мъдреше доста скучноват предмет — някакъв механичен уред, приличащ по-скоро на стара пишеща машина, изработена от мед. В горната си част имаше множество бутони, а от двете му страни — всевъзможни лостове и ръчки. Сред целия разкош наоколо той изглеждаше някак си не на място.

Тес отметна коса и се приведе, за да го разгледа по-отблизо. Тъкмо се присягаше да отвори каталога, когато до собственото й размазано отражение във витрината се очерта нечие друго.

— Ако продължаваш да се надяваш, че ще откриеш Светия граал, принуден съм да те разочаровам. Не е тук — изрече до нея плътен мъжки глас. И въпреки че бяха изминали години, откакто го беше чувала за последен път, още преди да се обърне, тя вече знаеше кой е.

— Клайв! — възкликна Тес, когато вдигна очи към някогашния си колега. — Какво е станало с теб, по дяволите? Изглеждаш страхотно!

— Благодаря! А ти как си?

— Бива — кимна тя. — Е, как върви напоследък бизнесът с ограбването на гробове?

Едмъндсън протегна към нея ръце и отвърна:

— Сметките за маникюр буквално ме убиват. Иначе всичко си е по старому. В най-буквалния смисъл. А при теб? Чух, че работиш в „Манукиан“.

— Нещо такова.

— И как е?

— О, страхотно! — отвърна Тес. Постъпването в престижния институт „Манукиан“ действително бе голям удар за нея, но що се отнася до същинската работа там, нещата не бяха чак толкова добре, колкото изглеждаха на пръв поглед. Ала подобни истини човек предпочиташе да запази за себе си, особено, когато се движи в невероятно клюкарския и отмъстителен свят на археолозите. Тя се усмихна и добави: — Но честно да ти кажа, работата навън, заедно с вас, много ми липсва!

Кривата му усмивка й подсказа, че той не се е вързал на думите й.

— Не пропускаш кой знае какво. Както знаеш, засега не сме влезли в новините.

— Не става въпрос за това, просто… Ние никога не успяваме да открием нещо толкова стойностно като това тук.

— Но аз още не съм изгубил надежда! Ти си тази, която замени лопатата с бюро — сряза я той. — Без да споменаваме мухите, пясъка, горещината, храната — ако въобще онова, с което се храним, заслужава подобно определение…

— Господи, вярно! Храната! — засмя се Тес. — Сега, като се замисля, май вече не съм толкова убедена, че всички тези неща ми липсват!

— Знаеш, че винаги можеш да се върнеш при нас, ако искаш!

Тес настръхна. Истината бе, че често мислеше по този въпрос.

— Надали. Или поне не и в близкото бъдеще.

Клайв Едмъндсън я дари с усмивка, която можеше да се определи единствено като измъчена.

— Бъди сигурна, че винаги ще пазим една лопата с твоето име — заяви той, но в гласа му не се усети никаква надежда. Между тях се настани неловка тишина. По едно време Едмъндсън допълни: — Виж какво, в Египетската зала са поставили бар и доколкото схващам, там има човек, който определено разбира как се приготвя свестен коктейл. Позволи ми да те черпя едно питие!

— Ти върви, аз ще дойда след малко — отговори Тес. — Чакам Ким и майка ми.

— И те ли са тук?

— Аха.

— Уха! Три поколения от фамилията Чайкин! Звучи доста интересно!

— Считай се за предупреден!

— Ще го имам предвид! — кимна Едмъндсън и се запъти по посока на тълпата. — Ще се видим по-късно. Да не вземеш да ми изчезнеш!

 

 

На площада пред музея атмосферата бе наелектризирана. Операторът разбута хората около себе си, за да се добере до удобен ракурс за снимане, тъй като всички опити на неговата репортерка да направи някакъв коментар бяха удавени във виковете и възторжените възгласи на тълпата. Децибелите станаха още по-непоносими, когато нисък и набит мъж в кафявата униформа на музейната охрана напусна поста си и тръгна със забързана крачка към напредващите към входа ездачи.

С периферното си зрение операторът усети, че нещо очевидно не се развиваше по план. Когато стигна до конете, пазачът вдигна ръка и блокира пътя им. Рицарите дръпнаха юздите на конете си. Доколкото се подразбираше от жестикулациите, последва спор. При това, както си отбеляза наум операторът, изцяло едностранчив, тъй като рицарите не реагираха по никакъв видим начин на думите на човека в кафявата униформа.

И тогава единият от тях направи нещо.

Бавно, сякаш се стараеше да извлече цялата театралност от натежалия с драматизъм миг, рицарят, който стоеше най-близо до пазача, разкопча ножницата на огромния си меч и го вдигна високо над главата си, с което провокира нов обстрел от страна на фотографските светкавици и още повече ръкопляскания.

Стиснал дръжката на меча с две ръце, той го задържа високо над главата си — втренчен право напред, застинал сякаш във времето.

Въпреки че едното око на оператора бе приковано към обектива на камерата, с другото неизменно улавяше и периферните образи. Внезапно осъзна, че се случва нещо особено. Побърза да насочи обектива към лицето на пазача. Какво изразяваше този поглед? Притеснение? Смайване?

В следващия миг операторът вече знаеше какво изразява погледът на пазача. Страх. Неистов страх.

Тълпата беше полудяла от възбуда. Ръкопляскаше, викаше, дюдюкаше. Воден от професионалния си инстинкт, операторът настрои обектива така, че да обхване и ездача.

И точно тогава рицарят свали меча, който описа широка, мощна дъга. Острието му проблесна страховито под изкуствената светлина на прожекторите и достигна главата на пазача точно под ухото. Силата и скоростта на удара бяха толкова големи, че нито мускулите, нито сухожилията, нито костите успяха да им устоят.

Тълпата ахна. А после нощта се изпълни с пронизителни писъци на ужас. Най-много пищеше репортерката, вкопчила се като умопобъркана в ръкава на оператора. Фокусът му се размаза. Той я избута с лакът и продължи задъхано да снима.

Главата на пазача падна напред и заподскача по стълбите пред входа на музея, оставяйки след себе си гъста червена диря. И след време, което се стори на всички като цяла вечност, обезглавеното му тяло се свлече настрани, а от мястото, където доскоро бе стояла главата, избликна гейзер топла кръв.

Пищящите тийнейджъри от предните редици се запрепъваха и изпопадаха в стремежа си да избягат от мястото на касапницата, а другите, които се намираха по-назад, все още несъзнаващи какво става, но даващи си сметка, че се случва нещо голямо, се забутаха напред, за да го видят. Само след секунда до скоро възторжената тълпа се превърна в плетеница от подплашени тела.

Конете вече чаткаха неспокойно с копита и се оттегляха странично по стълбите. После един от ездачите изкрещя:

— Напред!

Екзекуторът удари с шпори коня под себе си и се спусна напред, към широко отворените порти на музея. Другите също пришпориха конете си и се спуснаха плътно след него.