Джефри Дивър
Убийте Райм (11)

11.

Гората ухаеше на смола.

Докато оглеждаше пътеката за клопки, Люси Кър си даде сметка, че отдавна не са виждали следите на Гарет и Лидия. Тя махна, за да отпъди някакво насекомо, което й се струваше, че пълзи по врата й. Оказа се струйка пот. Това скитане я дразнеше. Вечер след работа и в свободното си време обичаше да излиза и да се грижи за градината си. Веднага щом се прибереше вкъщи, навличаше избелели шорти, фланелка и сини гуменки и излизаше в двора на светлозелената си къща, която Бъд с готовност й бе приписал след развода. Там Люси грижливо поливаше и плевеше теменужките, крехките диви орхидеи и оранжевите камбанки. Почистваше листата им от прах и им шепнеше, сякаш бяха децата, които някога бе сигурна, че ще има.

Понякога, забелязала някое напъпило цвете край пътя, тя спираше полицейската кола, изваждаше го и го занасяше в градината си. Познаваше всички растения, покрай които минаваха сега — бъз, див ориз, папур, чиито остри като мечове листа бяха по-високи от човек, вечерна иглика… Ето и едно паразитно растение, което се впива с корените си в съседните треви и смуче жизнени сокове. Люси му хвърли кратък поглед, после пак се съсредоточи върху земята пред краката си.

Пътеката вървеше нагоре по стръмен скалист хълм. Люси Кър го изкачи с лекота, но на върха спря. Не, тук имаше нещо нередно.

След нея се качи Амелия и също спря. После се появиха и мъжете. Джеси едва си поемаше въздух, а Нед, който бе добър плувец и турист, дори не се беше изпотил.

— Какво има? — попита Амелия.

— Няма логика.

— Кое?

— Гарет да е минал оттук.

— Нали вървим по пътеката, както ни каза господин Райм — обади се Джеси. — Това е единствената борова гора в района. Следите на Гарет водеха насам.

— Така беше, но от три километра не сме ги виждали.

— Защо мислиш, че не е минал оттук? — поинтересува се Амелия.

— Гледай какво расте тук. Все повече и повече блатни треви. Става все по-блатисто. Хайде, разсъди логично, Джеси. Къде ще отиде Гарет, ако е минал оттук? Вървим направо към Грейт Дизмал.

— Какво е Грейт Дизмал? — попита Амелия.

— Огромно блато. Най-голямото по Източното крайбрежие — обясни Нед.

— Там няма нищо — обясни Люси. — Никакви къщи, никакви пътища. В най-добрия случай може да стигне до Вирджиния, но това ще му отнеме дни.

— А през този сезон трябва направо да се къпеш в препарат против комари, за да не те изядат жив — добави Нед Спото. — Да не говорим за змиите.

Сакс се огледа.

— Има ли къде да се скрият наоколо? Пещери? Изоставени постройки?

— Няма пещери — отвърна Нед. — Може би има няколко стари бараки, но повечето вече са погълнати от блатата. Люси е права. Този път не води наникъде.

— Мисля, че трябва да се връщаме — заключи Люси.

Сакс не възрази.

— В боровата гора сме, Райм — каза по телефона. — Има пътека, но не се виждат следи. Люси твърди, че няма логика да е минал оттук. Казва, че на североизток имало само блата. Няма къде да отиде.

— Мисля, че е тръгнал на изток — каза Люси. — Или на юг, назад към реката.

— Може да е тръгнал към Милъртън — предположи Джеси.

Люси кимна.

— Това са две големи фабрики, които вече не работят. Собствениците преместиха дейността си в Мексико. Сега са банкова собственост. Има десетки изоставени постройки, в които може да се скрие.

Амелия предаде думите й на Райм.

„Странен човек“ — помисли си Люси.

Нюйоркчанката послуша няколко секунди, после затвори.

— Линкълн каза да продължаваме — обяви тя. — Уликите не показват, че е тръгнал на юг.

— На юг и на запад да не би да няма борове? — тросна се Люси.

Червенокосата поклати глава:

— Може да не изглежда логично, но така показват уликите. Продължаваме.

Люси погледна Джеси и разбра, че от него не може да очаква подкрепа.

— Не, мисля, че трябва да се върнем — настоя тя — и да видим дали не е свърнал встрани от пътеката.

Амелия я погледна в очите:

— Знаеш ли какво… Хайде да се обадим на Джим Бел да видим той какво мисли.

Искаше да й напомни, че проклетият Линкълн Райм ръководи цялата акция, а той е поставил Амелия начело на отряда! Каква глупост — мъж и жена, които никога преди не са стъпвали в Щата на катранените хълмове, които нямат никаква представа за хората тук, изобщо за района, да казват на хора, които са прекарали целия си живот тук, как да си вършат работата!

Трябваше обаче да се подчини.

— Добре — промърмори тя. — Искам обаче да отбележа, че не съм съгласна.

Обърна се и тръгна сърдито напред. Стъпките й изведнъж заглъхнаха — пътеката бе покрита с дебел слой борови иглички.

Телефонът на Амелия иззвъня и тя забави ход, за да го включи.

Люси продължи бързо през игличките. Едва сдържаше гнева си. Нямаше начин Гарет Ханлън да е минал оттук. Само си губеха времето. Трябваше да вземат кучета. Да поискат подкрепления от Елизабет Сити. Трябваше…

Изведнъж всичко се разлюля пред очите й и тя политна напред. Изкрещя и протегна ръце, за да омекоти удара.

Стовари се на земята, въздухът й излезе, в дланите й се забиха борови иглички.

— Не мърдай — предупреди я Амелия; внимателно започна да се изправя.

— Защо, по дяволите, ме блъсна?

— Не мърдай! Нед, Джеси, останете на място!

Нед и Джеси застинаха с ръце на кобурите.

Амелия се намръщи болезнено, докато се изправяше, след това взе някаква дълга пръчка и започна да рови с нея из игличките. На две крачки от Люси пръчката потъна дълбоко под купчина клонки.

— Това е капан — заяви нюйоркчанката.

— Никъде не се вижда корда. Гледах много внимателно — възрази Люси.

Амелия повдигна клонките. Бяха закрепени върху мрежа от корда и криеха половинметрова дупка.

— Това е вълча яма, Люси — каза Нед. — Замалко да паднеш вътре.

— И какво има в нея? — попита Джеси. — Бомба ли?

— Дай си фенерчето — нареди Амелия.

Светна в дупката и бързо отстъпи.

— Какво има? — попита Люси.

— Гнездо на оси!

— Мамка му! — възкликна Нед. — Мръсник…

Амелия внимателно махна останалите клонки. Гнездото бе с размерите на футболна топка.

— Божичко! — промълви Нед.

— Как разбра? — обърна се Люси към Амелия.

— Линкълн ме предупреди по телефона. В момента чете книгите на Гарет. В една от тях имало подчертан пасаж за някакво животно, наречено мравколъв. То си изкопава дупка, крие се на дъното и ухапва с отровните си челюсти всяко насекомо, което падне вътре. Мастилото било прясно. Райм си спомнил за боровите иглички и решил, че момчето може да е изкопало яма и да я е замаскирало с борови клонки.

— Хайде да изгорим гнездото — предложи Джеси.

— Не.

— Опасно е да го оставим така.

Люси се съгласи с нюйоркчанката:

— Димът ще ни издаде. Нека просто оставим ямата открита. После ще се върнем да го обезвредим. Оттук и без това надали ще мине някой.

Амелия кимна. Отново се обади по телефона.

— Открихме клопката, Райм. Няма пострадали. Не беше бомба, а гнездо на оси… Ще внимаваме… Обади се, ако откриеш още нещо.

Продължиха и едва след двеста-триста метра Люси събра смелост да каже:

— Благодаря. Ти беше права, че е минал оттук. Аз сгреших. — Поколеба се няколко секунди, после добави: — Джим е направил добър избор, като ви е повикал чак от Ню Йорк. Отначало не го одобрявах, но ако успеем, ще се радвам.

Амелия се намръщи:

— Повикал ни от Ню Йорк, така ли?

— Да, за да ни помогнете.

— Никой не ни е викал.

— Как така?

— Бяхме в медицинския център в Ейвъри. Линкълн ще се подложи на операция. Джим разбрал, че сме тук, и тази сутрин дойде да ни помоли да прегледаме уликите.

Люси се замисли. После се изсмя с облекчение:

— А пък аз да си помисля, че е изхарчил общински пари, за да ви докара.

Амелия поклати глава:

— Операцията е вдругиден. Имаме малко свободно време. Това е.

— Ех, този Джим… Защо не ни каза? Все така тайнствено се държи.

— Помислила си, че е решил, че сами не можете да се справите, така ли?

— Нещо такова.

— Братовчед му работи с нас в Ню Йорк. Той е съобщил на Джим за идването ни.

— Чакай. Роланд ли имаш предвид? Познавам го, и още как. Познавах и покойната му жена. Страхотни момчета има.

— Наскоро ми идваха на гости.

Люси отново се засмя:

— Май съм си направила прибързани заключения. Значи идвате от Ейвъри? От медицинския център?

— Да.

— И Лидия Джонсън работи там.

— Така ли? Не знаех.

В съзнанието на Люси нахлуха спомени. Някои бяха радостни, други искаше да забрави. Не беше сигурна дали иска да ги сподели Амелия. Каза само:

— Затова толкова искам да я спася. Преди няколко години имах здравословни проблеми и Лидия се грижеше за мен. Много добър човек е.

— Ще я спасим — увери я Амелия.

Вече се движеха по-внимателно. Клопката ги беше уплашила. Жегата бе непоносима. Джеси извади бутилка вода. Пиха един след друг, без дори да си правят труд да бършат гърлото.

— Каква операция ще правят на приятеля ти? — попита Люси. — Нещо, свързано със… състоянието му ли?

— Да.

— Не си много въодушевена…

— Не вярвам да има подобрение.

— Защо тогава се подлага на нея?

— Има шанс да му помогне — обясни Амелия. — Макар и нищожен. Става дума за нов метод.

— Но ти не искаш да се оперира?

— Не, не искам.

— Защо?

Амелия се замисли.

— Защото може да умре. Или състоянието му да се влоши — изрече бавно.

— Как може да има по-лошо състояние?

— Може да изпадне в кома от упойката. Да загуби способността да диша сам. Да говори.

— Обсъждали ли сте това?

— Да.

— Той обаче е упорит, така ли?

— Да.

Люси кимна:

— Отдалеч му личи, че е твърдоглав.

— Меко казано!

Изведнъж нещо в храстите изпращя. Докато Люси извади оръжието си, Сакс вече бе насочила револвер към една дива пуйка, която изскочи от гъсталака. Четиримата се усмихнаха, но скоро облекчението им отново отстъпи място на тревогата.

Прибраха оръжията си и продължиха мълчаливо.

 

 

Хората реагираха по различен начин пред Линкълн Райм.

Едни започваха с добродушни шеги за инвалиди и паралитици.

Други, като Хенри Давет, изобщо не обръщаха внимание на недъга му.

Трети реагираха като Бен — правеха се, че не го виждат, и копнееха час по-скоро да се махнат от погледа му.

Точно тези третите бяха най-омразни на Райм — отношението им му напомняше колко е по-различен от другите. Сега обаче нямаше време да се занимава с поведението на временния си асистент. Гарет завличаше Лидия все по-дълбоко и по-дълбоко в пущинака, а Мери Бет можеше всеки момент да умре от задушаване, жажда или загуба на кръв.

Джим Бел влезе в стаята и викна:

— Има добри новини от болницата. Ед Шефър прошепнал нещо на една от сестрите. После отново загубил съзнание, но аз го приемам като добър знак.

— Какво е казал? Нещо за картата в бараката ли?

— Казал е нещо като „важно“ и „олива“.

Бел се приближи до картата. Посочи една местност на изток от Танърс Корнър:

— Това е вилна зона. Едно от пътчетата се казва Олив стрийт, но се намира на юг от Стоун Крийк. Да кажа ли на Люси и Амелия да проверят?

Пак вечното противоречие: веществените доказателства срещу показанията на свидетели. За Райм спор нямаше.

— Да останат, където са — отсече той. — На север от реката.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре — съгласи се неохотно шерифът.

Телефонът иззвъня и Райм го включи с бързо движение на безименния си пръст.

Гласът на Сакс прозвуча в слушалките:

— Райм, намираме се на място, където се пресичат четири-пет пътеки, не знаем накъде да тръгнем.

— И аз не знам, Сакс. Ще се опитаме да поработим още по уликите.

— От книгите не можеш ли да измислиш нещо?

— Не, но са много интересни — доста сериозно четиво за шестнайсетгодишно момче. По-умен е, отколкото си мислехме. Къде точно се намираш, Сакс? Бен, иди, ако обичаш, при картата.

Сакс отново поиска мнението на останалите от отряда, след това заговори на Райм:

— На около шест километра на североизток от мястото, на което пресякохме Стоун Крийк, почти по права линия.

Райм повтори думите й на Бен, който постави ръка на картата. Квадрант Ж-7.

Близо до дебелия му пръст Райм забеляза някакво правоъгълниче.

— Бен, какво е това?

— Мисля, че е никаква стара кариера.

— О, Господи!

— Какво има?

— Защо, по дяволите, никой не ми е казал, че наблизо има кариера?

Бен сведе виновно очи; явно приемаше упрека лично.

— Ами аз…

Райм не го слушаше. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да се досети, нали Давет говореше, че много хора изкарвали препитанието си с добиване на варовик. Как иначе да го добиват освен в кариери? Райм веднага трябваше да попита. А и нитратите не бяха от самоделна бомба, а от динамита, с който са разбивали скалите.

— Сакс, на около половин километър на запад от вас има изоставена кариера.

В слушалките се чу тих разговор. След това гласът на Сакс отново прозвуча ясно:

— Джеси я знае.

— Гарет е минал през нея. Не знам дали още е там, така че внимавайте. Може да не е поставил бомби, но е майстор на капаните. Обади се, като откриете нещо.

 

 

Сега, когато заветното желание на Лидия — да се скрие от жегата, най-сетне се бе сбъднало, тя огледа помещението, за което беше копняла, и го намери ужасяващо.

Похитителят й ту крачеше нервно из стаята, ту поглеждаше през прозореца, после сядаше, изпукваше с кокалчета, мърмореше си, оглеждаше тялото й, пак ставаше и започваше да крачи… По едно време забеляза нещо на пода, наведе се и го вдигна. Лапна го лакомо и го глътна. Лидия се зачуди дали не е било насекомо. Само от мисълта й призля.

Продължаваше да седи със завързани ръце до стената. Помещението, в което се намираха, вероятно беше нещо като приемна за клиентите. Опушен коридор водеше към складовете и мелничните помещения. През пукнатините на стените се процеждаше ярка слънчева светлина и Лидия си представи, че ангелът й пазител слиза на земята. Забеляза нещо оранжево. Присви очи и различи няколко пакета бисквити и чипс. Имаше и бутилки минерална вода. Не ги беше видяла, когато влизаха.

Защо му беше всичката тази храна? Колко време смяташе да я държи тук? Твърдеше, че ще останат само за през нощта, но тук имаше провизии за месец. Дали не смяташе да я държи по-дълго време?

— Добре ли е Мери Бет? — попита тя. — Да не си й направил нещо?

— Не би ми хрумнало дори!

Каза го, без да се замисли, и на Лидия й се стори, че е репетирал отговора. Тя отново загледа слънчевите лъчи, които се процеждаха през процепите. Отнякъде се чуваше леко стържене — вероятно от въртящия се воденичен камък.

— Отведох я само защото исках да я предпазя — продължи да рецитира Гарет. — Тя сама искаше да се махне от Танърс Корнър. На морето много й харесва. На кого няма да му хареса?

Беше нервен. Бързо разкъса един плик с чипс. Изяде лакомо няколко шепи. Дъвчеше бързо, от устата му падаха трохи. Подаде пликчето на Лидия:

— Ако си гладна, да ти вържа ръцете отпред?

Тя поклати глава. Едва се сдържаше да не повърне.

Той изпи цяла кутия кока-кола на един дъх. След това продължи да яде.

— Воденицата изгоря преди две години — обясни й. — Не знам кой я запали. Харесва ли ти звукът от камъка? Готин е. Колелото се върти. Напомня ми за една песен, която ми пееше татко: „Върти се голямо колело…“

Той натъпка още чипс в устата си, без да спира да говори. Известно време нищо не му се разбираше. Накрая преглътна и продължи по-ясно:

— … ми харесва много. Седиш си нощем, слушаш цикадите и жабите. Когато отивам към океана, винаги прекарвам нощта тук.

Той спря да говори и внезапно се втренчи в нея. Усещаше погледа му. Изведнъж скочи и клекна до нея.

Лидия едва не се задуши от вонята на пот. Очакваше да заопипва гърдите или бедрата й.

Той обаче явно не се интересуваше от прелестите й. Отмести един камък и вдигна нещо.

— Стоножка — обяви гордо.

Беше дълга и жълтеникавозелена на цвят. Лидия помисли, че всеки момент ще повърне. Страхуваше се, че момчето ще изяде гадината или ще накара нея да го направи.

— Много са чисти. Много ги харесвам — продължи той. Остави я да пълзи по ръката му. — Знаеш ли, те не са насекоми… Ако ги уплашиш, стават опасни. Индианците ги смачквали и намазвали с тях стрелите си. Когато стоножката е уплашена, такова… изхвърля отрова и така се спасява. Враговете налапват отровата и умират. Страхотно, а?

Той се замисли за минута, после пак се разпали:

— Точно това не харесвам във филмите за Пришълеца. Гледала ли си ги? Направо ме ядосват. Не е честно! Помисли само, хората нападнаха първи, не е ли така? Животните не им бяха направили нищо! По дяволите! Те просто бяха гладни. Как можем да ги обвиняваме, че са убили онези хора на космическия кораб? Как можеш да виниш някого само защото е останал верен на природата си?

Гарет полека-лека се успокои и продължи да наблюдава стоножката, която вече пълзеше към рамото му. Гледаше я по същия начин, по който Лидия наблюдаваше племенничката си: с умиление, радост, едва ли не с любов.

Обзе я паника. Знаеше, че трябва да запази спокойствие, че не бива да се съпротивлява на Гарет, а да го предразположи. Но това гадно животно, което пълзеше по тялото му, начина, по който пукаше кокалчетата на пръстите си, възпалената му кожа, влажните му, зачервени очи и трохите по брадичката му я изпълваха с отвращение.

Чувствата й надделяха и тя се извъртя по гръб. Гарет я погледна с любопитство. Лидия го изрита с все сила. Краката й бяха силни. Уцели го право в гърдите.

Той отхвърча назад. Удари главата си в стената и се търкулна на пода. После изкрещя от болка и се хвана за ръката — стоножката явно го беше ухапала.

„Само така!“ — помисли си въодушевено Лидия. Ангелът й хранител се беше завърнал. Тя скочи на крака и се затича към мелничното помещение в края на коридора.