Джефри Дивър
Убийте Райм (45)

45.

— Не бях сигурен, че ще минеш — каза Райм.

— И аз не бях сигурна — отвърна Сакс.

Намираха се в стаята му в Медицинския център на Ейвъри.

— Тъкмо се връщам от Том — каза той. — Странно е, аз съм по-подвижен от него.

— Как е той?

— Оправя се. След ден-два го изписват. Казах му, че сега ще се запознае с физиотерапията от другата й страна. Не знам защо не му стана смешно.

В ъгъла седеше симпатична латиноамериканка — временната болногледачка — и плетеше шал. Тя спокойно понасяше прищевките на Райм, но той подозираше, че това е, защото не знае добре английски, за да разбере язвителните му забележки.

— Знаеш ли, Сакс? Когато научих, че си измъкнала Гарет от затвора, си помислих, че си го направила, за да ми дадеш възможност да променя решението си за операцията.

Тя се усмихна:

— Може би и това е една от причините.

— Искаш да ме разубедиш, така ли?

Тя стана от стола и се приближи до прозореца:

— Хубава гледка.

— Да. Фонтан, зеленина… Какви ли са всички тези цветя?

— Питай Люси. Тя познава растенията толкова добре, колкото Гарет бръмбарите. Извинявай, насекомите. Бръмбарът е вид насекомо. Не, Райм, не съм дошла да те разубеждавам. Тук съм, за да бъда първият човек, когото ще видиш, след като излезеш от упойка.

— Променила си си мнението, така ли?

— Когато бях с Гарет, той ми разказа нещо, което прочел в книгата си. В „Миниатюрният свят“.

— След като я четох, започнах да уважавам бръмбарите.

— Показа ми един пасаж. Характеристики на живите същества. Една от тях е, че живите същества се развиват и се приспособяват към средата. Реших, че това трябва да направиш и ти, Райм. Трябва да опиташ. Нямам право да те спирам.

След кратък размисъл той каза:

— Знам, че така няма да се излекувам, Сакс. Но какво представлява нашата професия? Последователност от малки победи. Откриваме някое влакно, размазан отпечатък, няколко песъчинки, които могат да ни заведат до къщата на убиеца. Точно това искам да постигна: малко подобрение. Знам, че няма да стана от тази количка. Просто имам нужда от една малка победа.

„Може би възможността да подържа ръката ти.“

Тя се наведе, целуна го и седна на леглото.

— Какъв е този лукав поглед, Сакс?

— В тази книга прочетох и друго.

— Какво?

— Живите организми се стремят към продължаване на вида.

— Предложение за нова сделка ли надушвам? — изръмжа той. — Ново споразумение?

— Можем да поговорим за някои неща, като се върнем в Ню Йорк.

На вратата се появи една сестра:

— Време е за операцията, господин Райм. Готов ли сте?

— О, да… — отвърна той; обърна се към Сакс: — Добре, обещавам.

Тя отново го целуна, стисна лявата му ръка и той усети съвсем слабо допира с безименния си пръст.

 

 

Двете жени седяха огрени от лъч светлина. Пред тях, на оранжева масичка със следи от прогаряне от времето, когато пушенето в болниците е било разрешено, стояха чашки кафе.

Амелия Сакс погледна Люси Кър, която седеше наведена напред, със скръстени в скута ръце.

— Какво има? — попита Сакс. — Добре ли си?

Полицайката се замисли, после каза:

— Онкологията е в съседното крило. Прекарах няколко месеца там, преди и след операцията. На никого още не съм казвала, но в Деня на благодарността, след като Бъди ме заряза, дойдох тук. Просто да се поразходя. Пих кафе и ядох сандвичи със сестрите. Не е ли странно? Можех да отида на пълнена пуйка при братовчед си в Роли или при сестра си в Мартинсвил. Дойдох тук, защото тук се чувствах у дома.

— Преди баща ми да почине, майка ми прекара три големи празника в болницата: Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Татко се шегуваше, че трябвало да си резервира свиждане и за Великден. Не доживя дотогава.

— Майка ти жива ли е?

— Да, дори е по-здрава от мен. Аз съм наследила артрита на баща си. Моят дори е по-лош.

Сакс замалко да се пошегува, че е такъв добър стрелец, за да не й се налага да тича след престъпниците, но си спомни Джеси Корн и дупката от куршум в челото му и замълча.

— Не се притеснявай за Линкълн. Всичко ще мине добре — успокои я Люси.

— Не мога да не се притеснявам.

— Имам предчувствие. Когато човек премине през толкова перипетии по болниците, започва да чувства тези неща.

— Сигурно е така.

— Колко мислиш, че ще продължи?

— Четири часа. Така поне каза доктор Уивър.

Някой спря пред тях. Сакс вдигна поглед.

— Здравейте, момичета.

— Лидия. Как си? — възкликна с усмивка Люси.

Беше Лидия Джонсън. Сакс отначало не я позна, защото беше в зелена престилка и с боне.

— Чу ли новините? — продължи Люси. — Джим и някои други са арестувани. Кой би могъл да си помисли?

— Никога не бих ги заподозряла. Целият град говори само за това. Ти на преглед ли си?

— Не. Днес оперират господин Райм. Дойдохме, за да му стискаме палци.

— Е, пожелавам му успех.

— Благодаря.

Дебеланата им махна за довиждане и влезе в един кабинет.

— Симпатично момиче — отбеляза Сакс.

— Представяш ли си какво бреме е тази професия? Сестра в онкологията. Когато ме оперираха, тя даваше дежурства всеки ден. Държеше се еднакво мило както към обречените, така и към оздравяващите. Голяма смелост се изисква за това.

На Сакс обаче хич не й беше до Лидия. Мислите й бяха заети със съвсем други неща. Тя погледна часовника — минаваше единайсет. Операцията започваше всеки момент.

 

 

Той се стараеше да се държи прилично. Сестрата, която го подготвяше за операцията, му обясняваше какво трябва да се прави и Линкълн Райм кимаше с разбиране, въпреки че съзнанието му беше замъглено вече от упойката и не осъзнаваше точно какво му говори. Искаше му се да й каже да го остави на мира, но реши, че човек трябва много да внимава с хората, които се канят да му режат врата.

— Наистина ли? — възкликна той, въпреки че нямаше ни най-малка представа за какво става дума. — Много интересно.

После дойде един санитар и го закара в операционната.

Две сестри го преместиха от количката на операционната маса. Едната отиде в другия край на стаята и започна да вади инструменти от автоклава.

Залата не отговаряше много на представите му за операционна. Наистина беше постлана със зелени плочки и имаше метални умивалници, инструменти и апарати, но също така в нея бяха натрупани огромно количество кашони. Имаше и голяма стереоуредба. Прииска му се да попита каква музика ще слушат, но после се сети, че ще спи през цялото време и това изобщо не го засяга.

— Странно — наза той на сестрата, която стоеше до него.

Тя се обърна. Носеше маска; само очите й се виждаха.

— Кое? — попита тя.

— Оперират единствената част от тялото ми, която може да ме заболи. Ако ми режеха апендикса например, нямаше да има никаква нужда от упойка.

— Наистина е забавно, господин Райм.

Той се изсмя леко и си помисли: „Откъде знае името ми?“

Линкълн Райм разделяше хората на две групи: пътуващи и пристигащи. Някои обичат самото пътуване, други — само мястото, към което са се запътили. Той спадаше към пристигащите. Крайният отговор на криминологичната загадка му бе много по-интересен от търсенето му. Сега обаче, проснат по гръб под операционния прожектор, той предпочиташе обратното. Предпочиташе да остане в това състояние и да се надява за бъдещето, вместо да види крайния резултат.

Анестезиоложката се приближи и заби игла в ръката му. Беше индийка, работеше много чевръсто.

— Сега ще поспите — каза тя с лек акцент.

— С удоволствие.

— Когато ви сложа упойката, ще ви помоля да започнете да броите назад от сто. Ще заспите, без дори да усетите.

— Какъв е рекордът?

— При броенето ли? Един човек, много по-едър от вас, стигна до седемдесет и девет.

— Аз ще се постарая да издържа до седемдесет и пет.

— Ако успеете, ще ви запишат в „Рекордите на Гинес“.

Тя изпразни спринцовката в системата му и загледа някакъв монитор.

— Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем… — започна Райм.

Другата сестра, онази, която знаеше името му, се наведе и прошепна:

— Здрасти.

Гласът й звучеше странно. Той я погледна.

— Аз съм Лидия Джонсън — продължи тя. — Джим Бел и Хенри Давет ми поръчаха да ви кажа „Сбогом“ от тях.

— Не! — промълви той.

— Спокойно. Всичко е наред — каза анестезиоложката, без да сваля очи от монитора.

Лидия доближи уста до ухото му и прошепна:

— Запитвали ли сте се откъде Джим е научил за другите болни от рак?

— Не! Спрете!

— Аз му давах имената им, за да може Кюлбо да се погрижи за тях. Джим Бел ми е любовник. От години се занимаваме с това. Той ме прати в Блакуотър Ландинг след отвличането на Мери Бет. За примамка… Отидох да се помотая наоколо, в случай че Гарет пак се появи. Щях да отвлека вниманието му, за да могат Джеси и Ед Шефър да го заловят. Ед също беше замесен. После щяха да го принудят да каже къде е скрил Мери Бет. На никого не му беше дошло наум, че ще реши да ме отвлича. Така успя да се измъкне, преди Джеси да дойде.

„О, да, в този град има няколко оси…“

— Спрете! — понечи да извика Райм, но от устата му се изтръгна само неразбираем шепот.

— Петнайсет секунди минаха — каза анестезиоложката. — Може би все пак ще биете рекорда. Продължавате ли? Не чувам да броите.

Лидия го докосна по челото:

— Ще „бдя“ над вас. Знаете ли колко много неща могат да се случат по времето на една операция? Прекъсване на тръбата за кислорода, грешки в лекарствата. Какво ли не.

— Чакайте — опита се да извика Райм. — Чакайте!

— Уха — изсмя се анестезиоложката, без да изпуска от поглед монитора. — Двайсет секунди. Мисля, че ще успеете, господин Райм.

— Не мисля така — прошепна Лидия и бавно се изправи.

Пред очите на Райм всичко бавно посивя.