Джефри Дивър
Убийте Райм (10)

10.

Заедно с Джим Бел в стаята влезе мъж около петдесетте, с оредяла коса и кръгло, благородно лице. Носеше синьото си сако в ръка, бялата му риза беше безупречно изгладена и колосана, въпреки че под мишниците му се забелязваха тъмни петна. Раирана вратовръзка със златна игла допълваше облеклото му.

Това явно бе Давет.

Острият поглед на Райм още от вратата разчете монограма на иглата за вратовръзка на новодошлия: ББНД.

Какво ли означаваше? Бенджамин? Бърнард? Браян?

Новодошлият погледна Райм, присви очи и кимна за поздрав.

— Хенри, това е Линкълн Райм — представи ги Бел.

Значи не е монограм. Това наистина бе Давет, но малкото му име беше Хенри. Дали щипката не е принадлежала на баща му? Бенджамин Бърнс Никълъс Давет. На този човек определено му отиваше да носи четири имена. Може би бе взел пример от баща си.

Райм също кимна.

Давет бързо огледа апаратите в стаята.

— Разбирате ли от хроматографски апарати? — попита Райм.

— В изследователския ни отдел има два. Но този модел… Вече дори не се произвежда. Защо го използвате?

— По финансови причини, Хенри — обясни Бел.

— Ще ви пратя един от моите.

— Не е необходимо.

— Този е абсолютен боклук. Ще ви осигуря нов за двайсет минути.

— Получаването на резултатите не е проблем — отбеляза Райм. — Тълкуването им е трудното. Точно за това ми е нужна помощта ви. Запознайте се с Бен Кър, той ми помага за изследванията.

Двамата мъже се здрависаха. Бен изглеждаше безкрайно радостен, че най-после в стаята е влязъл друг „нормален“ човек.

Бел избута един стол на колелца към новодошлия:

— Заповядай, Хенри, седни.

Индустриалецът седна, като внимателно оправи вратовръзката си. По жестовете му, по позата на тялото му, по уверения му поглед личеше (поне така прецени Райм), че е честен човек и способен бизнесмен.

Райм продължаваше да си блъска главата за съкращението. Нямаше да намери покой, докато не го разгадае.

— Цялата работа е заради двете отвлечени момичета, нали? — попита новодошлият.

Бел кимна:

— Не можем да твърдим със сигурност, но… мислим, че момчето може би вече е изнасилило и убило Мери Бет.

„Двайсет и четири часа…“

— Все още обаче имаме шанс да спасим Лидия — продължи шерифът. — Поне се надяваме. Освен това трябва да заловим Гарет, преди да е нападнал някого другиго.

— Колко жалко за Били. Чух, че загинал, защото се опитал да спаси Мери Бет.

— Гарет му разбил главата с лопата. Неприятна гледка.

— Имам чувството, че всяка минута ви е ценна. Да говорим по същество. — Давет се обърна към Райм: — Казахте, че искате да разтълкувате някакви резултати.

— Имаме някои улики от местата, през които е минал Гарет. Надявам се да познавате района и да ни кажете нещо по-конкретно.

Давет кимна:

— Познавам района доста добре. Учил съм геология и химия. Освен това цял живот съм прекарал в Танърс Корнър и съм обикалял целия окръг Пакенок.

Райм кимна към черната дъска:

— Погледнете тези улики и се опитайте да ги свържете с определено място.

— Сигурно дотам може да се стигне пеша — добави Бел. — Гарет не кара кола.

Давет сложи очила и погледна черната дъска. Прочете бавно списъка, на няколко пъти присви очи. Намръщи се леко:

— Нитрати и амоняк ли? Знаете ли от какво може да са?

Райм кимна:

— Мисля, че е оставил някоя саморъчна бомба, за да забави преследвачите си. Предупредих ги вече.

Давет отново погледна дъската:

— Камфен… мисля, че се е използвал в старите газови фенери.

— Точно така. Затова смятаме, че е завел Мери Бет в някаква стара сграда. От деветнайсети век например.

— Наоколо сигурно има стотици стари къщи, бараки и колиби… Какво още? Натрошен варовик… Това няма много да ни помогне. През окръг Пакенок минава дебел варовиков пласт. Едно време много хора са печелели от него.

Той прокара пръст по диагонал на картата, от южния край на Грейг Дизмал Суомп на югоизток:

— Навсякъде по тази линия има варовик. Това няма много да ви помогне. Но… фосфатите са добра улика. Северна Каролина е крупен производител на фосфати, но не се добиват тук, а по на юг. Значи, като имам предвид и детергента, мога да заключа, че се намира някъде около замърсена вода.

— По дяволите — възкликна Бел, — сигурно е около реката.

— Не — възрази Давет — Пако е чиста като сълза. Мътна е, но това е така, защото извира от блатата.

— О, вълшебната вода — възкликна шерифът.

— Какво е това? — поинтересува се Райм.

— В миналото хората са наричали водата от Грейт Дизмал Суомп „вълшебна“ — обясни Давет. — Пълна е с танинова киселина от разлагащите се кипариси и хвойни. Киселината убива бактериите и водата се запазва бистра дълго време. Използвала се е за пиене на корабите. Хората са вярвали, че притежава магически свойства.

— Добре — отсече Райм. Не се интересуваше от местните митове и легенди. — Как са се появили тези фосфати?

Давет се обърна към Бел:

— Откъде е отвлечено второто момиче?

— Откъдето и Мери Бет — отвърна шерифът, посочвайки картата. — От Блакуотър Ландинг. Пресекли са реката, минали са през ловната барака и са продължили на север още около километър. После хората ми изгубиха следата. Сега чакат да ги насочим.

— О, значи няма място за съмнение — заяви убедено индустриалецът. Премести пръст на изток по картата: — Минали са през Стоун Крийк. Ето тук. Виждате ли? Около водопадите тази рекичка се пени като бира. Извира близо до Хобът Фолс, откъдето в нея се изливат тонове отпадни води. Тези хора не дават пукната пара за опазване на околната среда.

— Добре, като са преминали рекичката, накъде мислите, че са продължили?

Давет отново погледна към дъската.

— Щом сте намерили борови иглички, предполагам, че са минали оттук — Той посочи квадранти Ж-5 и Ж-8. — В Северна Каролина има много борови гори, но по-често се срещат дъбови, кедрови, кипарисови и от каучуково дърво. Единствената голяма борова гора е на североизток. Ето тук. По пътя за Грейт Дизмал. — Замислено поклати глава: — Повече май не мога да ви помогна. Колко отряда сте пратили?

— Един — отвърна Райм.

— Какво? Само един? Няма ли да проведете по-мащабно преследване?

— Не — отвърна Бел, който явно се притесни, че Давет държи такъв тон на инвалида.

— Добре, колко души са?

— Четирима полицаи — отвърна шерифът.

Давет изсумтя:

— Това е глупаво. — Махна към картата: — Трябва да обходите стотици квадратни километри. Този Гарет Ханлън… Насекомото. Районът на север от Пако му е като роден дом. Винаги може да избяга.

Шерифът се изкашля:

— Детектив Райм смята, че не е хубаво да са много хора.

— В такава ситуация хората никога не са много. Трябва да се мобилизират петдесетина мъже, да им се раздадат пушки и да претърсят всяко проклето храстче, докато не го открият.

Райм забеляза, че Бен слуша възраженията на Давет с възмущение. Зоологът явно смяташе, че с инвалиди не трябва да се спори.

— Голямата хайка само ще подплаши Гарет и ще увеличи опасността за живота на жертвите — обясни спокойно криминологът.

— Не — възрази енергично Давет, — като се уплаши, ще ги пусне. Във фабриката в момента са на смяна около четирийсет и пет души. Десет да са жени. Тях няма да замесваме. Но мъжете… Веднага мога да ги мобилизирам. Ще намерим пушки и ще започнем претърсване около Стоун Крийк.

Райм си представи как петдесетима пишман преследвачи тъпчат из горите и блатата. Поклати глава:

— Не, имаме нужда от малък отряд. Хирургическа операция. Само така ще го намерим.

— Мисля, че грешите — заяви разпалено Давет.

— Хенри — обади се Бел, — господин Райм ръководи операцията и ние се радваме, че прие да ни помогне.

Думите на шерифа бяха предназначени по-скоро за Райм — като извинение за държанието на Давет.

Присъствието на индустриалеца обаче бе много приятно за инвалида. Той не вярваше в поличби, но смяташе, че този човек ще му донесе късмет: операцията щеше да мине благополучно и положението му щеше да се подобри. Смяташе така, защото бизнесменът единствен досега го бе погледнал в очите и му бе казал, че греши. Здравословното състояние на Райм не правеше никакво впечатление на Давет, интересуваха го само действията, решенията и мнението на криминолога. Индустриалецът дори не забелязваше парализираното му тяло. Чудотворните ръце на доктор Уивър щяха да накарат всички да се отнасят с него по този начин.

Разбира се, Райм беше доволен и от помощта, която му бе оказал Давет за стесняване кръга на търсенето. Беше му благодарен и за прямотата. Даде си сметка, че е имал нужда от потвърждение на правилността на решението си. Не бе признавал пред никого, но досега не беше уверен, че трябва да се подложи на операцията. Сега, благодарение на Давет, увереността му се завърна.

— Разбирам подбудите ви — каза криминологът, — но мисля, че моят подход е по-правилен.

Позицията на Райм явно не засягаше особено бизнесмена. Той се обърна към Бел:

— Е, изборът е ваш. Аз бих постъпил другояче, но всеки си има мнение… Ще се моля за тези момичета. — После се обърна към Райм: — За вас също.

Задържа погледа си няколко секунди върху криминолога и Райм разбра, че последното обещание е било искрено.

Разбра и още нещо.

Когато бизнесменът излезе, той се обърна към Бел:

— Джим, едното „Б“ от монограма на щипката на Давет „Бог“ ли означава?

Бел се засмя:

— Точно така. Хенри би отстранил безскрупулно всеки конкурент, но иначе е дякон в църквата. Ходи три пъти седмично. Една от причините да иска да вдигне цяла армия след момчето е, че го смята за безбожник.

Райм още не можеше да разтълкува всички инициали.

— Предавам се. Какво означават другите букви?

— „Благодарете на Бог за Неговите Дарове.“ Това е послание към всички добри християни. Не знам дали тези улики са дарове от Бога, но благодарение на тях разбрахме накъде да продължим търсенето. По-скоро да го съобщаваме на Люси и на твоята приятелка.

 

 

— Стоун Крийк ли? — възкликна Джеси Корн, след като Сакс им предаде думите на Райм. — На около километър е.

Тръгна през храстите. Люси и Амелия го последваха. Нед Спото вървеше отзад, оглеждайки тревожно гъсталака.

След пет минути излязоха на добре отъпкана пътека. Джеси махна на изток.

— Това ли е пътеката, по която мислехте, че е минал? — попита Амелия.

— Да — отвърна Люси.

— Прави бяхте — призна едва чуто Сакс, — но въпреки това трябваше да изчакаме.

— Не. Ти искаше да покажеш кой командва.

„Точно така“ — помисли си Сакс. Гласно каза:

— Сега обаче знаем, че може би по пътеката има заложена бомба.

— И без това щях да внимавам — озъби се Люси.

За десет минути стигнаха до мътната и разпенена от замърсители Стоун Крийк. На брега забелязаха два чифта отпечатъци: едните от обувки, малки, но дълбоки, като на пълна жена; другите — от боси мъжки крака. Гарет явно бе хвърлил и другата си маратонка.

— Да пресечем тук — предложи Джеси. — Познавам боровата гора, за която спомена господин Райм. Това е най-прекият път да се стигне до нея.

Сакс тръгна към рекичката.

— Чакай — спря я Джеси.

— Какво има?

Люси и Нед бяха седнали на земята и се събуваха. Усмихнаха се на реакцията й.

— Ако се намокриш и продължиш с мокри обувки, ще ти излязат мехури — обясни Люси. — Няма да можеш да минеш и сто метра.

— Ходенето сред природата не е любимото ти занимание, нали? — отбеляза Нед.

Джеси Корн се усмихна неловко и смъмри колегата си:

— Ами това е, защото живее в града, Нед. Също както ти надали ще се оправиш в метрото или в някой небостъргач.

Сакс не обърна внимание нито на заядливата забележка, нито на опита да я защитят. Събу обувките и чорапите си и нави крачолите на дънките си.

Нагазиха в реката. Водата беше леденостудена и ги освежи. Сакс съжали, че трябва да излязат толкова скоро.

На другия бряг изчакаха краката им да изсъхнат и се обуха. Огледаха брега и отново забелязаха следите. Тръгнаха към гората, но почвата стана по-суха и следите не личаха.

— Боровата гора е в тази посока — каза Джеси и махна на изток. — Най-логично е да са тръгнали направо натам.

Повървяха двайсетина минути в индианска нишка; внимателно оглеждаха земята за клопки. Скоро дъбовете и тръстиките се смениха с хвойни и американски ели. Отпред се появи тъмнозелената ивица на боровата гора. Следи обаче нямаше, не можеше да се разбере откъде са влезли в гората.

— Много е голяма — промърмори Люси. — Как ще намерим следите?

— Да се разпръснем — предложи Нед. — Ако е заложил капан, ще ни е дяволски трудно да забележим.

Тъкмо смятаха да се разпръснат, когато Сакс вдигна ръка:

— Чакайте!

Тръгна внимателно през храстите. След петнайсетина метра, сред група от някакви прецъфтели ниски дървета, откри отново следите. Оттам започваше добре очертана пътека през гората.

— Оттук са минали! — извика тя. — Вървете по моите следи, проверих за клопки.

— Как ги откри? — попита възхитено Джеси Корн.

— Надушваш ли нещо?

— Скункс — отвърна Нед.

— Панталоните на Гарет миришеха на скункс. Предположих, че е минавал оттук и друг път. Затова тръгнах по миризмата.

Джеси се засмя и се обърна към Нед:

— Е, как ти се струва нашето градско момиче?

Нед не каза нищо. Отрядът пое бавно през боровата гора.

На няколко пъти минаваха през обширни, почти голи пространства, осеяни с изсъхнали дървета и храсти. Липсата на прикритие тревожеше Сакс. След като за трети път я стресна някакво животно, тя се обади на Райм.

— Райм, там ли си?

— Какво има? Открихте ли нещо?

— Вървим по следите им. Мислиш ли, че Гарет е въоръжен?

— Не. Защо?

— Тук, сред гората, има големи голи пространства. Растенията са загинали от киселинни дъждове или от някакво замърсяване. Няма къде да се скрием. Това е идеално място за засада.

— По уликите не можем да съдим, че носи оръжие. Има нитрати, но ако бяха от боеприпаси, щеше да има и остатъци от барут, смазка, кордит и живак. Нищо такова не сме открили.

— Това доказва само, че не е стрелял наскоро.

— Така е.

Тя затвори.

Повървяха още няколко километра. Наоколо миришеше на смола, насекомите жужаха, жегата бе непоносима. Все още се движеха по пътеката, по която бяха минали Гарет и Лидия, но следите вече не се виждаха. Сакс се чудеше дали не са пропуснали…

— Стой! — изкрещя Люси Кър и коленичи. Нед и Джеси застинаха на място. Сакс мълниеносно извади револвера си.

После разбра какво гледа Люси — тънка сребриста нишка, опъната през пътеката.

— Уха! — възкликна Нед. — Как я забеляза? Почти невидима е.

Люси не отговори. Запромъква се внимателно през храстите.

— Да извикаме сапьорния отряд от Елизабет Сити — предложи Джеси.

— Шшшт.

Люси разгърна няколко листа.

Сакс затаи дъх. Наскоро бе пострадала от бомба. Не беше сериозно ранена, но добре помнеше оглушителния гръм, горещината, ударната вълна и разрушенията. Не искаше да го преживее за втори път. Знаеше, че в някои самоделни устройства престъпниците слагат дребни монети, които при взрива се разпръскват като куршуми. Дали и Гарет не бе направил нещо подобно? Спомни си снимката му: мътните, хлътнали очи. Спомни си бурканите с насекомите. Начина, по който бе загинала онази жена в Блакуотър Ландинг. Полицая Ед Шефър, който лежеше сега в кома. Да, реши тя, Гарет е в състояние да заложи и най-смъртоносната клопка.

Люси отмести и последното клонче. Сакс потръпна.

Полицайката въздъхна и седна на земята:

— Проклет паяк!

Нишката не беше корда, а паяжина.

Всички си отдъхнаха.

— Паяк, а? — изхили се Нед Спото.

Джеси също се засмя.

От гласовете им обаче не личеше да им е забавно и когато продължиха по пътеката, всички внимателно прескочиха безобидната нишка.

 

 

Линкълн Райм гледаше черната дъска:

Място, свързано с престъпника: стаята на Гарет:

Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и семейството на момчето; книги за насекоми; корда; ключ; керосин; амоняк; нитрати; камфен.

Въздъхна ядосано. Чувстваше се напълно безполезен. Уликите му изглеждаха необясними.

„Риба на сухо…“

Очите му се спряха на „Книги за насекоми“.

Обърна се към Бен:

— Ти си студент, нали?

— Да.

— Сигурно четеш много.

— През повечето време, когато не съм на практика.

Райм заразмишлява на глас:

— Какво можеш да разбереш за човека, ако знаеш кои са любимите му книги? Освен очевидното, разбира се: че темата на книгата му е интересна.

— Какво?

— Ами, ако някой чете главно книги от типа „направи си сам“, това говори едно нещо за човека. Ако повече се интересува от художествена литература — друго. Гарет чете само научни книги. Какъв е изводът?

— Не знам, сър.

Младежът хвърли поглед към краката на Райм, после бързо отмести очи към таблицата.

— Не съм голям познавач на човешката природа — измънка той. — От животни разбирам повече. Те са по-постоянни, по-лесно предвидими от хората. Също и по-умни.

Даде си сметка, че говори безсмислици и млъкна.

Райм отново погледна книгите.

— Том, би ли ми монтирал устройството за прелистване? Май остана в микробуса.

— Да, мисля, че е там — каза болногледачът.

— Надявам се да си го взел. Поръчах ти да го вземеш.

— Казах, че мисля, че е там. Ще ида да проверя.

Том излезе.

„Насекомите били и по-умни…“

Том скоро се върна с устройството за прелистване.

— Бен — извика Райм, — би ли ми подал най-горната книга?

— Тази ли? — Младежът посочи „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“.

— Да, сложи я върху устройството… ако обичаш.

Болногледачът показа на Бен как да постави книгата, после включи устройството към системата за управление.

Райм прочете първата страница, но не откри нищо интересно. Помести леко безименния си пръст и устройството прелисти страницата.