Джефри Дивър
Убийте Райм (23)

23.

Амелия Сакс бягаше.

Колкото й държаха краката. Артритните болки пронизваха цялото й тяло. Беше плувнала в пот, виеше й се свят от жега и жажда.

Още не вярваше, че го е направила.

Гарет тичаше до нея; безшумно се промъкваше из гората около Танърс Корнър.

„Това е повече от глупаво, госпожичке…“

Когато влезе в ареста, за да даде на Гарет „Миниатюрният свят“, очите на момчето светнаха от щастие. Вгледа се в него, после, сякаш някой друг я направляваше, посегна през решетките и го хвана за рамото. Момчето смутено извърна поглед.

— Не, Гарет, погледни ме в очите. Погледни ме.

Той вдигна очи. Тя разгледа подутото му лице, изкривените му устни, тъмните сенки под очите му, гъстите му вежди.

— Гарет, искам да знам истината. Ще си остане само между нас. Кажи, ти ли уби Били Стейл?

— Заклевам се, не съм го убивал. Заклевам се! Мъжът с тъмния гащеризон. Той го уби. Видях го през храстите и се втурнах към тях. Мери Бет беше уплашена и плачеше. Вдигнах лопатата, без да се замисля. Не трябваше да го правя, но не се замислих. После отведох Мери Бет, за да не пострада. Това е истината!

— Само че фактите показват противното, Гарет.

— Хората виждат едни и същи неща по различен начин. Както начина, по който ние виждаме нещо, и начина, по който го вижда някоя муха.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние виждаме движещи се предмети, едно непрекъснато движение, както когато някой замахне да размаже мухата. От гледна точка на мухата обаче ръката спира стотици пъти на различно разстояние във въздуха. Тя вижда поредица от неподвижни картини. Ръката е същата, движението е същото, нали разбирате, но мухата го вижда по съвсем различен начин. А цветовете… За нас има един червен цвят, а насекомите различават десетки видове червено.

„Веществените доказателства показват, че може да е виновен, Райм. Не го доказват. Уликите могат да бъдат тълкувани по десетки различни начини.“

— А Лидия? — настоя Сакс, стискайки рамото му още по-силно. — Защо я отвлече?

— Вече казах защо… Тя също беше в опасност. Блакуотър Ландинг… това е опасно място. Там се случват нещастия. Някои умират, изчезват там. Исках да я защитя.

„Разбира се, че е опасно място — помисли си тя. — Не е ли опасно обаче точно заради теб?“

— Тя твърди, че си искал да я изнасилиш — възрази Сакс.

— Не, не, не… Тя скочи във водата, намокри се и си скъса дрехите. Виждаше й се всичко, нали се сещате… Гърдите. И аз… такова… възбудих се. Ама нищо не съм направил.

— Ами Мери Бет? Нарани ли я, изнасили ли я?

— Не, не, не! Нали ви казах! Удари си главата и аз й избърсах кръвта с онази кърпичка. Никога не бих направил такова нещо, не на Мери Бет!

Сакс го гледаше замислено.

„Блакуотър Ландинг… това е опасно място.“

— Ако те измъкна оттук, ще ме заведеш ли при Мери Бет? — попита накрая тя.

Гарет се намръщи:

— Ако го направя, ще я върнете в Танърс Корнър, а тук може да пострада.

— Няма друг начин, Гарет. Ако те измъкна, трябва да ме заведеш при нея. Ние ще се погрижим да не й се случи нищо лошо. Аз и Линкълн Райм.

— Наистина ли можете да го направите?

— Да, но ако не се съгласиш, ще останеш в затвора много дълго време. А ако Мери Бет умре заради теб, това е все едно, че си я убил. Никога няма да излезеш на свобода.

Той погледна през прозореца.

— Добре — склони накрая.

— Далече ли е?

— Пеша ще ни отнеме осем-десет часа. Зависи.

— От какво?

— От това, колко души ни преследват и колко внимателно се движим.

Гарет взе решението си много бързо. Увереността му бе съмнителна, сякаш беше очаквал, че някой ще го измъкне, и през цялото време си беше мислил как да избяга на преследвачите.

„Да или не?“ — питаше се отчаяно тя.

— Ти си готина, харесваш ми — каза тогава Гарет, толкова невинно, че Сакс загуби всяка представа за това, което прави, и се изсмя високо.

— Чакай малко — каза му тя и се върна в главното помещение.

Взе си оръжието и противно на всяка логика го насочи към Натан Грумър.

— Съжалявам — прошепна тя. — Дай ми ключа от килията, после се обърни и сложи ръце зад гърба си.

Той застина, чудеше се дали да извади оръжието си.

— Това е повече от глупаво, госпожичке.

— Ключа!

Той го извади от чекмеджето и й го хвърли. После сложи ръце зад гърба си. Собствените му белезници изщракаха остро.

Амелия Сакс изтръгна телефонния кабел, отключи килията, сложи белезници на Гарет и го поведе към задната врата. Чуха бръмчене на кола. Измъкнаха се незабелязано през главния вход.

Сега бяха вече на повече от километър от центъра на града, сред храсталаци и дървета, и момчето я водеше по някаква едва забележима пътека. Белезниците му подрънкваха.

Бяха задъхани от тичане. Сакс се питаше колко ли време имат, преди да бъде открито бягството им. Най-вероятно броени минути. Много скоро някой (прокурорът, адвокатът на Гарет, Бел, Мейсън Жермен…) щеше да отиде до ареста по някаква работа, за да завари горкия Натан, обезоръжен и посрамен, заключен със собствените си белезници за бюрото си.

Обърна се мислено към Райм:

„Не можех да постъпя по друг начин, Райм! Не разбираш ли? Нямах избор! Знаеш какво ще стане с това дете в затвора.“

Ако центърът за задържане „Ланкастър“ беше такъв, какъвто си го представяше, момчето сигурно щеше да бъде изнасилено и бито още първия ден и може би нямаше да преживее и една седмица зад решетките.

„Не, не бъркам майчиния си инстинкт с търсенето на справедливост, доктор Пени. Знам само, че ако с Линкълн имахме син, той щеше да е също толкова своенравен и упорит като нас, и че ако нещо се случи с нас, бих искала някой да се грижи за него, както аз се грижа за Гарет…“

Сакс знаеше, че само така могат да открият Мери Бет. Райм бе изчерпал всички възможности на криминологията, а решителността, кояго личеше в очите на Гарет, й подсказваше, че той никога няма да проговори.

Движеха се бързо. Сакс се изненадваше колко ловко се промъква момчето, въпреки че ръцете му бяха в белезници. Явно знаеше точно къде да стъпи, през кои храсти може да се мине най-лесно, къде почвата е прекалено мека за ходене.

— Не стъпвай тук — предупреди той. — Това е глина от каролинско езерце, ще залепнеш като в лепило.

Вървяха вече половин час, почвата постепенно ставаше по-мека, въздухът вонеше на гнило. После пътеката свърши в дълбоко тресавище. Гарет я изведе на някакво шосе. Запромъкваха се през храстите от едната страна на асфалта.

По пътя минаха няколко коли, шофьорите им очевидно не подозираха, че само на няколко метра от тях се крият престъпници.

Сакс им завиждаше. Бягаше едва от половин час, а вече копнееше да се върне към нормалния живот.

 

 

— Ало, госпожице!

Мери Бет Макконъл се стресна и отвори очи.

Беше заспала на мухлясалия диван.

Гласът отново се чу:

— Госпожице, добре ли сте? Ехо? Мери Бет?

Тя скочи от дивана и се втурна към счупения прозорец. Зави й се свят, наложи се да се подпре на стената. Главата й се пръскаше от болка.

„Върви по дяволите, Гарет!“ — помисли си тя.

Болката отмина и зрението й се проясни. Изправи се и продължи към прозореца.

Беше Мисионера. С него вървеше висок мъж с плешиво теме, сиви панталони и работна риза. Носеха брадва.

— О, Господи, благодаря ти! — промълви Мери Бет.

— Госпожице, добре ли сте?

— Добре съм. Още го няма.

Гърлото я болеше, едва говореше. Спасителите й дадоха пълна манерка и тя я изпи до дъно.

— Обадих се в полицията — рече Мисионера. — Казаха, че тръгват веднага. Ще пристигнат след петнайсет-двайсет минути. Ние обаче няма да ги чакаме. Ще ви освободим веднага.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Отдръпнете се настрани. Цял живот сека дърва, тази врата след минута ще стане на трески. Това е Том.

— Здравейте, Том.

— Здравейте. Как е главата? Не изглежда добре.

Тя докосна драскотината.

— А, дреболия, изглежда по-зле, отколкото е.

Откъм вратата се чу думкане. От прозореца се виждаше как Мисионера вдига високо брадвата, острието проблясваше на слънцето. Когато баща й бе жив, Мери Бет му помагаше да цепи дърва за камината. Спомни си колко обичаше да го наблюдава как точи брадвата — от острието излизаха оранжеви искри като фойерверки на Четвърти юли.

— Кое е това момче, дето ви е отвлякло? — поинтересува се Том. — Някакъв извратен тип ли?

— От Танърс Корнър е. Много е странен. Вижте!

Тя махна към бурканите с насекоми.

— Ама че откачалка — възкликна Том; приближи се до прозореца, за да разгледа по-добре.

Тряс… От вратата се отцепи голямо парче дърво.

Тряс… Мери Бет погледна вратата. Мисионера още не я беше пробил. Гарет сигурно я бе подсилвал, може би беше заковал две врати една за друга. Обърна се пак към Том:

— Чувствам се, сякаш съм една от буболечките му. Той…

Том неочаквано пъхна ръка през прозореца и стисна яката на ризата й. Хвана я за гърдите. Дръпна я до решетките и долепи влажните си, смърдящи на тютюн устни до нейните. Тя извърна глава с отвращение, започна да плюе и да пищи.

— Дявол да те вземе, какви ги вършиш? — възкликна Мисионера.

Мери Бет си помисли, че ще удари Том с брадвата, за да го зашемети. Преди обаче Мисионера да издърпа приятеля си, тя хвана ръката, която опипваше гърдите й, и я дръпна силно надолу. Едно стърчащо парче стъкло се заби в китката му. Нападателят изпищя от болка, пусна момичето и се отдръпна.

Мери Бет избърса уста и избяга в средата на стаята.

Мисионера се нахвърли върху Том:

— Защо, по дяволите, го направи?

„Удари го! — мислено викаше Мери Бет. — Фрасни го с брадвата! Той е полудял. Кажи на полицаите да го арестуват.“

Том не слушаше какво му говори приятелят му, а стискаше ръката си, гледаше с ужас раната и нареждаше:

— О, Господи, Господи…

— Нали ти казах да траеш! След половин час вече щеше да е в леглото ти! Всичко прецака!

Мери Бет с ужас осъзна, че никой не е имал намерение да я спасява. Никой не беше известил полицията!

Том вдигна окървавената си ръка:

— Гледай бе, човече. Гледай!

Запъти се с олюляваща се походка към гората. Спря на няколко метра от бараката и се обърна към нея:

— Шибана кучка! Приготви се. Пак ще се върнем!

Той погледна надолу и се наведе. След малко се изправи с камък в здравата си ръка. Запокити го към прозореца. Мери Бет отскочи назад, камъкът прелетя на десетина сантиметра от главата й. Тя се хвърли на дивана и заплака.

Отвън отново долетя гневният глас на Том:

— Готви се, кучко! Ще се върнем!

 

 

Събраха се у Харис Томъл, на голямата буренясала ливада, която той не си даваше труд да поддържа. Единствената „украса“ на двора му бяха камионът, паркиран пред къщата, и шевролетът му — спрян отзад.

Той беше най-образованият от тримата и се опитваше да си създаде образ на сваляч. Само той бе лежал в затвора — бяха го хванали да продава ценни книжа, които „случайно“ се оказали на друг човек. Беше отличен стрелец, но доколкото бе известно на Кюлбо, никога не бе стрелял по човек. Освен това мислеше прекалено много, обръщаше прекалено голямо внимание на външния си вид и не обичаше да черпи. Всичко го правеше изключително ненадежден партньор в това, с което тримата се занимаваха през последните няколко години в окръг Пакенок.

За разлика от Кюлбо, който сам поддържаше къщата си, и от О’Сараян, който редовно забърсваше някоя сервитьорка, която да оправи фургона му, Харис Томъл не се грижеше за дома си. Така, предполагаше Кюлбо, вероятно се надяваше да създаде впечатление за бохемски живот.

Това обаче си беше проблем на Томъл, а и не се бяха събрали на буренясалата ливада, за да обсъждат дизайна на домовете си. Причината беше арсеналът, който Томъл бе наследил, когато една Нова година баща му отиде за риба на заледеното езеро Спайви Понд, за да изплува едва през пролетта.

Стояха на остъклената тераса и разглеждаха сандъците с пушки и револвери по същия начин, както в детството си бяха разглеждали бонбоните в магазина на Петерсън на Мейпъл стрийт, чудейки се какво да откраднат.

О’Сараян, който все хленчеше за Виетнам и гледаше всички филми на тази тема, си хареса черна автоматична пушка „Колт AR 15“, версия на М-16, предназначена за масова употреба.

Томъл взе красивата гладкоцевна пушка „Браунинг“ с инкрустации, която Кюлбо копнееше да притежава повече от всичко на света, въпреки че предпочиташе да стреля с карабина. Самият Кюлбо пък избра стилната карабина „Уинчестър“ на Томъл с огромен оптически мерник.

Взеха достатъчно боеприпаси, вода и храна, уиски, клетъчния телефон на Кюлбо и спални чували, въпреки че не очакваха ловът да продължи много дълго.