Реймънд Хури
Последният тамплиер (24)

23

Райли се измъкна от леглото, навлече си една тениска и се загледа през прозореца на своя апартамент на четвъртия етаж. Улиците навън бяха потънали в гробовна тишина. Онази изтъркана сентенция за града, който никога не спял, очевидно важеше само за него.

Той самият рядко спеше добре и причините за това бяха много. Една от тях беше неспособността да изключва съзнанието си. Проблемът го преследваше вече години наред — непрекъснато прехвърляше в ума си улики, данни и следи, свързани със случая, по който в момента работеше. Със самото заспиване нямаше проблем. По този въпрос обикновено грижата имаше изтощението. Но когато циферблатът на часовника достигнеше кошмарния праг на 4 часа сутринта, той се ококорваше и осъзнаваше, че мозъкът му вече работи на пълни обороти, пресява, анализира и претърсва за липсващата брънка информация, която би могла да спаси десетки човешки животи.

Понякога товарът на работата му бе напълно достатъчен, за да монополизира неговите мисли. Но отвреме навреме умът му отскачаше към лични проблеми, обитаващи територии, изпълнени с мрак, много по-коварен от този на подземния свят, който бе обект на неговите разследвания. Постепенно към повърхността на съзнанието му избликваха тревожни мисли, които го задушаваха и не му даваха покой.

В преобладаваща си част те се въртяха около случилото се с баща му — как се бе застрелял, когато Шон беше едва на единадесет години. Как момчето един ден се бе прибрало от училище, как бе отишло в кабинета на баща си и го бе заварило там, седнал в любимия си фотьойл, само дето този път задната част на главата му липсваше.

Независимо от характера на мислите му, следващите два часа след неговото събуждане бяха повече от отчайващи. Прекалено уморен, за да стане от леглото и да използва времето си за нещо полезно, но и изпълнен с прекалено много мисли, за да заспи отново, той обикновено лежеше в тъмното, а мисълта му обхождаше какви ли не безрадостни пътеки. И той чакаше ли, чакаше. Сънят обикновено го спохождаше милостиво някъде около шест часа, което не беше кой знае какво успокоение, като се имаше предвид, че след около час така или иначе трябваше да стане за работа.

През тази нощ събуждането в четири часа настъпи, благодарение на обаждането на дежурния полицай. Той го информира, че човекът, когото Райли беше гонил по улиците на Манхатън, бил починал. Дежурният спомена нещо за вътрешен кръвоизлив и за сърдечна криза.

И така, Райли бе прекарал обичайните си следващи два часа в преосмисляне на случая. Един от най-важните изводи, до които стигна, бе, че е загубил единствената си обещаваща и реална следа — ако не броим Люсиен Бусар, който обаче надали щеше да може да им каже кой знае какво, когато е в състояние отново да говори. Но размислите по този случай не след дълго се преляха в други мисли, които се въртяха в съзнанието му още от момента, в който си бе тръгнал снощи от болницата. Мисли, отнасящи се предимно до Тес Чайкин.

Сега, докато съзерцаваше тъмата през прозореца, той си спомни, че първото, което му направи впечатление, бе фактът, че на ръката й нямаше халка или пръстен. Забелязването на подобни неща бе изключително важно за професионалния му живот. Инстинктивно внимание за детайлите, което идваше с годините, прекарани на това поприще.

Само дето в случая не ставаше въпрос за работа, а Тес не беше заподозряна.

 

 

— Казвал се е Гюс Уолдрън.

Райли слушаше съсредоточено, обгърнал с две ръце голямата чаша горещо кафе, докато Ник Джордано преглеждаше доклада с обигран поглед и предлагаше на събралия се екип федерални агенти само най-същественото.

— Безсъмнено стълб на обществото, който ще липсва на много хора — продължи саркастично Джордано. — Професионален боксьор, но в малките лиги, побойник, непрекъснато изпадащ от ринга, получил забрана за участие в мачове в три щата. Четири обвинения в нападение и въоръжен грабеж, както тук, така и в Джърси. Два престоя в затвора „Райкърс“ включително и един круиз до „Върнън Бейн“. — Затворът „Върнън Бейн“, кръстен на най-обичания си началник, загинал при пътна катастрофа, представляваше презокеански лайнер в живота на осемстотин престъпници, предлагащ удобства за средно строг и максимално строг режим. — Заподозрян за две убийства. И двете по причина на побой. По този въпрос няма присъди. Болен на тема хазарт. През половината от живота си обаче е губел. — След тези думи Джордано вдигна очи и добави: — Като че ли това е всичко.

— Звучи ми като тип, който никога няма нищо против една бърза пачка — отбеляза Джансън. — С кого се е мотаел?

Джордано прелисти доклада и отвори на страницата с познатите на починалия.

— С Джош Билинг, споминал се миналата година. С Реза Фардузи — сто и петдесеткилограмова торба лайна. Дълбоко се съмнявам, че се е родил конят, който да е в състояние да го издържи. — Погледът му се плъзна по-надолу по страницата. — Лони Морис, дребен наркодилър, в момента пуснат условно, живеещ и работещ при — ако щете вярвайте, но е факт! — баба си, която притежава магазин за цветя в Куинс! — След това Джордано вдигна глава и този път изражението на лицето му беше такова, че Райли веднага настръхна. — Бранко Петрович — заяви мрачно колегата му. — Бивше ченге. Чуйте и това — бил е в конната полиция на Ню Иорк! — Огледа екипа и добави: — Пенсиониран. И не по свое желание, ако схващате какво имам предвид.

Амелия Гейнс хвърли многозначителен поглед към Райли и после се осмели да попита:

— В какво се е провинил?

— Кражба. Пъхнал ръка в кацата с меда в участъка си, след успешен удар срещу наркопласьори — обясни Джордано. — Като че ли не му е било за първи път. Освободен, без право на пенсия.

Райли се смръщи, очевидно не особено очарован от перспективата да се срещне с подобен човек. После заяви:

— Хайде да му отидем на посещение. Да проверим как свързва двата края.