Джефри Дивър
Убийте Райм (29)

29.

Преобърнатата лодка се заклещи в клоните на един изкоренен кедър, паднал напреко на реката.

Полицаите изчакаха няколко минути. Нищо не помръдваше. Водата беше червеникава, но Люси не можеше да определи дали този цвят се дължи на кръв, или на отблясъците от залеза.

Джеси Корн беше бял като платно. Нагази във водата и обърна лодката.

Няколко спукани пластмасови бутилки отплаваха по течението. Под лодката нямаше никого.

— Не разбирам… — промълви отчаяно Джеси.

— По дяволите! — изруга Нед. — Пак ни изиграха. Устроили са ни засада.

Люси не вярваше, че може да изпитва толкова силен гняв; тялото й се тресеше, сякаш във вените й течеше не кръв, а електрически ток. Нед беше прав: Амелия бе използвала лодката като едно от чучелата на Натан Грумър, за да ги вземе на мушка от другия бряг.

— Не — възнегодува Джеси. — Тя не би направила такова нещо. Ако е стреляла, то е било само за да ни сплаши. Амелия знае как да си служи с оръжията. Не е искала да нарани никого.

— По дяволите, Джеси, осъзнай се! От такова разстояние? Колкото и да е добра, пак можеше да го улучи. Можеше да го уцели някой рикошет!

Джеси Корн не се сещаше как да възрази.

— Добре, ето какво ще направим — продължи Люси. — Става късно. Ще продължим по реката, докато е още светло. Ще поискаме от Джим да ни изпрати провизии и спални чували за през нощта. Ще лагеруваме край реката. Престъпниците са въоръжени. Трябва да внимаваме. Заредени ли са всички оръжия?

— Да.

— Готово, Люси.

— Да вървим!

Тръгнаха по петдесетметровия мост. Вървяха на големи разстояния един от друг. Ако Амелия Сакс отново решеше да стреля, можеше да улучи само един. Трей поиска да води колоната, но Люси настоя тя да е първа.

 

 

— Замалко да се претрепеш.

— Няма начин — отвърна Томъл.

— Казах ти само да ги сплашиш — не отстъпваше Кюлбо. — Знаеш ли в каква каша щяхме да се забъркаме, ако беше уцелил Нед?

— Нямаше да го уцеля. Знам какво правя, Рич. Имай ми вяра.

„Надут всезнайко!“ — помисли си Кюлбо.

Всъщност, въпреки че наистина беше бесен, задето Томъл едва не уби полицая, който плуваше към лодката, Кюлбо остана доволен от ефекта, който постигнаха. Ченгетата се бяха уплашили и щяха да се придвижват много по-бавно и по-внимателно.

Стрелбата имаше и друг положителен ефект — Шон О’Сараян също се уплаши и най-после млъкна.

Повървяха мълчаливо двайсетина минути, после Томъл попита:

— Сигурен ли си, че момчето ще тръгне в тази посока?

— Да.

— Обаче нямаш представа къде отива, нали?

— Разбира се, че не. Ако знаех, щяхме да идем направо там.

„Хайде, умнико, размърдай си мозъка.“

— Ама…

— Не се притеснявай, ще ги намерим.

О’Сараян най-сетне се осмели да проговори:

— Може ли малко вода?

— Вода ли? Искаш вода?

— Да, вода искам.

Кюлбо го изгледа подозрително и му подаде една бутилка. Не беше виждал хилавия си приятел да приема течност, различна от бира и уиски. О’Сараян изпи водата, избърса устата си и хвърли бутилката.

Кюлбо въздъхна:

— Ей, Шон, не оставяй следи по пътя.

— О, прав си. — Хилавият мъж се мушна в храстите и прибра бутилката. — Извинявай.

„Извинявай“? Шон О’Сараян да се извинява? Кюлбо бе удивен.

Излязоха на някакво възвишение при един завой на реката. Оттук се разкриваше гледка на километри.

— Виждате ли? — каза Томъл. — Онази къща! Може там да отиват.

Кюлбо погледна постройката през оптическия мерник на карабината. Беше на около три километра пред тях, на самия бряг на реката. Идеално скривалище. Той кимна:

— Сигурно са там. Хайде.

 

 

На километър и половина под моста „Хобът“ река Пакенок прави остър завой на север.

Там става плитка и покрай брега се образуват дебели наноси от тиня, повалени дървета, гнила шума и боклук.

По реката се зададоха два неподвижни човешки силуета, течението ги завлече в наносите.

Амелия Сакс пусна празната пластмасова бутилка (импровизираното й плавателно средство) и протегна ръка, за да се хване за един сух клон. Веднага си даде сметка, че не постъпва много разумно, защото джобовете й бяха пълни с камъни за баласт и веднага започнаха да я теглят към дъното. Успя обаче да се изправи на крака — реката тук бе дълбока едва около метър и двайсет. Сакс се олюля несигурно, после тръгна към брега. Гарет се появи след малко и й помогна да излезе на тинестия бряг.

Изпълзяха сред храстите на една полянка и се проснаха задъхани на тревата. Сакс извади найлоновия плик изпод фланелката си. Беше пропуснал малко вода, но нямаше сериозни щети. Подаде книгата на Гарет и се зае да подсушава оръжието.

Не беше отгатнала намеренията на Гарет при моста. Наистина пъхнаха празните бутилки под обърнатата лодка, но я пуснаха по течението, без да влизат под нея. Напълниха джобовете си с камъни, изпревариха лодката по брега, после взеха по една полупълна бутилка и влязоха във водата. Гарет й показа как да потопи глава, така че само лицето й да се подава на повърхността. Заплуваха по течението пред лодката.

— Водният паяк прави така — обясни момчето. — Като водолаз е. Носи въздуха около тялото си.

Призна, че го е правил вече няколко пъти, за да се „измъкне“, въпреки че не обясни от кого. Каза, че ако полицията не ги дебне на моста, ще обърнат отново лодката, ще я изпразнят от водата и ще продължат с нея. Ако пък преследвачите ги чакат, лодката щяла да отвлече вниманието им и нямало да забележат как бегълците минават покрай тях.

За последното бе прав: минаха незабелязано под моста. Това, което се случи после обаче, напълно обърка Сакс. Без никаква причина полицаите започнаха да стрелят по преобърнатата лодка.

Гарет много се уплаши от изстрелите.

— Мислят, че сме отдолу. Мръсниците се опитаха да ни убият!

Сакс не отговори.

— Може да съм направил някои лоши неща — продължи той, — но не съм фимата.

— Какво?

— Бръмбар, който прави засади. Лежи, чака и убива. Това щяха да направят с нас. Просто да ни застрелят. Без никакво предупреждение.

„О, Линкълн — помисли си тя, — каква е тази бъркотия? Защо постъпих така?“

Искаше й се да се предаде веднага. Да се върне в Танърс Корнър и да си понесе наказанието.

Погледна треперещия от страх Гарет и разбра, че не може да се откаже. Трябваше да продължи докрай.

„Всяка коза за свой крак…“

— Къде отиваме?

— Виждаш ли онази къща?

Той посочи една дървена постройка.

— Там ли е Мери Бет?

— Не, но вътре има малка лодка, можем да я вземем на заем. Ще се изсушим и ще хапнем.

Е, какво беше този малък взлом пред всичко, което бе извършила?

Гарет се изправи, после внезапно взе револвера й. Тя застина. Момчето огледа оръжието с вид на познавач.

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай…“

Той й върна револвера.

— Да вървим.

Тя го прибра в кобура. Сърцето й още не можеше да се успокои.

Тръгнаха към къщата.

— Празна ли е? — попита Сакс.

— Да. — Гарет се озърна. — Сега са ядосани още повече. Полицаите де. Преследват ни, въоръжени са до зъби. По дяволите!

Обърна се и продължи към къщата. След известно време отново заговори:

— Знаеш ли какво, Амелия?

— Какво?

— Мислех си за нощните пеперуди. За голямото нощно пауново око.

— Какво за него? — попита разсеяно Сакс.

В ушите й още звучаха изстрелите, предназначени за нея и момчето. Люси Кър се опитваше да ги убие. Ехото от гърмежите още отекваше в съзнанието й.

— Знаеш ли как са оцветени крилата й? Когато ги разтвори, приличат на котешки очи. Такова… много готино, дори имат малко бяло петънце в ъгълчето, което прилича на светлината, отразена от зеницата. Птиците си мислят, че е котка или лисица, и бягат.

— Птиците не могат ли да разберат по миризмата, че не е хищник, а пеперуда? — попита, без да се замисли, Сакс.

Той я изгледа възмутено.

— Птиците нямат обоняние — отвърна, сякаш го беше попитала дали Земята е плоска. Погледна назад, към реката: — Ще се наложи да ги забавим. Мислиш ли, че са близо?

— Много близо.

„Въоръжени до зъби.“

 

 

— Те са.

Рич Кюлбо гледаше отпечатъците в тинята:

— Минали са преди десет-петнайсет минути.

— И отиват към къщата — добави Томъл.

Продължиха внимателно по пътеката.

О’Сараян все още не беше извършил никаква поразия, което бе още по-тревожно от обичайното му държание. Не беше изпил и капка алкохол, не говореше глупости, всъщност изобщо не се обаждаше, а се славеше като най-големия бъбривец в Танърс Корнър. Стрелбата край моста наистина го беше изплашила. Сега, докато вървяха през гората, той се стряскаше и насочваше пушката си към храстите дори при най-малкия шум.

— Видяхте ли онази чернилка? — отбеляза страхопочтително той. — Изстреля десет куршума в лодката за по-малко от минута.

— Това бяха сачми — поправи го Харис Томъл.

Вместо обаче да започне да се хвали колко много знае за оръжията, О’Сараян само измърмори:

— А, да, сачми. Май си прав. Трябваше да се сетя.

И закима като ученик, който току-що е научил нещо ново и интересно от учителя си.

Приближиха се към къщата. Изглеждаше хубаво място. Вероятно принадлежеше на някой лекар или адвокат от Роли или Уинстън-Салем. Хубава веранда, пълен бар, удобни спални, фризер за дивеча.

— Харис — обади се О’Сараян.

И това беше ново, негодникът никога не се обръщаше към тях на малко име.

— Какво?

— Нагоре ли бие това чудо? — О’Сараян вдигна пушката.

Томъл и Кюлбо се спогледаха.

— При първия изстрел е точна, но бие малко по-високо, отколкото си свикнал. Затова трябва да свалиш мерника при втория изстрел.

— Защото прикладът е пластмасов, така ли?

— Да.

О’Сараян отново кимна. Лицето му бе придобило още по-сериозен вид отпреди.

— Благодаря.

„Благодаря“!?

Излязоха от гората на поляната около къщата — около петдесет метра широка. Дори не си правеха труда да се крият.

— Мислиш ли, че са вътре? — попита О’Сараян.

— Едва ли… Чакай, залегни!

Приведоха се.

— Видях нещо на долния етаж. На левия прозорец — каза Кюлбо; погледна през оптическия мерник: — Някой се движи. На долния етаж. Не го виждам добре, щорите пречат, но със сигурност има някой.

Той огледа другите прозорци.

— По дяволите! — прошепна и се хвърли на земята.

— Какво? — попита разтревожено О’Сараян и стисна пушката.

— Залегни! Единият има пушка с оптически мерник. Цели се право в нас. От горния етаж. Мамка му!

— Сигурно е мацката — предположи Томъл. — Момчето е прекалено глупаво, за да знае как се държи пушка.

— Шибана кучка — изсъска О’Сараян; пропълзя зад едно дърво и вдигна пушката си.

— Държи на прицел цялата поляна — отбеляза Кюлбо.

— Да изчакаме, докато се мръкне — предложи Томъл.

— При положение че госпожицата без цици е по петите ни? Не.

Томъл кимна към прозореца:

— Не можеш ли да я уцелиш оттук?

— Сигурно мога — отвърна Кюлбо.

Тъкмо мислеше да смъмри Томъл за глупавото му предложение, когато О’Сараян заговори със странно спокоен глас:

— Ако Рич стреля, ченгетата ще чуят. Мисля, че трябва да обградим къщата. Да минем отзад и да се опитаме да ги изненадаме. Ако стреляме оттам, гърмежът няма да се чуе толкова далече.

Точно каквото смяташе да предложи и Кюлбо.

— Това ще ни отнеме половин час — възрази Томъл; не му беше приятно, че О’Сараян се е проявил като по-разсъдлив от него.

След това свали предпазителя и се прицели в прозореца.

— Мисля да ускорим нещата, какво ще кажеш, Рич?