Реймънд Хури
Последният тамплиер (21)

20

Париж, Франция — март 1314 г.

Бавно и много болезнено Жак дьо Моле дойде в съзнание. Колко дълго бе продължило този път? Час? Два? Великият магистър бе убеден, че не е възможно да е било повече. Повече часове в безсъзнание биха били лукс, който те никога нямаше да му позволят.

Когато мъглата, обзела съзнанието му, започна полека-лека да се вдига, той усети обичайното събуждане на болката и както обикновено, я потисна. Съзнанието беше странно и могъщо нещо, а след всичките тези години затвор и изтезания, той се бе научил да го използва като оръжие. Вярно, оръжие за защита, но все пак оръжие, чрез което бе в състояние да парира поне част от целите, които враговете му се опитваха да постигнат.

Те можеха да съкрушат тялото му, което и бяха направили, ала духът и съзнанието му, макар и леко притъпени, си бяха все още негови. Както и вярата му.

Отвори очи и установи, че нищо не се е променило. Макар че… да, имаше някаква любопитна разлика, която той не бе забелязал веднага. Стените на килията все още бяха покрити със зелена слуз, която се процеждаше надолу към покрития с грубо дялани камъни под — под, който бе почти равен от наслоилите се върху него прах, засъхнала кръв и екскременти. Колко ли от тази мръсотия е излязла от неговото тяло? Опасяваше се, че значителна част. В крайна сметка той бе затворен тук в продължение на… колко? Концентрира се. Шест години? Седем? Време, предостатъчно, за да превърнат тялото му в развалина.

Чупеха му костите, после ги оставяха да заздравеят, както могат, след което отново ги чупеха. Изкълчваха му ставите, разтегляха му сухожилията… Той бе наясно, че вече не може да свърши каквото и да било с ръцете си, нито пък да върви. Ала нищо не бе в състояние да спре движението на съзнанието му. То бе напълно свободно да се рее, където си иска, да напусне тази мрачна, воняща тъмница под улиците на Париж и да пътува… навсякъде.

И така, накъде да поеме днес? Към хълмистите равнини на Централна Франция? Или към подножието на Алпите? Или може би към морския бряг и далеч отвъд него?

За пореден път се запита дали вече не е полудял. Много вероятно. След всичките тези страдания и мъчения, изобретявани от зверовете, които управляваха това адско подземие, никой не би успял да съхрани здравия си разум.

Концентрира се още повече, за да си спомни времето, прекарано тук. Да, точно така. Бяха изминали шест години и половина от нощта, когато хората на краля бяха разрушили Парижкия храм.

Неговият Парижки храм.

Помнеше съвсем ясно, че беше петък, 13 октомври 1307 година. Той беше заспал, както и повечето от неговите събратя рицари, когато на зазоряване десетки сенешали бяха нахлули в прецепторията. Рицарите тамплиери трябваше да бъдат по-добре подготвени за това нахлуване. Вече месеци наред той бе наясно, че отмъстителният крал и неговите лакеи се опитват да изнамерят начин, по който да им отнемат властта. А точно тази сутрин най-сетне бяха набрали смелост и си бяха скалъпили извинение. Освен това бяха събрали и кураж за битка. И въпреки че рицарите не се предадоха толкова лесно, хората на краля разполагаха с предимството на числеността и изненадата, така че не след дълго рицарите бяха победени.

Стояха безпомощно и гледаха как опустошават храма им. Единственото, на което Великият магистър можеше да се надява, бе, че кралят и неговите лакеи няма да успеят да схванат значимостта на плячката, която отнасяха, или че ще бъдат дотолкова обсебени от алчността си за златото и скъпоценните камъни, които не можеха да открият, че няма да забележат онези на пръв поглед безполезни предмети, които всъщност бяха с неизмерима стойност. А след това над храма се бе възцарила тягостна тишина, в която Моле и неговите събратя бяха подкарани във волските коли към черната им орис.

Сега, когато си спомни за онази тишина, Жак дьо Моле си даде сметка, че именно в това е различното на днешния ден.

Беше много тихо.

Обикновено тъмницата бе доста шумно място — дрънчаха вериги, скърцаха колела за мъчения, съскаха нагорещени ръжени, а над всичко се извисяваше нескончаемият писък на измъчваните жертви.

Не и днес.

Точно тогава Великият магистър долови някакъв звук. Стъпки, които приближаваха. Отначало си помисли, че е Гаспар Шез, началникът на мъчителите, обаче стъпките на онова чудовище бяха по-други — тежки и заплашителни. Не беше и никой от неговия екип подивели животни. Не, изглежда бяха много мъже, които вървяха насам. Приближаваха се бързо по тунела на тъмницата и не след дълго влязоха в килията, където Моле висеше на своите вечни вериги. През подпухналите си, кръвясали очи той забеляза десетина ярко облечени мъже, застанали пред него. А в средата стоеше не кой да е, а самият крал.

Елегантен и внушителен, Филип IV се извисяваше най-малко с една глава над групата подлизурковци, които пърхаха около него. Въпреки окаяното положение, в което се намираше, Великият магистър не можа да не се възхити от импозантния външен вид на краля на Франция. Как е възможно човек с подобна физическа красота да е такова въплъщение на злото?! Млад, все още не навършил тридесет, Филип Хубави имаше светла кожа и дълга руса коса. Същинско олицетворение на представата за благородника.

И въпреки това вече почти десетилетие, воден от неутолимата си алчност за богатство и власт, на които можеше да съперничи единствено страстта му към похот и разврат, той бе причинил много смърт и разрушения, почерняйки живота на всички, които заставаха на пътя му или просто не му харесваха.

А рицарите тамплиери бяха сторили доста повече от това просто да не му се харесат.

Жак дьо Моле чу нови стъпки, които отекваха в тунела на тъмницата. Колебливи, нервни стъпки, които възвестиха появата на дребна фигура, облечена в сива роба с качулка. Човекът се подхлъзна и се заклати непохватно по неравния под. Качулката падна и Моле видя пред себе си папата. Беше изминало доста време, откакто бе виждал Климент за последен път, и сега забеляза, че лицето му доста се е променило. Устните му бяха обрамчени от дълбоки бръчки, като че ли папата изпитваше постоянна болка, а очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните си кухини.

Кралят и папата. Заедно.

Това надали е на добро.

Погледът на краля беше фиксиран върху Моле, но в момента Великият магистър изобщо не проявяваше интерес към него. Очите му бяха приковани върху дребничкия мъж с качулката, който стоеше пред него, пристъпваше нервно от крак на крак и избягваше погледа му. Моле не можеше да разбере защо папата се държи така. Дали заради лъжите, измамите и предателството си? Или заради хитрите си манипулации, чрез които бе успял да повлияе на краля да доведе до край разгрома на Ордена на тамплиерите? Или просто не издържаше гледката, която разкриваше обезобразените му крайници, отворените рани или незарасналата плът на обруганото му тяло?

Кралят пристъпи напред.

— Нищо ли? — изграчи по посока на един мъж, който кръжеше в края на групичката. Мъжът пристъпи напред и Моле видя, че това наистина е Гаспар Шез, мъчителят. Без да смее да вдигне глава, той прошепна:

— Нищо.

— Да върви в ада дано! — избухна кралят.

„Вече ме пратихте там“ — помисли си Моле. Забеляза, че Гаспар поглежда към него — очите изпод рунтавите вежди бяха мъртви като камъните по пода. Кралят се приближи още повече и се втренчи във Великия магистър, поставил на носа си кърпичка, за да се предпази от вонята, която, Моле знаеше, се носеше наоколо, ала бе престанал да забелязва.

Тихият глас на краля разцепи застоялия въздух:

— Говори, проклет да си! Къде е съкровището?

— Съкровище няма — отговори Жак дьо Моле с глас, който дори и той едва успяваше да долови.

— Защо си толкова упорит?! — изхърка кралят. — Какъв смисъл има? Твоите братя ни разкриха всичко; вашите мръсни церемонии за инициация, как вие, смирените Христови рицари, отричате божествеността на Христос, как плюете върху кръста, как дори уринирате върху него! Те си признаха… всичко!

Много бавно Великият магистър облиза напуканите си устни с подутия си език и успя да изрече:

— При такива мъчения биха се признали виновни дори и в убийството на самия Господ Бог.

Филип се приближи още повече и просъска:

— Светата инквизиция ще просъществува во веки веков! Поне това трябва да е ясно на човек с твоя интелект! Само ми дай каквото искам и ще пощадя живота ти!

— Няма никакво съкровище — повтори Дьо Моле с тона на човек, примирил се, че никога няма да успее да накара хората, които го слушат, да му повярват.

От доста време насам усещаше, че Гаспар Шез му вярва, въпреки че нито за миг не отслаби силата на ударите си върху крехкото му тяло. Знаеше също така, че и папата му вярва, ала главата на Църквата не възнамеряваше да запознава краля с малката си тайна. Кралят от своя страна се нуждаеше от богатствата, които бе убеден, че тамплиерите са натрупали през тези двеста години, откакто съществуваше орденът им. А нуждите на краля очевидно помитаха като порой изводите, които всеки разумен човек би си направил при вида на този пречупен физически мъж, който висеше на веригите пред него.

— Няма смисъл — въздъхна кралят и се обърна, все така бесен, но очевидно примирен като жертвата си. — Съкровището сигурно е било изнесено от страната още през онази първа нощ.

Жак дьо Моле наблюдаваше папата, който продължаваше да се прави, че не го вижда. Да, ходовете на този човек бяха наистина брилянтно изпипани. Великият магистър изпита някакво перверзно удоволствие, давайки си сметка за този факт. А осъзнаването му затвърди още повече неговата решимост, защото действията на подлата невестулка потвърждаваха за сетен път благородната цел на тамплиерите.

Кралят изгледа студено дребния, но як мъчител и попита:

— Колко от тях все още живеят сред тези стени?

Тялото на Моле се стегна. За първи път имаше възможността да научи за съдбата на своите братя от Парижкия храм. Гаспар Шез съобщи, че освен самия Велик магистър, е останал жив само неговият заместник.

Жак дьо Моле затвори очи. В съзнанието му нахлу порой от ужасяващи картини. Всички са мъртви. А бяхме толкова близо… Само ако… Само ако бяха получили вест от „Фалкън Темпъл“, от Емар и неговите хора…

Но нищо.

Храмът на сокола — „Фалкън Темпъл“, заедно с безценния си товар, бе изчезнал завинаги.

Кралят се обърна, погледна за последен път развалината, наречена човек, и отсече:

— Довършете го!

Мъчителят протътри крака към краля и попита тихо:

— Кога, Ваше величество?

— Утре сутрин.

Когато чу тези думи, Моле усети нещо, което протече през цялото му тяло — нещо, което в първия момент не успя да проумее. Беше чувство, каквото не бе изпитвал много години.

Облекчение.

През подпухналите си очи хвърли поглед към папата и веднага усети едва сдържаното му задоволство.

— А какво ще стане със собствеността им? — попита папата треперливо. Моле бе наясно, че малкото неща, оставащи след тях, не биха могли да помогнат на краля да изплати дълговете си. — Книгите, документите, предметите на изкуството… Те принадлежат на Църквата.

— Вземай ги! — махна небрежно кралят.

После хвърли последен, изпепеляващ поглед на Моле и излезе с гръм и трясък от килията, следван плътно от верния си антураж.

За части от секундата погледите на папата и на Великия магистър се срещнаха. Климент не издържа и също побърза да напусне килията. Но в този кратък промеждутък от време Моле разчете докрай мислете му, които потвърдиха онова, което досега само бе предполагал за дребосъка — че той е просто един подъл интригант, успял да изманипулира алчния крал, за да постигне собствените си цели. Или по-точно — целите на Църквата.

Подъл интригант, който го бе победил.

Ала Жак дьо Моле не възнамеряваше да го остави да живее със задоволството на тази мисъл. Вдигна глава, събра цялата си сила, която му беше останала, и я концентрира в изпепеляващия си, изпълнен с горда увереност поглед, отразяващ неминуемостта на възмездието. Разкривените черти на папата се изпънаха от ужас. Но малко след това той се овладя, присви очи и вдигна качулката си.

Напуканите устни на Великия магистър се разкривиха в нещо, което можеше да се нарече усмивка. Знаеше, че е успял да посее ядката на съмнението в душата на дребното мекотело.

Все пак си беше някаква победа.

Тази нощ папата нямаше да се радва на спокоен сън.

„Победата в тази битка може и да е твоя помисли си Жак дьо Моле, — ала войната ни изобщо не е приключила!“

И с тази мисъл Великият магистър притвори очи и зачака приближаването на смъртта.