Реймънд Хури
Последният тамплиер (19)

18

Райли и Джордано нямаха сериозни наранявания — само няколко натъртвания от предпазните колани и незначителни драскотини от натрошеното предното стъкло. Бяха придружили фучащата линейка с Гюс Уолдрън, движеща се по скоростната лента към Презвитерианската болница на Ню Йорк.

Когато вкараха Уолдрън в операционната, чернокожа медицинска сестра със сприхав характер ги застави да останат, за да бъдат прегледани. Двамата агенти се примириха и седнаха. Сестрата почисти и превърза раните им — малко по-бързичко, отколкото би им се искало — и накрая вече можеха да си тръгнат.

Ако се вярваше на лекарите от спешното отделение, техният човек надали щеше да бъде в състояние да разговаря поне още два дена, ако не и повече. Раните му били доста сериозни. Единственото, което Райли и Джордано сега можеха да направят, бе да го чакат да дойде в съзнание, за да бъде разпитан, като се надяваха, че междувременно колегите им ще успеят да изровят нещо за живота на един от нападателите на музея.

Ник Джордано уведоми Райли, че за днес му стига и тръгна да се връща при съпругата си, която бе успяла да забременее с третото им дете. Самият Райли обаче реши да поостане и да изчака Уолдрън да бъде изкаран от операционната. Въпреки че беше изтощен, той не изгаряше от нетърпение да се прибере в самотата на своя апартамент.

Реши да потърси някъде чаша топло кафе и се качи в асансьора. Оттам го съзерцаваше едно познато лице. Не беше в състояние да сбърка удивителните й зелени очи. Тя му кимна приятелски, след което отново се вторачи напред. Райли веднага усети, че мисълта й е заета с нещо важно, затова отвърна възпитано поглед, загледан в затварящите се врати на асансьора.

Не без изненада установи, че в тясното пространство на асансьора присъствието й го изнервя. Докато асансьорът ги носеше с леко жужене надолу, той извърна глава и забеляза, че тя също го гледа. Райли рискува да изобрази на лицето си нещо, подобно на усмивка, и се изненада за втори път, когато забеляза, че тя като че ли го позна.

— Вие бяхте там, нали? В музея, в нощта на… — не довърши тя.

— Да, но пристигнах малко по-късно — отговори той, след което прецени, че си придава прекалено голяма тайнственост, затова добави: — Аз съм от ФБР.

И веднага се намрази за самодоволството, което прозвуча в думите му, но си знаеше, че няма друг начин, по който може да ги изрече.

— Така ли?

Настъпи сконфузена тишина, след което и двамата заговориха едновременно:

— Как върви… — тя.

— Как сте… — той.

После и двамата млъкнаха, не довършвайки изреченията си.

— Извинете — започна Райли. — Какво искахте да попитате?

— Тъкмо се канех да попитам как върви разследването, но от друга страна, сигурно нямате право да разговаряте по този въпрос.

— Точно така — отговори той и отново усети, че звучи самодоволно. Побърза да поправи грешката си: — Не че засега има нещо особено, което би могло да се сподели. А вие защо сте тук?

— Бях при един приятел. Пострада онази вечер.

— Добре ли е?

— О, да. Ще се оправи.

Асансьорът иззвъня, достигайки приземния етаж. Райли я проследи с поглед как излиза, но точно в този момент тя се обърна към него, очевидно взела някакво решение.

— Знаете ли, имах намерение да се свържа с вашата служба. Онази вечер агент Гейнс ми даде визитката си.

— Да, Амелия. Ние работим заедно. Аз съм Райли. Шон Райли — представи се той и протегна ръка.

Тес я пое и също се представи.

— Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна? — попита той.

— Ами… просто защото тя ми каза да се обадя, ако се сетя за нещо… а от известно време действително си мисля за нещо… Всъщност, точно приятелят ми, който е тук, ми помага. Но съм сигурна, че само ще ви изгубя времето, защото вие вече и сами сте се сетили.

— Не е задължително. А и трябва да знаете, че винаги сме отворени за нови идеи. За какво става въпрос всъщност?

— За тамплиерската насоченост на нещата.

— Каква тамплиерска насоченост? — шашна се Райли.

— Ами, нали се сещате — доспехите, с които бяха облечени, декодера, който взеха… Както и латинската сентенция, която изрече рицарят, когато грабна машината.

Райли я изгледа още по-объркано и бавно изрече:

— Имате ли време да изпием по кафе?