Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (6)

6

Воят секна също тъй внезапно, както бе започнал.

Видях ги веднага щом погледнах през рамо. Сам, Нат и Луиза се бяха спотаили зад близкото дърво. И се смееха.

Озъбих им се. Веднага се сетих, че те бяха издавали звуците. За какви се мислеха тези?

Посмяха се доста дълго. Не можех да повярвам, че една тъпа шега е в състояние да ги забавлява толкова време.

Погледнах към Тери. Беше се изчервила. Моите страни също пламтяха. Сигурно и аз се бях изчервил.

Когато най-сетне спряха да се смеят, поканих ги да дойдат и да погледнат скелета.

Сега беше техен ред да се ококорят.

Сам пръв изцъкли очи. Луиза извика уплашено. Нат, най-малкият, сграбчи сестра си за ръкава и започна да хленчи.

Тери бръкна в джоба на джинсите си и извади кърпичка.

— Не се плаши — успокои го тя, като му попиваше сълзите. — Това не е човешки скелет. Трябва да е на някое куче.

Тези думи накараха Нат да се разреве с цяло гърло.

Луиза го прегърна през раменете.

— Шшшт — рече му тя. — Успокой се.

Но Нат не можеше да се овладее.

— Зная какво е станало с това куче — хлипаше той. — Убил го е някой призрак. Кучетата надушват призраците. Те винаги лаят, когато ги усетят.

— Нат — обади се тихо Тери, — призраците не съществуват. Те са измислица.

Сам пристъпи напред и поклати глава.

— Грешиш — рече той на Тери, присвил очи. — В тези гори има доста скелети. Все жертви на призрака. Той оглозгва костите и ги оставя да се въргалят ей така.

— О, не говори глупости, Сам — възрази сестра ми. — Да не искаш да кажеш, че в гората живеят призраци?

Сам я гледаше, без да отговори.

— Е, какво, има ли ги? — настоя Тери.

Изведнъж лицето на Сам се промени. Очите му се разшириха от ужас.

— Ето го! — извика той и вдигна ръка. — Точно зад теб!