Реймънд Хури
Последният тамплиер (2)

1

Отначало никой не забеляза четиримата ездачи, идващи от тъмнината на Сентрал Парк. Погледите на всички бяха приковани четири преки по-нататък, където под баражния огън на фотографските светкавици и телевизионните камери непрекъснат поток от лимузини бълваше елегантно натъкмени знаменитости и по-низши простосмъртни на тротоара пред Музея на изкуствата „Метрополитън“.

Предстоеше едно от онези колосални светски събития, които никой друг град освен Ню Йорк не бе в състояние да произведе, особено когато негов домакин се окажеше самият музей „Метрополитън“. Бляскаво осветена и обгърната от преплитащите се по черното априлско небе лъчи на прожекторите, огромната сграда приличаше на неустоим фар в сърцето на града. Над строгите колони на неокласическата й фасада се извисяваше плакат, чиито грамадни букви тръбяха: „СЪКРОВИЩАТА НА ВАТИКАНА“.

Доскоро се носеха слухове за отлагане на събитието, дори за отмяната му. Последните разузнавателни данни за пореден път бяха принудили правителството да обяви код оранжево за всички национални звена, подготвени да отреагират на терористични нападения. Държавните и местни власти из цялата страна бяха предприели строги мерки за сигурност. По всички станции на метрото и по мостовете на Ню Йорк имаше постове на Националната гвардия, а полицаите работеха на дванадесетчасови смени.

Предвид темата на изложбата, музеят се считаше за особено застрашен обект. Въпреки всички опасения обаче здравият разум беше надделял и управителният съвет на „Метрополитън“ единодушно реши да се придържа към първоначалните си планове. Шоуто трябваше да продължи така, както беше предвидено — поредното доказателство за несъкрушимия дух на нюйоркчани.

 

 

Една млада жена с безупречна прическа и подредени като мъниста яркобели зъби стоеше с гръб към музея и правеше трети опит за подходящо начало на своя пряк репортаж. Започна така:

— Не си спомням музеят „Метрополитън“ да е бил домакин на подобно звездно събитие от изложбата на изкуството на маите насам, а това си беше преди доста години — заяви репортерката. Точно в този момент зад нея от поредната лимузина излезе нисък и набит мъж на средна възраст, придружаван от висока, кокалеста жена в синя вечерна рокля — А ето ги и кметът и прекрасната му съпруга! — ахна тя. — Нашето нюйоркско кралско семейство, както винаги изискано закъсняващи!

Операторът й даде знак, че вече са в ефир, при което тя придоби още по-сериозно изражение и добави:

— Повечето от артефактите, изложени тази вечер в музея, до този момент не са били виждани от публика. Всички са били заключени в подземията на Ватикана, където са престояли стотици години и…

Внезапно откъм улицата се понесоха подсвирквания и радостни възгласи и репортерката се разсея. Гласът й постепенно замря, тя извърна поглед от камерата и го плъзна напред, за да открие причината за нарастващата суматоха.

И точно тогава зърна ездачите.

Конете бяха превъзходни представители на своя вид — огромни, с горди осанки, в сиво и кестеняво, с гъсти, развяващи се черни гриви и опашки. Но не те, а ездачите им приковаваха вниманието на тълпата като магнит.

Четиримата мъже, яздещи рамо до рамо, бяха облечени в средновековни доспехи. Имаха шлемове с визьори, ризници с метални халки, поръбени бронирани гамаши над прилепналите си ватирани панталони и черни, къси кожени палта. Изглеждаха така, сякаш току-що бяха проникнали в нашия век през някакъв портал на времето. И за още по-голям драматизъм, на коланите им висяха дълги мечове в красиви ножници. А най-удивителното от всичко бяха дългите им бели мантии, наметнати върху доспехите, върху гърба на всяка от които се открояваше огромен, кървавочервен кръст.

Конете се движеха в лек тръс.

Тълпата полудя от възбуда, когато рицарите се приближиха бавно и тържествено, вторачени право напред, нехаещи за суетнята около тях.

— Виж ти какво си имаме тук! Както изглежда, „Метрополитън“ и Ватикана са решили да надминат всичките ни очаквания, при това са го направили великолепно! — продължи ентусиазирано репортерката, преценявайки, че вече може да превключи на обичайната вълна на шоубизнеса.

Конете стигнаха до тротоара пред музея, а после направиха нещо крайно необичайно.

Не спряха дотам. Обърнаха се бавно и се подредиха с лице към колоните на входа. Като по команда, ездачите се приведоха леко и подканиха конете да се качат на тротоара. Все така бавно и спокойно, четиримата рицари ги поведоха по павирания площад пред входа.

Рамо до рамо, те се заизкачваха церемониално по широкото стълбище, насочвайки се уверено право към входните врати.