Реймънд Хури
Последният тамплиер (10)

9

Гюс Уолдрън се появи от метростанцията на Западна 23-та улица и пое на юг.

Мразеше тази част на града. Не беше голям фен на превзетите парвенюта. Даже точно обратното. На неговата си територия фактът, че има размерите на малка сграда, му помагаше да остане в безопасност. А тук размерите му само го караха да се откроява сред напудрените сноби, които се перчеха самодоволно по тротоарите в дизайнерските си дрешки и прическите за по двеста долара.

Гюс присви рамене и отне няколко сантиметра от височината си. Не че този ход му помогна особено, както и дългото безформено черно палто, което се ветрееше след него. Но за палтото не можеше да стори нищо — нуждаеше се от него, за да скрие онова, което носеше.

Зави по 22-ра улица и тръгна на запад. Крайната му цел се намираше на една пресечка от ресторант „Импайър Дайнър“, в центъра на малка поредица от художествени галерии.

Докато минаваше покрай галериите, той забеляза, че повечето от тях бяха изложили само една-две картини на витрините си. Някои от картините дори бяха без рамки, да не говорим пък, че нямаха и етикети с цена!

И как, мамка му, човек да разбере коя картина е добра, щом не й вижда цената?!

Мястото, към което се беше запътил, вече се намираше само две галерии по-нататък. За непросветения наблюдател галерията на Люсиен Бусар приличаше на която и да е друга богаташка изложбена дупка. Всъщност, тя си беше точно това, но и нещо много повече. Шепата оригинали по стените й се губеха сред фалшификати и предмети със съмнителна стойност. Не че някой от съседите му подозираше нещо, тъй като Люсиен притежаваше и стила, и акцента, и маниерите, за да пасне перфектно на образа на артдилър с безупречна репутация.

Изключително предпазливо, нащрек за всичко и всеки, които не пасват на общата картина, Гюс мина небрежно покрай галерията, преброи още двадесет и пет крачки, после спря и се обърна. Направи се, че се кани да пресече, огледа се отново, не видя нищо, което да го уплаши, след което бързо се върна и влезе в галерията с движения, необичайно чевръсти и леки за човек с неговите размери. И в това нямаше нищо необичайно. В тридесетте си излизания на рунда гой никога не беше удрян достатъчно силно, за да падне. Освен когато му беше поръчано да падне.

Когато влезе в галерията, той пъхна ръка в джоба на палтото си и хвана в готовност беретата 92-FS, която криеше там. Не че бе любимият му пистолет, но с автоматичния 45-калибров АСР имаше няколко недопустими пропуска, пък и след съботната вечер никак не бе препоръчително да го носи със себе си. Набързо огледа обстановката. Никакви туристи, никакви нежелани клиенти. Само собственикът на галерията.

Гюс не харесваше много хора, но дори и да харесваше, Люсиен Бусар никога не би могъл да се подреди сред тях. За Гюс той беше хлъзгав, превзет мръсник. С тясно лице и точно толкова тесни рамене, и с дълга коса, вдигната отзад на конска опашка.

Смотан френски педал.

Когато Гюс прекрачи прага на галерията, Люсиен вдигна очи иззад малката масичка с вретеновидни крака, където работеше, и изобрази на лицето си въодушевена усмивка, която обаче трудно прикриваше факта, че французинът автоматично бе започнал да се поти и да трепери. Това вероятно бе единственото нещо, което Гюс харесваше у Люсиен. С него винаги беше напрегнат, като че ли се страхуваше, че човекът-канара всеки момент ще го удари. Иначе мазното копеленце бе напълно право да предполага всички възможни отвратителности.

— Гюс! — изчурулика той, обаче името прозвуча по-скоро като „Гииуус“, което накара госта му да го намрази още повече.

Гюс се обърна с гръб към собственика, заключи вратата, а после се приближи към масичката.

— Отзад има ли някой? — изръмжа той.

Люсиен побърза да заклати глава наляво-надясно и изрече:

— Mais non, mais non, voyons^[1], само аз съм!

Не стига всичко останало, ами и копелето имаше гадния навик да повтаря по няколко пъти превзетите си френски думи. Сигурно им е национална черта.

— Не те очаквах… Ти не ми каза, че…

— Затвори си мръсния плювалник! — сряза го Гюс. — Имам нещо за теб! — Ухили се и добави: — Нещо много специално!

И от вътрешния си джоб Гюс измъкна хартиена торба, която постави тържествено на масичката. После хвърли отново поглед към витрината, за да се увери, че никой случаен минувач не ги гледа, и извади нещо от торбата. Нещото беше увито на свой ред във вестник. Започна бавно да го развива и докато го развиваше, не откъсваше очи от Люсиен.

В следващия миг Люсиен зяпна и очите му блеснаха. Пред него стоеше тежък, инкрустиран със скъпоценни камъни златен кръст, с дължина петдесетина сантиметра, умопомрачителен в изработката си.

Гюс го постави върху парчето вестник на масичката. И след това чу просъскването, когато Люсиен си поемаше дълбоко въздух.

— Mon dieu, mon dieu^[2]! — провлече французинът, вдигна очи към Гюс и по тясното му чело автоматично изби пот.

Поне тук бе напълно прав.

После отново сведе поглед. Гюс последва примера му и едва в този момент забеляза, че вестникът бе отворен точно на снимката от обира в музея.

— Ама това е от…

— Аха! — ухили се самодоволно Гюс. — Бива си го, нали? Уникат, при това истински!

— Ама това е прекалено компрометирано — започна да криви уста французинът. — Хайде де, Гюс, не можеш да ме накараш да го пипна!

Не че Гюс държеше особено много Люсиен да пипа плячката — просто искаше той да го продаде. И не разполагаше с никакво време да чака някакво си наддаване. Последните шест месеца се бяха оказали изключително неприятни за него на конните надбягвания. Вярно, че и преди беше попадал в подобни финансови дупки, но никога досега не беше попадал в дупката на точно тези хора, които го бяха хванали за гушата.

През по-голямата част от съзнателния му живот, или поне от онзи момент нататък, откакто бе израснал по-едър и по-силен от своя старец, и бе смазал от бой дъртия пияница, хората по принцип се страхуваха от него. Но точно сега, при това за първи път Гюс разбра какво означава да се страхуваш от други хора. Хората, които държаха пазара на дълговете от хазарт, бяха в съвсем различна лига от всички останали, които той познаваше. И щяха да го убият толкова лесно и безпроблемно, колкото той би стъпкал хлебарка.

Иронията в случая бе, че същите тези конни надбягвания му бяха предоставили и начин за изход от ситуацията. Именно чрез тях се бе запознал с онзи тип, който го вкара в групата за обира на музея. И ето го сега тук, въпреки че бе получил ясни инструкции да не продава каквото и да било от плячката си поне шест месеца.

Да вървят по дяволите с техните инструкции! Той се нуждаеше от пари, при това се нуждаеше от тях сега!

— Виж какво, да не ти пука откъде е! — заповяда Гюс на Люсиен. — Твоята работа е да се погрижиш къде точно да отиде и за колко.

Люсиен изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инфаркт.

— Ама не… Чуй ме, Гюс, това е напълно невъзможно! Абсолютно невъзможно! Прекалено горещо е, за да го пипаме още сега! Би било истинска лудост…

Гюс стисна французина за гърлото и го дръпна към себе си през масичката, която проскърца заплашително. Приближи лицето си на милиметри от това на Люсиен и просъска:

— Не ми пука какво е, ако ще да е термоядрено горещо, мамицата му! Има си хора, които колекционират подобни лайна, и ти знаеш много добре къде да ги намериш!

— Прекалено скоро е!

Гюс го пусна и французинът падна назад на мястото си.

— Не ми ги приказвай, сякаш съм някакъв умствено изостанал! — изрева огромният мъж. — За подобни неща винаги ще бъде прекалено скоро! Подходящият момент никога няма да дойде! Така че, нищо не го бърка да бъде и сега! Освен това ти самият отлично знаеш, че си има хора за всичко, и че има такива, които ще го купят заради това, което е и откъдето е дошло! Болни копелета, които ще платят цяло състояние, само за да могат после да си правят чекии, като си го гледат заключено в сейфовете! Единственото, което се иска от теб, е да ми намериш едно такова копеле и да го сториш бързичко! И въобще не си и помисляй, че можеш да ме преебеш с цената! Ти си вземаш твоите десет процента, а десет процента от нещо безценно надали си струва да отидат на бунището, нали така?!

Люсиен преглътна тежко, потърка врата си, после измъкна от джоба си тъмносива копринена кърпичка и попи потта по лицето си. Очите му зашариха нервно из стаята. Повече от ясно бе, че мисълта му е взела вече друга посока. Вдигна поглед към Гюс и изрече:

— Двадесет!

Гюс го изгледа развеселено.

— Люсиен! — Всъщност, произнасяше го по-скоро като „Лайшен“, само за да го ядосва. — Нали не се опитваш да си го мериш с мен, а?!

— Съвсем сериозно ти говоря! За нещо като това тук трябва да ми се приспаднат двадесет процента! Рискът е огромен и ти го знаеш много добре!

Мъжът-канара отново протегна ръка към него, ала този път Люсиен беше подготвен — дръпна рязко назад стола си, така че се озова извън обсега на ръката му. Не че това стресна Гюс — просто измъкна беретата от джоба си, приближи се до французина и опря дуло в слабините му.

— Нямам представа какви ти минават през главата, но да знаеш, че въобще не съм в настроение за преговори, принцесо! Правя ти повече от щедра оферта, а ти веднага гледаш да се възползваш максимално от ситуацията! Много съм разочарован, човече, ама много!

— Не, виж какво, Гюс…

Гюс се изправи и сви рамене.

— Нямам представа дали си успял да хванеш най-хубавата част от онази вечер. От репортажа по телевизията. Дето стана пред музея. С пазача. Струваше си да се види! А онзи меч все още е у мен, пък и честно да си призная, тези изцепки в стил Конан Варварина нещо взеха да ми харесват!

И като остави Люсиен да се поизпоти още няколко секунди, Гюс се размисли. Беше убеден, че ако разполага с достатъчно време, страхът на французина със сигурност ще заработи в негова полза. Но за съжаление не разполагаше. Този кръст струваше цяло състояние, вероятно дори седемцифрено число, но точно сега беше принуден да приеме онова, което ще му дадат, и да се задоволи с него. Авансовото плащане, което бе направил, след като се съгласи да участва в работата в музея, му беше откупило още малко време. А сега трябваше да направи всичко възможно да изхвърли онези пиявици завинаги от гърба си.

— Виж сега какво ще ти кажа — изрече накрая той, — постарай се да остана доволен и ще се съглася на петнадесет.

Веднага забеляза пламъчето в очите на гадната невестулка. Значи се хвана!

Люсиен отвори едно чекмедже и извади малък дигитален фотоапарат. Вдигна поглед към Гюс и смотолеви:

— Трябва да… нали знаеш…

— Давай — кимна гостът му.

Люсиен направи две снимки на кръста, а изражението му подсказваше, че вече сканира наум списъка на евентуалните си клиенти.

— Ще се обадя на няколко места — каза накрая. — Само ми дай няколко дена.

Тая нямаше да стане. Гюс се нуждаеше от парите и от свободата, които те щяха да му дадат. Освен това бе наясно, че за него ще е много добре да изчезне от града за известно време — поне докато прахът около обира в музея се поуталожи. И всички тези неща му трябваха още сега.

— Ъхъ. Само че побързай. Максимум два дена! Нито час повече!

— Можеш да дойдеш утре в шест — отсече французинът. — Не обещавам нищо, но ще направя всичко, което е по силите ми.

— Убеден съм — кимна Гюс, вдигна кръста от масичката, уви го отново във вестника и го постави внимателно в един от вътрешните джобове на дългото си палто. В другия пъхна беретата, вдигна поглед към Люсиен, озъби му се и заяви: — До утре тогава.

Люсиен спря да трепери, чак когато огромният мъж измина цялото разстояние до ъгъла и зави.