Реймънд Хури
Последният тамплиер (1)

Пролог

Крепостта Акра

Латинското кралство Йерусалим

1291 г.

Светите земи са изгубени.

Бруталната безвъзвратност на тази мисъл, връхлитаща на талази в съзнанието на Мартин от Кармо, бе далеч по-ужасяваща от ордите, които прииждаха на вълни през пробива в стената.

Той тръсна глава, за да се пребори с натрапчивата мисъл. Сега не беше време за жалби и оплаквания. Имаше прекалено много работа. Прекалено много мъже за убиване.

С високо вдигнат меч той се спусна сред облаците задушаващ дим и прах и потъна във врящото вражеско море. Те бяха навсякъде — ятаганите и брадвите им сечаха наляво и надясно, а бойните им викове се извисяваха над ритмичното барабанене на литаврите, разположени извън стените на крепостта.

Мартин стовари с все сили меча и разцепи един вражески череп чак до очите. Острието подскочи и се насочи към следващия. Рицарят хвърли поглед вдясно от себе си и забеляза Емар от Вийер, който тъкмо беше вкарал своя меч в гърдите на друг нападател и се готвеше да се заеме с нов противник.

Замаян от болезнените стенания и яростните писъци, носещи се около него, Мартин усети, че някой се вкопчва в лявата му ръка. Обърна се и веднага избута нахалника с дръжката на меча си, а със следващото си движение го прободе в гърдите. Периферното му зрение му подсказа за заплахата вдясно. Той автоматично обърна меча, заби го в подмишницата на мюсюлманина и само с един замах разцепи бузата и сряза езика му.

Битката продължаваше вече часове наред. Нито той, нито другарите му бяха в състояние да си поемат дъх. Стремителната атака на мюсюлманите нямаше край, а и се оказа и по-организирана, отколкото очакваха. В продължение на първите няколко дена върху града се сипеха стрели с насмолени запалени краища. Всичко потъна в пламъци. Пожарите бяха тъй многобройни, че бе невъзможно да ги потушат. През това време войските на султана бяха пробили дупки под стените на крепостта. И поставиха в тях снопове съчки, които също подпалиха.

И от тези импровизирани пещи на някои места стените поддадоха, пропукаха се и се превърнаха в лесна мишена за баражния огън на катапултите. Само благодарение на волята си тамплиерите бяха успели да отблъснат нападението при портата Сейнт Антъни, преди да я подпалят и да се изтеглят. Но Прокълнатата кула бе оправдала докрай името си — тя падна първа в ръцете на развилнелите се сарацини и така предреши завинаги съдбата на града.

Застанал насред хаоса и агонизиращите писъци на свои и чужди, Мартин вдигна меча си и се огледа. Никаква надежда. Отникъде. Светите земи наистина бяха изгубени. Напиращият в сърцето му ужас му подсказа, че преди нощта да свърши, всички ще бъдат мъртви. Те бяха изправени иред най-голямата армия, която светът някога беше виждал. Бяха обречени на провал.

Очевидно на ръководителите на Ордена също не беше необходимо много време, за да стигнат до същия извод. Сърцето му се сви, когато чу съдбовния повик на роговете, призоваващи оцелелите рицари тамилиери да изоставят отбранителните подстъпи на града. Очите му зашариха трескаво наляво-надясно и не след дълго се заковаха върху Емар от Вийер. В погледа на другаря му се четеше същата агония, същият срам, които прогаряха и неговата душа.

Рамо до рамо, двамата размахаха мечовете си през напиращата тълпа и успяха да си проправят път към относителната безопасност на укреплението на тамплиерите.

Мартин последва по-възрастния рицар, който влетя през тълпите ужасени граждани, потърсили убежище зад масивните стени на вътрешното укрепление. Сцената, която ги чакаше в голямата зала, го шокира дори повече, отколкото касапницата, на която беше станал свидетел навън. Върху голямата дървена маса лежеше Уилям от Божьо — Великият магистър на Ордена на тамплиерите. До него, заедно с двама монаси, стоеше командирът — Питър от Севрей. Скръбните изражения на лицата им не оставяха никакво място за съмнение относно случващото се.

Когато двамата рицари приближиха масата, Божьо отвори очи и надигна глава, но движението му предизвика болезнено стенание. Мартин се закова на място и се ококори невярващо. Животът изтичаше изпод кожата на стареца, очите му бяха кръвясали. Рицарят плъзна поглед надолу по тялото му и накрая зърна огромната стрела с пера, която стърчеше между ребрата му.

Великият магистър прихвана леко края на стрелата с едната си ръка. С другата направи знак на Емар да се приближи. Възрастният рицар пристъпи напред и коленичи пред умиращия.

— Време е — успя да промълви старецът със слаб, но ясен глас. — Тръгвай. И нека Бог да е с теб!

Думите минаха като ветрец покрай ушите на Мартин. Вниманието му беше насочено другаде — към нещо, което бе забелязал в мига, в който Великият магистър бе отворил уста. Езикът му. Беше почернял. Когато осъзна ефекта на отровната стрела, в гърдите на Мартин се надигнаха ярост и омраза. Техният водач — непоклатимата крепост, опората, на която се бе крепил целият живот на младия мъж досега, умираше.

Забеляза как Уилям от Божьо отмести поглед към Севрей и кимна едва забележимо. Командирът пристъпи към долния край на масата и отгърна кадифеното покривало, под което се откри малко орнаментирано ковчеже. На широчина беше не повече от три педи. Мартин не го беше виждал никога до този момент. Изпаднал в благоговеен екстаз, той проследи как Емар се надига и се вторачва тържествено в сандъчето, а след това извръща поглед обратно към Уилям от Божьо. Старецът отвърна на погледа му, а след това притвори уморено очи. Дишането му се превърна в заплашително хъхрене. Емар се приближи до Питър от Севрей и го прегърна. После пое мощехранителницата и без да се обръща назад, пое към изхода на залата. Докато минаваше покрай Мартин, изрече само:

— Тръгвай!

За миг Мартин се поколеба. Погледна първо Великия магистър, а после и командира, който само му кимна утвърдително. Младежът побърза да тръгне след Емар и скоро си даде сметка, че не вървят по посока на врага. Насочваха се към кея на крепостта.

— Къде отиваме? — подвикна той към Емар.

Без да забавя крачка, възрастният рицар отговори:

— „Фалкън Темпъл“^[1] ни очаква. Побързай!

Мартин се закова на място. Беше напълно объркан. Да не би да напускат града?

Познаваше Емар от Вийер вече петнадесет години — откакто баща му, също рицар тамплиер, беше починал. Тогава Мартин беше едва петгодишен. Оттогава насам Емар беше негов наставник и покровител. Неговият герой. Двамата бяха участвали рамо до рамо в множество битки. И точно така си представяше и краят им — рамо до рамо, отбранявайки Светите земи. Не по този начин. Беше истинска лудост да изоставят бойното поле. Това беше… дезертьорство.

Емар също спря, но само за да сграбчи Мартин за рамото и да го побутне напред.

— Побързай! — заповяда той.

— Не! — изкрещя Мартин и се дръпна рязко.

— Да! — настоя с красноречив тон по-възрастният рицар.

Мартин усети, че му се завива свят. В гърлото му се образува буца и той едва успя да изрече:

— Аз няма да изоставя своите братя!

От гърдите на Емар се изтръгна тежка въздишка. Обърна се и се загледа в обсадения град. От всички посоки към Акра летяха огнени стрели, пронизваха нощното небе и се сипеха върху крепостта. Все така стиснал здраво ковчежето, той се извъртя и пристъпи заплашително напред. Когато лицата им се озоваха само на сантиметри едно от друго, Мартин видя, че очите на Емар бяха плувнали в сълзи.

— Да не би да мислиш, че искам да ги изоставя?! — просъска той, а гласът му прониза въздуха като острие на меч. — Да изоставя нашия магистър, при това в последния му път?! Смятам, че ме познаваш достатъчно, за да допуснеш подобно нещо!

— Но тогава… защо?

— Онова, което с теб сме длъжни да свършим, е далеч по-важно, отколкото да убием още някое и друго от онези побеснели кучета — отвърна с мрачна тържественост Емар. — Това е жизненоважно за нашия Орден, ако искаме всичко онова, за което сме се борили, да не загине тук! А сега побързай!

Мартин отвори уста, за да протестира, ала изражението на Емар не търпеше възражение. Макар и не особено охотно, младият рицар сведе глава в знак на подчинение и го последва.

Единственият плавателен съд, останал в пристанището, беше „Фалкън Темпъл“. Останалите галери бяха отплували още преди седмица — много преди сарацините да отрежат подстъпите към кея. Корабът беше скрит зад стената на вътрешното укрепление. В момента роби, сержанти и рицари се занимаваха с товаренето. В ума на Мартин се рояха въпрос след въпрос, ала не разполагаше с никакво време, за да ги зададе.

Когато приближиха пристана, той зърна капитана на кораба — мъж на име Хю, който, както всички добре знаеха, се ползваше с пълното доверие на Великия магистър. Той беше застанал на главната палуба и наблюдаваше трескавата дейност, която кипеше наоколо. Мартин обходи с поглед кораба от кърмата, та чак до носа, от който стърчеше великолепната глава на свиреп сокол, издялана от дърво.

Без да спира, Емар изрева по посока на застаналия на палубата капитан:

— Водата и провизиите натоварени ли са?

— Тъй вярно!

— В такъв случай забравете за останалото и вдигайте платната!

Само след минути трапът беше вдигнат, въжета, които придържаха галерата към кея, развързани и хвърлени. Надзирателят извиси глас и робите в трюма натопиха веслата в черните води на морето. Под ритмичния звън на гонга и пъшкането на сто и петдесетте оковани във вериги гребци, галерата набра скорост и напусна безопасното си укритие зад крепостните стени.

Когато излезе в открито море, върху кораба се изсипа дъжд от стрели, а арбалетите и катапултите на султана превърнаха водите около изплъзващата се галера във врящ казан. Не след дълго излязоха от обсега на стрелбата. Тогава Мартин се изправи и обгърна с поглед отдалечаващата се земя. Мохамеданите, накацали по крепостния вал, виеха и дюдюкаха по посока на галерата като животни, затворени в клетка. Зад тях бушуваше истински ад. Небето се огласяше от крясъците и писъците на мъже, жени и деца. А над всичко това властваше неспирният тътен на барабаните на войната.

Корабът бавно набра скорост, подпомогнат от вятъра, духащ откъм брега. Редиците весла отстрани се надигаха и спускаха като крила, порещи тъмните води. Небето на хоризонта пред тях се превърна в заплашителна черна стена.

Всичко свърши.

С треперещи ръце и натежало сърце, Мартин от Кармо бавно и неохотно обърна гръб на земята, в която се бе родил, и отправи взор напред към бурята, която ги очакваше.