Реймънд Хури
Последният тамплиер (29)

28

Когато този следобед Тес получи копията на материалите от Колумбийския университет, те се оказаха разочароващо малко. Един бърз поглед потвърди подозренията й.

Не успя да открие нищо, което би имало отношение към случая. От онова, което й бе казал Клайв Едмъндсън, тя си знаеше, че не може да очаква нищо, свързано с рицарите тамплиери. Те не бяха официалният обект на проучванията на Уилям Ванс. Оказваше се, че той се е концентрирал най-вече върху финикийската история до III век преди новата ера. Иначе връзката между темите изглеждаше както естествена, така и обещаваща — великите финикийски пристанища Сидон и Тир хиляда години по-късно се превръщат в недостъпни укрепления на тамплиерите. И за да достигнеш до живота на финикийците, се налага първо да смъкнеш пластовете на кръстоносците и тамплиерите.

И което беше още по-важно, на нито едно място в материалите, които й бяха изпратени, не се споменаваше нито за криптография, нито за криптология.

Обзе я силно разочарование. Въпреки всичките материали, които беше прегледала в библиотеката, а сега и докладите на Ванс, тя не бе направила и крачка напред в разгадаването на тази мистерия.

Реши да направи един последен опит с търсачката в интернет, но се сблъска със същите заглавия, особено когато въведе и името на Уилям Ванс. Но този път си каза, че ще бъде добре да им посвети повечко време и да ги прегледа по-задълбочено.

Прегледа около двадесетина сайта и най-сетне попадна на нещо, където споменаваха Ванс мимоходом, при това в безпардонен, подигравателен стил. Докладът, представляващ стенография от речта на някакъв френски историк, изнесена в университета в Нант преди повече от десет години, унищожително критикуваше нещо, което, според автора, било недостойно за академичните среди и само им мътело водите за по-сериозни проучвания.

Името на Уилям Ванс излизаше към последната третина от доклада на французина. Там историкът споменаваше, уж между другото, как до ушите му достигнала абсурдната хипотеза, че Уго дьо Павен може би е бил катар — просто защото родословното дърво на този човек подсказвало, че той произлиза от Лангедок.

Тес препрочете пасажа още веднъж. Основателят на Ордена на тамплиерите — катар?! Наистина абсурдно предположение. Между идеите на тамплиерите и тези на катарите зееше непреодолима пропаст. В продължение на двеста години тамплиерите са били най-ревностните защитници на Църквата. А катарското движение от своя страна е било с гностичен характер.

При все това… имаше нещо твърде интригуващо в предположението.

Катарското движение се заражда в средата на X век. Името му идва от гръцката дума „катарос“, което означава „чистите (хора)“. То изхожда от концепцията, че светът е въплъщение на злото и че душите могат непрекъснато да се прераждат — като преминават дори в животни, поради което катарите са били вегетарианци — докато накрая успеят да се отделят от материалния свят и да достигнат чистото духовно ниво.

Вярванията на катарите са били истинска анатема за Църквата. Те били дуалисти, убедени, че освен милостивият и добър Бог, съществува равен на него по сила, ала особено зъл Бог — с което обяснявали нещастията и трагедиите по света. Според тях добрият Бог е създал рая и човешката душа, а злият Бог я е затворил в капана на човешкото тяло. В очите на Ватикана катарите са били еретици и богохулници, възвисили Сатаната до нивото на равен на Бога. Изхождайки от своите вярвания, катарите са смятали всички материални неща в света за въплъщение на злото. Тази гледна точка им помогнала да избегнат уловките на богатството и властта, които в крайна сметка са успели безвъзвратно да корумпират католическата църква още през Средновековието.

Най-ужасяващ за Църквата обаче бил фактът, че те били и гностици. Гностицизмът, който, както и наименованието на катарите, произлиза от гръцки — „гносис“ означава „висше познание, проникновение“ — се крепи върху убеждението, че човекът може да влиза в пряк и близък контакт с Бога без помощта на свещеник или на някоя църква. Вярата в прекия, личен контакт с Бога освобождавала катарите от всички морални забрани или религиозни задължения, налагани от Църквата. Те нямали нужда както от богати църкви и потискащи церемонии, така и от свещеници като посредници. Религиозните им церемонии можели да се изпълняват и в домовете им, и на полето.

И като че ли всичко това не било достатъчно, та били и привърженици на богохулствената доктрина да третират жените като равни, позволявайки им дори да станат „перфекти“ — най-близкото подобие до религиозен служител, което те имали. Те били дълбоко убедени, че тъй като физическата форма няма никакво значение, душата, обитаваща човешкото тяло, би могла да живее както като мъж, така и като жена.

С течение на времето тези убеждения набрали сила и се разпространили в цяла Южна Франция и в северните части на Италия. Ватикана се разтревожил не на шега. Накрая стигнал до заключението, че подобна ерес повече не може да бъде толерирана. Тя заплашвала устоите не само на римокатолическата църква, а и на самата феодална система, тъй като катарите вярвали, че клетвите са греховни, защото привързвали човека към материалния, изпълнен със зло свят.

Тази концепция напълно игнорирала необходимостта от клетвата за вярност, която всички васали били длъжни да положат пред своя господар. Поради тази причина папата не срещнал абсолютно никакви затруднения да си осигури подкрепата на френските аристократи, за да сложи край на катарската заплаха.

През 1209 година в провинция Лангедок нахлула огромна армия кръстоносци и през следващите тридесет и пет години тя изколила 30 000 мъже, жени и деца. Говори се, че в някои от църквите, където селяните намерили убежище, кръвта по пода, която кръстоносците газели, стигала до глезените. А когато един от папските воини се оплакал, че не може да разбере дали убива еретици или поклонници на Христа, получил следния отговор: „Избивай всичко, което ти се изпречи на пътя! Господ ще прецени кои са вярващи и кои — не!“.

Да, затова подобна връзка наистина звучи абсурдно. Тамплиерите са заминали за Светите земи, за да придружават и охраняват поклонниците. Те били своеобразен преден отряд на Ватикана, най-верните последователи на Църквата. А катарите — най-големите й врагове.

Тес беше не малко изненадана, че човек със знанията и ерудицията на Уилям Ванс се осмелява да предположи наличието на подобна безсмислена връзка, основаваща се на неубедителната хипотеза за корените на нечие родословно дърво. Питаше се дали просто не чука на грешната врата, но накрая реши, че се налага да разговаря с него. Лично. Въпреки подобна груба академична грешка, той със сигурност веднага би направил връзката между тамплиерите и обира в музея.

Тес реши отново да се обади до Колумбийския университет. Поиска да я свържат с Историческия факултет. След като припомни на секретарката предишния им разговор, тя я попита дали е успяла да открие някой, който да разполага с координатите на професор Ванс. Жената й обясни, че е разговаряла с двама професори, които преподавали по същото време като Ванс, но и двамата потвърдили, че са изгубили напълно контакт с него след напускането му.

— Да, разбирам — въздъхна Тес. Вече наистина нямаше представа какво да прави.

Жената усети разочарованието в тона й и побърза да каже:

— Знам, че ви се налага спешно да говорите с него, но може би той просто не желае да бъде открит. Понякога хората не искат да им бъде напомняно за… нали се сещате… болезнените мигове в живота.

— Болезнените мигове ли? — наостри слух Тес.

— След всичко, което горкият преживя… Толкова тъжна история! Той я обичаше изключително много!

Тес се замисли, като се опитваше да се сети да не би да е пропуснала нещо.

— Много съжалявам, но не мога да схвана за какво точно ми говорите. Да не би професор Ванс да е изгубил свой близък?

— О, мислех, че знаете! Загуби съпругата си. Тя се разболя и почина.

Всичко това беше наистина ново за Тес. В нито един от сайтовете, които прегледа, не се споменаваше за подобно събитие, но от друга страна въпросните сайтове бяха чисто академични и не се занимаваха с личния живот на хората.

— И кога се случи това?

— Ами, минаха доста години. Като че ли пет или шест. Нека помисля… Да, спомням си, че беше през пролетта. А през лятото професорът си взе творчески отпуск и така и не се върна на работа.

Тес й благодари и затвори телефона. Запита се дали просто да не забрави за Уилям Ванс и да се концентрира върху осъществяването на връзка със Симънс. Ала любопитството не й даваше покой. Отново влезе в интернет и отиде в уебсайта на вестник „Ню Йорк таймс“. Избра функцията за подробно търсене и с облекчение установи, че архивът се връща чак до 1996 година. Въведе името „Уилям Ванс“, избра страниците с некролозите и скоро намери онова, което търсеше.

В краткия пасаж се съобщаваше за смъртта на неговата съпруга — Марта. Споменаваше се единствено за усложнения след кратко боледуване, но без никакви подробности. Тес забеляза и името на мястото, където е извършено погребението — гробището „Грийн Ууд“, в Бруклин. Зачуди се дали Ванс плаща за поддръжката на гроба. Ако е така, хората в гробището със сигурност ще разполагат с настоящия му адрес.

Отначало си помисли да се обади по телефона, но после си каза, че надали ще й предоставят подобна информация толкова лесно. Изключително неохотно тя се присегна към визитката, която Райли й беше дал, и се обади в службата му. Казаха й, че агент Райли е на съвещание. Тес се поколеба дали да каже каквото и да било на агента, който беше дежурен на линията, но после реши, че е най-добре лично да разговаря с Шон Райли.

Вдигна неволно поглед към екрана на компютъра, още отворен на страницата с некролозите.

И я изпълни внезапно вълнение.

Секретарката на Историческия факултет се оказа права, че Марта Ванс е починала през пролетта.

Случило се е точно преди пет години, на утрешната дата.