Реймънд Хури
Последният тамплиер (11)

10

— Като че ли останалите грижи са ни малко, та и това сега! — изръмжа Джансън, докато Райли заемаше стола до шефа си. На масата в кабинета на заместник-директора в сградата на Бюрото на Федерал Плаза вече бяха седнали Ник Джордано и Амелия Гейнс. Тук беше и Роджър Блекбърн, който ръководеше оперативната група за особено жестоки престъпления, както и двамата му помощници.

Комплексът от четири правителствени сгради в долната част на Манхатън се намираше само на няколко преки от централния офис на ФБР. Той помещаваше двадесет и пет хиляди правителствени служители, както и оперативния отдел на ФБР за Ню Йорк. За Райли присъствието тук бе истинско облекчение в сравнение с непрестанната суматоха и шума в централната сграда.

Като заместник-директор за Ню Йорк, Том Джансън бе принуден да носи огромен товар на плещите си през последните няколко години. Той отговаряше за петте най-важни области от дейността на Бюрото: трафик на наркотици и организирана престъпност, особено жестоки престъпления, финансови престъпления, външно контраразузнаване и последната черна овца в това омразно стадо — вътрешен тероризъм. На пръв поглед Джансън изглеждаше буквално създаден за тази работа — все още поддържаше внушителния външен вид на бивш футболист, въпреки че очите му имаха отвлечено и замечтано изражение. Но то не бе в състояние да заблуди задълго хората, които работеха под негово ръководство. Скоро научаваха, че освен смъртта и данъците, има само още едно нещо сигурно на този свят: ако Джансън е на твоя страна, можеш да разчиташ напълно на него, че ще премахва като булдозер всичко, което застане на пътя ти; ако обаче допуснеш грешката да го ядосаш, не би било зле да обмислиш възможността за напускане на страната.

Райли прекрасно разбираше, че шефът му не изгаря от нетърпение да усложнява последните месеци преди пенсионирането си с толкова особен и шумен случай. Медиите буквално се бяха нахвърлили върху историята — и с пълно право. Защото вече не ставаше въпрос за рутинен обир, а за добре организирано и изпипано нападение. Нюйоркският елит беше обстрелван с автоматични пистолети. Съпругата на кмета беше взета за заложничка. Пред очите на всички беше убит човек — при това не просто застрелян, а обезглавен, и не в задния двор на някой близкоизточен диктатор, а в центъра на Манхатън, на Пето авеню. В пряко предаване по телевизията.

Райли премести поглед от Том Джансън към държавното знаме и емблемата на ФБР на стената зад него, а после отново към заместник-директора, който се облакъти на бюрото си и изду огромните си гърди, поемайки си въздух.

— Когато хванем тези копелета, няма да пропусна да им се скарам колко са били несъобразителни да го направят точно сега — предложи усмихнато той.

— Гледай да не забравиш! — кимна Джансън и прониза с поглед своя екип, който се беше събрал при него. — Мисля, че няма смисъл да ви казвам колко телефонни обаждания съм получил досега и от колко високо са били те! Кажете ми докъде сме стигнали!

Райли погледна колегите си и те му кимнаха да поеме щафетата.

— Първоначалните заключения на криминолозите засега не ни насочват към нищо. Тези типове не са ни оставили кой знае колко за себе си, освен няколко гилзи и конете. Момчетата от екипа за събиране на доказателства вече си скубят косите, че нямат върху какво да стъпят.

— Като никога — вметна Джордано.

— Както и да е. Гилзите подсказват, че са стреляли с автоматични пистолети „Кобрей“ и с малки узита. Родж, нали твоите момчета вече са се заели с този въпрос?

Роджър Блекбърн се прокашля. Той беше истинска природна стихия, която наскоро бе завършила с разгрома на най-голямата мрежа за трафик на наркотици в Харлем, в резултат на което бяха извършени над двеста ареста почти едновременно.

— Да. Става въпрос за най-обикновени играчки за фукане. Вече сме се заели с издирването на източника им, но лично аз не бих разчитал на това. Не и точно в този случай. Дълбоко се съмнявам, че онези типове са ги поръчали по интернет.

Джансън кимна и попита:

— Ами конете?

— Засега нищо — отново пое топката Райли. — Сиви и кестеняви скопени жребци, напълно обикновени. В момента ги съпоставяме със списъците на откраднатите коне, а освен това проверяваме произхода на седлата, но засега…

— А следи от жигосване или чипове?

На фона на петдесетте хиляди коне, които ежегодно изчезваха из цялата страна, необходимостта от идентификационни знаци по тях ставаше все по-голяма. Най-популярният метод беше студеното жигосване — поставяне на знак със замръзнало желязо, което променя оцветяващия пигмент на съответните клетки, в резултат на което на определеното място израстват бели косми вместо цветните. Другият, не толкова обичаен засега метод, включваше използването на хиподермична игла, с която под кожата на животното се вкарва миниатюрен чип с програмиран в него уникален номер.

— Никакви чипове — отговори Райли. — Но решихме, че няма да е зле да ги сканираме повторно. Тези чипове са толкова миниатюрни, че, ако не знаеш точно къде да търсиш, надали ще ги откриеш лесно. Добрата вест е, че са били подложени на студено жигосване, но после върху старата дамга е поставена нова, така че нищо не може да се разбере. Момчетата от лабораторията са на мнение, че може и да открият оригиналната маркировка, ако успеят да разделят отделните степени на жигосване.

— А как стои въпросът с доспехите и средновековното им снаряжение? — обърна се Джансън към Амелия Гейнс, която отговаряше за тази част от разследването.

— Ще ни трябва повечко време — отговори тя. — Типичните източници за подобно снаряжение са шепа специалисти, разпръснати из цялата страна, да не говорим за мечовете, които са си истински, а не просто театрална бутафория. Мисля, че точно оттам ще настъпи и първият пробив.

— Значи тези типове просто са се изпарили ей така, в нищото, а? — огледа всички Джансън, очевидно губещ търпение.

— Вероятно са ги чакали коли. Недалече от мястото, където са оставили конете, има два изхода от парка. Продължаваме да търсим очевидци, но засега нищо — обади се Джордано. — Били са четирима, разделили са се и са излезли от парка в пълен мрак.

Заместник-директорът се отпусна на стола си и кимна мълчаливо. Очевидно се опитваше да си събере мислите и да подреди разнородните парчета информация, с която разполагаха до този момент.

— Е, кого ще си харесаме сега? Някакви предпочитания?

Райли огледа колегите си и реши да говори от тяхно име:

— Този случай е доста по-сложен от обичайните. Първото, което ни хрумва, е списък за пазаруване.

Кражбите на произведения на изкуството, особено когато става въпрос за известни предмети, обикновено се извършваха по предварителна поръчка на колекционери, които изгаряха от желание да ги притежават, въпреки че никога не биха ги показали пред никого. Но още от мига, в който беше прекрачил музея, агент Райли бе изхвърлил тази версия като неправдоподобна. „Списъците за пазаруване“ обикновено се възлагаха на изключително умни крадци. А язденето на коне насред Пето авеню със сигурност не беше работа на умни хора. Нито причинения хаос, а още по-малко пък — публичната екзекуция на пазача.

— Мисля, че по този въпрос все още сме на първа позиция — продължи той. — Предварителната оценка на профайлърите също потвърждава подозренията ни, че зад тази история има нещо повече от обикновено ограбване на музея. Ако човек просто иска да се сдобие с предметите, избира тихо, дъждовно утро в средата на седмицата, влиза преди тълпите, изважда си узито и си взема онова, което си е решил. Колкото по-малко хора го видят, толкова по-малък е и рискът. Обаче нашите типове избират най-многолюдния, най-строго охранявания момент, за да извършат нападението. Сякаш са искали да ни се присмеят, да ни покажат колко сме некадърни. Вярно е, че са си тръгнали и със значителна плячка, но освен това смятам, че са искали да ни кажат нещо по-важно.

— Какво например? — попита Джансън.

— Знам ли — сви рамене Райли. — Работим по въпроса.

Заместник-директорът се обърна към Блекбърн:

— Вие съгласни ли сте с агентите?

Роджър Блекбърн кимна:

— Нека да го кажем така — които и да са тези типове, те не са обикновени аматьори. Направили са всичко онова, за което онези магарета, дето по цял ден висят пред компютърните си игри, си фантазират. Просто са пренесли играта в реалния живот. Надявам се да не положат началото на нова мода сред крадците. Но освен това и аз смятам, че в тази работа има нещо много повече, отколкото размахването на хладните оръжия.

Джансън погледна обратно към Райли и отбеляза:

— Е, очевидно и това бебче ще бъде ваше.

Шон Райли го погледна и мълчаливо кимна. „Бебче“ надали беше подходящата дума, с която би определил този случай. По-скоро си имаха работа с хиляда килограмова горила, която, откъдето и да я погледнеше, си беше изцяло негова грижа.

 

 

Срещата беше прекъсната от появата на слаб, незабележителен с нищо мъж, облечен с кафяв костюм от туид. Том Джансън се изправи от стола си и протегна мечешката си лапа, за да се ръкува с новодошлия.

— Монсиньор, много се радвам, че успяхте да дойдете навреме. Моля, седнете! Колеги, позволете ми да ви представя монсиньор Де Анджелис. Обещах на архиепископа, че ще му позволя да присъства на нашите съвещания и да ни помага, с каквото може.

След това Джансън продължи да представя Де Анджелис на насъбралите се агенти. По принцип беше крайно необичайно външни лица да бъдат допускани на съвещания от подобен характер, ала апостолическият нунций, посланик на Ватикана в САЩ, бе подбрал на кого точно да се обади, за да го уреди.

Доколкото Райли успя да прецени, свещеникът беше в средата на четиридесетте. Имаше безупречно подстригана тъмна коса, която оплешивяваше на равномерни дъги при слепоочията, а над ушите бе изпъстрена със сребърни нишки. Стъклата на очилата му със стоманени рамки бяха леко зацапани. Скромно и с блага усмивка той се ръкува с всеки от агентите, докато изслушваше името и заемания от него пост в Бюрото.

— Моля ви, не ми позволявайте да ви прекъсвам! — отбеляза свещеникът и седна.

Джансън поклати глава, с което му даде да разбере, че въобще не ги прекъсва.

— Засега доказателствата не ни подсказват нищо, отче. На този етап просто си разменяме мисли относно възможните кандидати за извършители на обира, като се стараем да не проявяваме абсолютно никакви пристрастия. Чисти хипотези с една дума.

— Разбирам — кимна Де Анджелис.

Заместник-директорът се обърна отново към Райли, който въведе набързо свещеника в ситуацията до момента.

— Тъкмо си говорехме, че тук има нещо много повече от обикновен обир на музейни експонати. Начинът, по който е проведен, времето, избрано за него, подсказват, че става въпрос за нещо по-важно от традиционния въоръжен обир.

Де Анджелис присви устни, очевидно обмисляйки чутото, след което отново каза:

— Разбирам.

— Първото, което би си помислил човек — продължи агент Райли, — е, че си имаме работа с ислямски фундаменталисти, но в този случай съм почти напълно убеден, че не те са основната ни грижа.

— И защо смятате така? — попита свещеникът. — Колкото и неприятно да е за всички ни, те наистина като че ли ни мразят. Сигурен съм, че си спомняте какво стана, когато беше ограбен музеят в Багдад. Обвиненията в двойна игра, вината, гнева… Случаят не направи особено добро впечатление в областта.

— Повярвайте ми, този случай въобще не отговаря на техния начин на действие. Всъщност, даже не се доближава до него. Нападенията на ислямските фундаменталисти са открити, повечето от тях предпочитат да поемат отговорност за действията си и определено си падат по изпълненията в стил камикадзе. Да не говорим пък, че за всеки от тях обличането с дрехи с кръстове би било равносилно на анатема — добави Райли и погледна към Де Анджелис, който очевидно бе напълно съгласен с него по този въпрос. — Ние, разбира се, ще продължим да проверяваме различни версии. Налага се. Но лично аз бих заложил на друг тип хора.

— Сапунени мехури — обади се Джансън, използвайки политически некоректния израз за атентатори с обикновен произход.

— Да, много по-вероятно — кимна Райли.

Де Анджелис очевидно не разбра за какво става въпрос.

— Сапунени мехури ли?

— Означава местни терористи, отче. Групи с абсурдни имена, като например „Орден на тихото братство“, опериращи предимно под знака на идеологията на омразата, наричана още „Християнска идентичност“, което всъщност е доста подло опошляване на термина, но…

Католическият свещеник се помести неловко и отбеляза:

— А аз си мислех, че всички тези хора са фанатични християни.

— Повечето са. Но не забравяйте, че тук става въпрос за Ватикана — за католическата църква. А всички тези типове надали могат да се нарекат големи фенове на Рим. Техните псевдоцъркви, нито една от които не е католическа, между другото, не са признати от Ватикана. Вашите хора са повече от ясни по въпроса, че не желаят да имат нищо общо с тях — и са напълно прави. Общото между всички тези групировки, като изключим факта, че стоварват вината за всичките си проблеми върху черните, евреите и хомосексуалистите, е омраза към организираното правителство — конкретно нашето, но по аналогия и вашето. Те са на мнение, че ние сме Големия сатана — което, по ирония на съдбата, е абсолютно същия термин, с който някога ни нарече Хомейни и който продължава да отеква и до днес в мюсюлманския свят. Спомнете си, че същите тези типове поставиха бомби в сградата на федералното правителство в Оклахома Сити. Християни. Американци. А такива като тях — колкото щеш. Наскоро във Филаделфия хванахме един тип, по чиито следи бяхме доста дълго време. Той е част от едно разклонение на „Арийската нация“, наричащо се „Църква на синовете на Яхве“. Та същият този тип преди е бил министър по ислямските връзки на „Арийската нация“. Призна си, че в тази си функция се е опитвал да сформира съюз с антиамерикански настроени ислямски екстремисти даже след атаките на 11 септември.

— Врагът на моя враг — отбеляза замислено Де Анджелис.

— Именно — съгласи се агент Райли. — Тези типове имат доста превратна гледна точка за света, отче. Просто се налага да разберем какво точно изявление за каква поредна налудничава мисия се опитват да ни изпратят този път.

В стаята настъпи кратко мълчание. Накрая заговори Том Джансън:

— Окей, значи продължаваш по тази линия, така ли?

— Точно така — кимна спокойно Райли.

Заместник-директорът се обърна към Блекбърн:

— Родж, имаш ли нещо против да продължиш още мъничко по версията за обичайния обир?

— Ще разгледаме и двете версии. Когато нещо отнякъде изскочи, то само ще ни подскаже по кой път да поемем.

— Добре — кимна Джансън, след което се обърна към Де Анджелис: — Отче, ще ни окажете неоценима помощ, ако ни предоставите точен списък на откраднатите вещи, максимално детайлизиран, ако може. Имам предвид цветни снимки, тежест, размери — всичко, с което разполагате. Трябва да имаме готовност за всичко.

— Разбира се — кимна свещеникът.

— В тази връзка, отче — намеси се Райли, — един от ездачите очевидно се е интересувал само от едно нещо — това! — заяви той и извади принтиран кадър от видеолентата от охранителните камери на музея, на която се виждаше четвъртият рицар, хванал декодера. Подаде я на монсиньора и добави: — В каталога на музея експонатът е описан като „многостепенен роторен декодер“. Някаква идея защо ще открадне точно него, като се имат предвид всичкото злато и скъпоценни камъни, с които е бил заобиколен?

Де Анджелис нагласи очилата си и разгледа подробно снимката.

— Съжалявам, но нямам никаква представа каква е тази… машина. Вероятно има стойност единствено като инженерно достижение. Всеки обича да се перчи с гениалността си — дори, както виждам, и братята ми, които са избирали експонатите за изложбата.

— В такъв случай може би бихте могъл да ги попитате. Нищо чудно да ни насочат към нещо… Знам ли, може би някой колекционер, който е разпитвал за това…

— Непременно ще проверя.

Джансън се огледа.

— Добре, народе — кимна той, подреждайки листите си. — Хайде да изхвърлим тези откачалници от бизнеса!

 

 

Докато останалите се изнизваха от кабинета, Де Анджелис се отправи към Шон Райли и му стисна ръката.

— Благодаря ви, агент Райли. С вас мисля, че сме в добри ръце.

— Ще ни паднат в ръцете, отче. Все някъде нещо ще се пропука.

Очите не католическия свещеник го изучаваха внимателно. Накрая той изрече:

— Можете да ме наричате Майкъл.

— Предпочитам да се придържам към „отче“, ако нямате нищо против. Нещо като стар навик, от който трудно се отказвам.

— Вие сте католик? — изуми се Де Анджелис.

Райли кимна.

— Практикуващ? — попита свещеникът, но веднага сведе очи. — Извинете, подобни въпроси не се задават. Предполагам, че също можете да го наречете стар навик, от който трудно се отказвам.

— Няма проблеми. А отговорът ми на вашия въпрос е „да“.

Де Анджелис не направи никакъв опит да прикрие задоволството си.

— Знаете ли, в много отношения работата ни си прилича. И двамата помагаме на хората по линия на греховете им.

— Възможно е — усмихна се агентът. — Но не съм убеден, че на вас ви се налага да се изправяте пред същия калибър грешници, каквито ние срещаме тук.

— Прав сте. И нещата действително са доста притеснителни. — Направи пауза, после вдигна очи към Райли и добави: — Което прави нашата работа още по-необходима и важна.

Монсиньорът забеляза, че Джансън гледа към него — очевидно го викаше.

— Имам ви пълно доверие, агент Райли. Сигурен съм, че ще ги откриете — отбеляза мъжът със свещеническата якичка и се отдалечи.

Райли се загледа след него, а когато свещеникът излезе от стаята, агентът взе принтираната снимка, която лежеше на масата. Докато я връщаше обратно в папката си, погледът му се плъзна неволно по нея. В ъгъла на снимката, който беше прекалено неясен поради тесния обхват на охранителните камери на музея, той забеляза фигурка, сгушена зад един шкаф, надничаща ужасено по посока на ездача. От самата видеолента Райли вече знаеше, че това е русата жена, която бе забелязал да си тръгва от музея онази вечер. Представи си какво е преживяла, колко ужасена се е чувствала и внезапно усети, че мисли за нея.

Постави снимката обратно в папката. На излизане от кабинета си спомни определението, което шефът им беше използвал за извършителите.

Откачалници.

От това въобще не му стана по-леко.

Достатъчно трудно си беше да отгатнеш мотивите, скрити зад престъпленията на нормалните хора. А да влезеш в умовете на ненормалните си беше направо невъзможно.