Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (20)

20

Призракът ни влачеше надолу към входа на пещерата.

Ама че е силен, рекох си. Изглежда толкова стар и немощен, а е як.

Краката ми се пързаляха по хлъзгавата скала. Дълги сенки се протягаха към мен, сякаш за да ме дръпнат надолу.

Опитах се да извикам, но гърлото ми се бе свило от ужас и не издаде звук.

Помъчих се да се освободя. Но призракът бе прекалено силен.

Тери хлипаше уплашено и се дърпаше отчаяно.

Но старият призрак я държеше здраво.

Преди да разбера какво става, вече се носехме из тъмния влажен тунел. Трептящите светлинки от свещите ставаха все по-ярки. Бяхме твърде изплашени, за да се борим, твърде изплашени, за да се освободим.

Рамото ми се отърка в стената на тесния тунел. Бях така вцепенен от ужас, че не можех дори да простена от болка.

Призракът ни пусна едва когато се озовахме в кухината със свещите. Изгледа ни строго и ни даде знак с пръст да го последваме до масата.

— К-какво ще правите с нас? — попита със сподавен глас Тери.

Той не отговори.

Отметна с ръка дълъг бял кичур от лицето си. След това ни махна да седнем.

Рухнах на земята. Краката повече не ме държаха.

Погледнах към Тери. Долната й устна трепереше. Беше свила ръцете си в скута.

Старият призрак се покашля. Наведе се над грубо скованата маса.

— И двамата сте загазили здравата — произнесе той с тънък, пресипнал глас.

— Ние… не искахме да ви сторим нищо лошо — опитах да ни защитя.

— Опасна работа е да се захващате с призраци — рече той, без да обръща внимание на думите ми.

— Ще си идем веднага. И никога повече няма да идваме.

— Не искахме да ви обезпокоим — добави Тери изплашено.

Хлътналите му очи внезапно се разшириха от изненада.

— Мен? — рече той. На лицето му се появи странна усмивка.

— Никому няма да кажем, че сме ви видели — обещах аз.

Усмивката му стана още по-широка.

— Мен? — повтори той. След това се облегна с ръце на масата. — Аз не съм призрак! — извика той. — Вашите трима приятели са призраци!