Реймънд Хури
Последният тамплиер (15)

14

Застанал пред тежката дървена врата на един апартамент на петия етаж в Сентрал Парк Уест, ръководителят на оперативно-тактическата група на ФБР вдигна ръка с разтворени пръсти и огледа екипа си. Неговият заместник също вдигна ръка и зачака. В другия край на коридора един от мъжете постави на рамото си пушката помпа и се приготви. Четвъртият в екипа държеше шоковата граната. Останалите двама, които завършваха групата, безшумно смъкнаха предпазителите на автоматичните си пистолети „Хеклер и Кох МР-5“

— Напред!

Агентът, който беше най-близо до вратата, задъни с юмрук и изрева:

— ФБР! Отворете!

Реакцията беше буквално мигновена. Автоматичен откос проби вратата и из целия коридор се разхвърчаха трески.

Агентът с пушката помпа върна комплимента. Не прекрати стрелбата, докато не направи няколко дупки с големината на човешки глави в дебелата дървена врата. След това помпата свали и останалата част от централната част на вратата и секунди по-късно двамата мъже с пистолетите вече бяха вътре.

Моментно затишие. Напрегната тишина. Единичен откос.

Пак затишие. Нечий глас извика:

— Чисто!

После последваха още няколко:

— Чисто!

И накрая един спокоен глас заключи:

— Окей. Партито свърши.

Амелия последва колегите си в апартамента. Обстановката беше такава, че правеше думата „лукс“ да изглежда като „евтино“. Навсякъде буквално вонеше на пари. Докато с ръководителя на групата разглеждаха по-подробно, стана ясно, че конкретната воня е от наркотици.

Наемателите на апартамента, четирима на брой, бързо бяха идентифицирани като колумбийски наркотрафиканти. Единият от тях се бе сдобил със сериозна огнестрелна рана в горната част на тялото си. Из всички стаи откриха купища наркотици, огромна бала пари и достатъчно следи, които да поддържат колегите им от Отдела за борба с наркотиците в еуфория в продължение на няколко месеца.

Анонимният сигнал по телефона бе подсказал за много мръсни пари, голямо количество оръжие и няколко мъже, говорещи на чужд език. Всичко бе напълно вярно. Но нито едно от нещата нямаше нищо общо с нападението над музея.

Поредното разочарование.

И нямаше да бъде последното.

Амелия огледа унило апартамента, докато колегите й слагаха белезниците на живите колумбийци. Сравни мястото със собствения си апартамент. По нейните стандарти той си беше доста добър — обзаведен с вкус, изискан. Но този тук беше буквално зашеметяващ, със страхотен изглед към парка. Докато разглеждаше, стигна до заключението, че парадирането с богатство не е в нейния стил и че не изпитва завист. Освен може би за гледката.

Застана до прозореца и се загледа към парка. Забеляза два коня с ездачи, които се движеха по една от алеите. Ездачите очевидно бяха жени. Една от тях обаче като че ли си имаше неприятности с животното — или беше прекалено буйно за нея, или просто беше подплашено от двамата младежи с ролери, които профучаха покрай него.

Амелия хвърли последен поглед из апартамента, остави на ръководителя на тактическата група да оправя нещата и се насочи към офиса, за да представи мрачния си доклад на Райли.

 

 

Райли беше зает с уреждането на неофициални разговори в джамии и други места, посещавани често от мюсюлманите. След краткото първоначално обсъждане на проблема с Джансън във връзка с политическия аспект на проблема, той бе стигнал до извода, че тези срещи ще бъдат точно такива. Простички, неофициални, от не повече от двама агенти, единият от които — задължително мюсюлманин. Без абсолютно никакъв намек, че ги подозират за обира. Единственото, което агентите търсеха, беше сътрудничество — и много често го получаваха.

Компютрите в офисите на ФБР на Федерал Плаза бълваха денонощно данни, без да се брои буквално приливната вълна от информация, с която ги заливаха полицейското управление на Ню Йорк, имиграционните служби и службите за вътрешна сигурност. Базата данни, която след станалото в Оклахома Сити бе придобила гигантски размери, изобилстваше с имена на радикали и екстремисти местно производство, а онази, започната след 11 септември, преливаше от имена на мюсюлмани от всякакви националности. Райли бе напълно наясно, че повечето от хората бяха в тези списъци не защото властите ги подозираха, че са терористи или имат престъпни наклонности, а единствено поради религиозната си принадлежност. Този факт го караше да се чувства крайно неудобно. Да не говорим пък за огромното количество излишна работа, която се изискваше.

Той все още бе убеден, че неговата линия на разследване е правилната. И все пак нещо липсваше. Липсваше конкретната причина за недоволството — връзката между групата тежко въоръжени фанатици и римокатолическата църква. Точно с тази цел цял екип агенти в момента преглеждаха база данните с манифести и прокламации на подобни формации.

Шон Райли спря в началото на залата, обгърна с поглед подредения хаос от агенти, работещи кой на телефона, кой на компютъра си, и едва тогава се насочи към своето бюро. Когато стигна до него, забеляза, че Амелия Гейнс се приближава към него от другия край на залата.

— Имаш ли една минута?

Всички винаги имаха минута за Амелия Гейнс.

— Какво става?

— Нали знаеш за онзи апартамент, който ударихме сутринта?

— Да, чух. Е, поне ни спечели няколко точки за Отдела за борба с наркотиците, което не е чак толкова зле.

Амелия махна с ръка и продължи:

— Докато бях там, постоях до прозореца и гледах парка. Видях две жени, които яздеха. Едната от тях си имаше неприятности с коня. И това ме наведе на мисълта…

Райли й придърпа стол и тя седна. Амелия беше глътка свеж въздух в доминираното от мъже Бюро, където процентът на жените-агенти едва наскоро бе достигнал забележителната цифра десет. Хората, които набираха кадри за Бюрото, не скриваха желанието си да го напълнят с повече жени, но кандидатките все не достигаха. Всъщност, само една жена бе успяла да достигне до ранга командващ специален агент, с което си беше спечелила присмехулния прякор „Царицата на пчелите“.

През последните няколко месеца Райли бе работил доста често с Амелия. Тя беше особено полезна придобивка, когато се налагаше да се справят със заподозрени от Близкия изток. Те обожаваха червените й къдрици и луничавото й лице, а добре премерената във времето усмивка или стратегическото показване на нещо по-голичко, често даваха много повече резултати, отколкото седмици наблюдения и разпити. И въпреки че никой в Бюрото не правеше усилия да крие, че я харесва, Амелия не бе повдигнала никакви обвинения в сексуален тормоз — не че на някого би му хрумнало да я тормози. Тя беше израснала в семейство на военни, имаше четирима братя, на шестнадесет годишна възраст бе спечелила черен колан по карате, а мерникът й беше непогрешим. Така че, съвсем спокойно би могла сама да се грижи за себе си във всяка една ситуация.

Веднъж, преди по-малко от година, двамата бяха сами в едно кафене и Райли почти я беше поканил на вечеря. Бе решил да не го прави, защото, поне според него, съществуваше огромна вероятност нещата да не завършат само с вечерята. Връзките между колеги никога не са лесни, а що се отнася до връзките между колеги в Бюрото — те са си направо обречени.

— Продължавай — кимна й той.

— Мислех си за онези ездачи в музея. От записите на охранителните камери става ясно, че тези типове не просто са яздели конете си — те са ги контролирали, при това много умело, особено докато са изкачвали стълбите. За каскадьорите в Холивуд вероятно е фасулска работа, но в реалния живот задачата е доста трудна.

Звучеше така, сякаш го знаеше от опит.

Амелия забеляза погледа му и се усмихна сдържано.

— Да, мога да яздя — потвърди тя.

Той веднага си даде сметка, че тя е напипала нещо. Връзката с конете просто му се блещеше в очите. Спомни си, че още през първите няколко часа му беше минала подобна мисъл, когато се сети как конната полиция от участъка „Сентрал Парк“ управляват конете си, но така и не я бе доразвил. Ако го беше сторил, сигурно щяха да са поели по следата доста отдавна.

— Искаш да прегледаме списъците на каскадьорите, така ли?

— Като начало може да тръгнем и от тях. Но в случая не става въпрос само за ездачите, а и за самите коне. От записите става ясно, че хората са пищели, викали, имало е стрелба. И въпреки всичко конете въобще не са се паникьосали!

Амелия направи пауза и отправи замислен поглед към Джордано, който тъкмо приемаше някакво обаждане — като че ли нямаше желание да сподели следващата си мисъл.

Райли веднага я разбра накъде клони.

— Полицейски коне.

— Точно така.

По дяволите! На него тази мисъл му харесваше точно толкова, колкото и на нея. Полицейските коне предполагат ченгета. А на никого не му се искаше да допуска възможността в подобен насилствен акт да са замесени други служители на закона.

— Случаят е твой — кимна той. — Само че по-кротко.

Не й остана време да отговори. Джордано се втурна към тях и се разкрещя:

— Беше Стив. Напипахме нещо! Като че ли този път сме попаднали на нашия случай!